МАГИЧЕСКОТО ВЕЩЕСТВО........

Има магическо вещество, което е в изобилие на вашата планета, вещество, което е живо физическо проявление на Виолетовия Пламък, вещество, толкова силно, че може да се грижи за да лекува и да изцели много болести, много стрес, помага при най-различни заболявания, и най-важното - позволява ви да поддържате връзката с истинската си същност и с божественото.
Моля, разберете, че без значение какво се случва извън вас, ВИЕ ВИНАГИ КОНТРОЛИРАТЕ ВАШАТА РЕАЛНОСТ. Разберете, че всичко е честота, всичко е вибрация, и те са тези, които създават препятствия в живота ви, за да се учите от тях. Въпреки това действително е вярно, че вашите превозни средства (тела) са засегнати от околната среда, в която се намирате, АКО сте позволите да се влияете от средата, вместо да имате влияние върху нея.

Въпреки това, много от вашите превозни средства са наистина настроени, понеже има много сили, които работят срещу вашите биологични машини, които наричате тела. И така ...

Има магическо вещество, което е в изобилие на вашата планета, субстанция, която всички вие сте интегрирали в сферата на Гая преди еони, защото сте знаели, че ще имате нужда от нея в този момент на СЕГА, вещество, толкова силно, че може да се грижи за вас и да лекува много болести, много стрес, помага при различни заболявания, и най-важното - позволява ви да поддържате връзката с истинската си същност и с божественото, вещество, което е живо физическо проявление на виолетовия пламък. Вещество, с което всички вие сте запознати и използвали в ежедневието си преди, и сега е време мили деца на светлината да се обърнете към това вещество за пореден път и да го използвате, за да се очисти вашата система от всички токсини, с които сте бомбардирани ежедневно. Това вещество се нарича ЙОД!

КАК ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ: 

Преди всичко моля използвайте 2% разтвор на йод, който можете да намерите във всеки магазин за здравословни храни. 
Нанасяйте на различни части от тялото за около седмица. Обикновено са необходими 24 часа, за да се абсорбира от тялото. Ако изчезва от кожата в рамките на няколко часа, това означава, че сте имали йоден дефицит. 

Чудесен за отваряне на Епифизната Жлеза (3-тото Око)! И по този начин отваряне на канали за комуникация с източника. 
Според (examiner.com) ползите за здравето от йода са толкова разпространени, че изумява ума. Според Световната Здравна Организация (WHO-СЗО), недостигът на йод се увеличава в Америка с оценка от над 2 млрд. души в риск. Дефицитът може да доведе до увреждане на мозъка. Над една трета от населението в света (1,5 млрд. души) живее на йодно-дефицитни почви. 

Йодът увеличава производството на хормони от щитовидната жлеза, което от своя страна увеличава всички хормони в организма, включително тестостерон и адреналин. Хормоните въздействат на поведението ни, метаболизма и либидото.

Ползите за здравето от йода включват:

•    Детоксикира флуора
•    Подобрява когнитивното функциониране
•    Подобрява метаболизма, защото помага на тялото да биосинтезира храни в използваеми хранителни вещества
•    Недостигът оставя щитовидната жлеза податлива на свободните радикали
•    Повишава либидото
•    Може да подобри състоянието при фиброкистозна болест нагърдата
•    Реставрира растежа и цвета на косата
•    Повишава енергията
•    Защитава от радиация
•    Унищожава патогенни микроорганизми, плесени, гъбички, паразити и малария
•    Поддържа апоптозата (процес на програмирана клетъчна смърт на нездравословни клетки), за да предпазва от рак и подпомага младостта
•    Йодът премахва токсични химикали: 
Йодът може да отмие химически токсини като флуорид, олово, живак, биологични токсини и дори може да засили имунната система. Той също така предотвратява разпространението на вредни бактерии в стомаха 

Превод: Димитър Кирилов

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

ВСЕ ОЩЕ ЛИ ВЯРВАТЕ, ЧЕ СМЕ БЕДНА ДЪРЖАВА?

Докато народът се чуди как да свърже двата края, след „видимите резултати“, управляващите продължават своята последователна политика, насочена към измислянето на нови данъци. Съвсем скоро най- уязвимата част от населението ще бъде отново наказана и принудена да консумира само некачествена храна, тъй като няма пари за друга – хората по селата, притежаващи малък селски двор или градинка, ще плащат данък за това, че отглежда за прехрана зеленчуци и плодове, вместо да консумира скъпите и вносни „пластмасови“ продукти от хранителните вериги. Удоволствието да се шофира по изпъстрените с дупки, с липсваща маркировка и осветление пътища също ще се заплаща. Вече официално винетните такси доближават срамежливо сто лева. От друга страна, без никаква срамежливост, всеки осмелил се да си свари ракия за лично ползване, също ще плаща данък – облагаемият праг от 1000 пада на 500 литра. Тенденцията е да се облага всеки, който не проявява интерес към безумно скъпия и често некачествен производствен алкохол. Цените на цигарите също се увеличават, докато ни уверяват колко е хубаво да пушим акцизен тютюн.

Ако вече сте преглътнали новите данъчни придобивки, е хубаво да знаете, че това е само началото. Много скоро може да станем свидетели на възстановяването и на ергенския данък. Както зад всеки нов данък, и тук има „благовидна“ цел – стимулиране на раждаемостта. Засега този данък е само идея, но може скоро да се превърне в реалност.

Разбира се, това са само част от благините, които ни се подготвят. Идеята е да се облага всичко, което все още не е обложено. Причината е в отънелия бюджет, чието запълване става единствено чрез данъци. Обикновено това се получава в държава, в която липсват реална икономика и национални отрасли, гарантиращи приходи.

Да се вдигат единствено данъци, за да се закърпи националият бюджет, е толкова ефективно, колкото да лекувате тежка инфекция, сваляйки температурата.

„Няма пари!“

Това е новият-стар политически девиз, добил печална популярност през последните 26 години. Този рефрен неизменно се повтаря от всички партии, имали някакво отношение към управлението на България. Толкова често сме чували тази фраза, че накрая, съвсем естествено, повярвахме в нейната истинност. Без значение кой какви убеждения и визия за икономическото ни развитие има, всички сме постигнали национално съгласие спрямо този неопровержим факт. Затягахме колани, поддържахме фискална дисциплина и теглихме заем след заем. Дори си отстъпихме доброволно суверенитета на въздушното пространство!

Защото „нямаме пари“.

Нека за момент да се усъмним в тази наложена през целият преход теза. Нека за момент допуснем, че България не е бедна държава, а политиците просто са ни лъгали, за да оправдаят епичните си кражби.

Ето няколко твърдения, които постоянно чуваме и не сме си направили труда да проверим.

„България е малка страна и нищо не зависи от нас.“ Познато ви е, нали?

В Европа има точно петдесет независими и официално признати държави. България е на 15-то място по големина на територията. Което противоречи на налаганата през годините теза за нашата незначителност. Всъщност, нашата страна има всички предпоставки за национално самочувствие в геополитически план. Дори без да се акцентира на уникалното ни местоположение.

„България е бедна държава.“ Най-разпространената лъжа.

Българската минно-геоложка камара излезе със своята статистика, според която България е първенец по добив на руда и злато в Европа. Звучи страхотно, нали?

Стига от тези природни богатства да се ползваше нашето общество.

От находището в Крумовград, експлоатирано от канадската фирма “Дънди Прешъс Металс“, в българската хазна постъпват само 0.75 % от добитото злато. Извличането на златото от находището в Челопеч от чужда, небългарска компания, е една от най-големите кражби в историята на България. Всъщност златно-медно-пирит-поликомпонентното находище Челопеч е най-голямото в България, а може би и в Европа.

Първоначалната концесионната такса е 1,5%, договорена с правителството на Иван Костов. Като тази такса се отнася само за добива на злато, сребро и мед. По-късно, по време на правителството на Сакскобурготски, таксата е свалена на 0,75%. В договорите няма и дума за останалите ценни метали.

Само от находището в Челопеч спокойно могат да вдигнат пенсиите, и то не с 5 лв. Стига държавата да поеме контрола върху златодобива, според анализите на геолога проф. Вълко Гергелчев.

Към 31 декември 2012 г. на територията на България действат общо 436 концесии за добив на подземни богатства. Представяте ли си на какво ограбване сме подложени?

30-годишната концесия на „Дънди Прешъс“ се превърна в символ на това как чужди компании източват българските подземни богатства под благосклонния поглед на няколко правителства.

Именно поради повсеместното съучастие на всички партии, оформяли 26-годишното статукво, темата за скандалните договори е табу. А виновниците имат имена. Въпреки това, Главният прокурор, който и да е той, никога не е повдигал обвинение на нито един министър, подписал тези договори. Ако подобно нещо се беше случило в една нормална държава, политиците, отговорни за сключването на тези договори, щяха отдавна да са в затвора по обвинение за престъпление срещу държавата. Освен това, следващото правителство щеше да предоговори концесионните такси или да анулира договорите. У нас не само че това не се случва, но и представителите на т.нар. опозиционни партии услужливо затъпкват темата. Въпреки уверенията на Европейската комисия, че тези договори имат множество правни основания, даващи възможност за тяхното анулиране.

Това обаче не впечатлява нашите политици.

При всеки справедлив вопъл за ниските доходи те отговарят, че няма пари.

Няма смисъл да се изброяват всички разпродадени печеливши предприятия. Достатъчно е да се споменат скандалните ТЕЦ Марица 1 и 3, известни като „американските централи“. Защото заедно със „златните“ концесии, тези американски централи са се превърнали в символ на тоталното ограбване на национални активи. Разбира се, отново няма виновни политици. Отново никой не носи криминална отговорност, въпреки доказаните нарушения. Предоговарянето на условията от страна на сегашното правителство не само че не реши проблема, но и го задълбочи. Въпреки широко рекламираните в медиите твърдения за обратното.

Още през следващата година ще станем свидетели на ново покачване на цените на електроенергията, а оттам и на всички стоки и услуги. Вероятността от фалит на НЕК става все по-реална. Натрупаните задължения растат с всеки изминал месец.

Държава, в която над три милиона души живеят под прага на бедността. Държава, в която стотици хиляди имат доход в размер на 154 лева – в тази държава няколко български правителства безотговорно раздават стотици печеливши отрасли срещу символична концесионна такса. Въпреки това, българската прокуратура не вижда нищо незаконно в подобни действия.

След като унищожиха армията, съдебната система, образованието, здравеопазването и тежката промишленост, нашите политици работят върху премахването на Националната енергийна компания. Ако има нещо, в което българският политически елит да е последователен, това е разпродаването на всички печеливши активи на държавата ни и културното ни обезличаване. Това е единствената програма, която се спазва под една или друга форма от всички партии, участвали в управлението на държавата. Докато ни заблуждават с различни политически и икономически доктрини, симулирайки противопоставяне на идеологии, нашите престъпници в бели якички ни ограбват. Нагло, безкомпромисно и последователно.

Възмущаваме се от високите партийни субсидии. Възмущаваме се от постоянното обновяване на луксозния автопарк на властта. Наивно вярваме, че като намалим броя на депутатите в парламента, ще постигнем положителен ефект. Без да осъзнаваме, че по-малко депутати означава единствено силно партийно статукво и още по-лесен контрол при гласуване. Възмущаваме се от двайсетте заплати на полицаите…

Но пренебрегваме изтичането на милиарди. Пренебрегваме факта, че няма реален контрол върху ДДС-измамите. Не се впечатляваме от откровените привилегии на банките спрямо обществото. Не се ядосваме, че трябва да плащаме осигуровките на най-раздутата администрация в света, въпреки откровеното нищо-не-правене на повечето институции.

Махваме с ръка на най-големите грабежи, сякаш отказвайки да осъзнаем, че именно тези кражби, нямащи аналог дори в африканските диктаторски режими, директно влияят върху живота ни. Точно тези кражби в абсурдно големи размери определят ниските ни заплати, цинично малките пенсии на нашите родители, липсата на ефективно здравеопазване и все по-девалвиращото образование на нашите деца. Тези кражби определят лошите пътища, по които се движим, и „следвоенната“ инфраструктура в градовете и селата ни. Тези кражби определят и високата битова престъпност, която се ражда в нищетата.

Тези кражби и ненаказуемостта им са единствената причина за повишаването на нашите данъци и измислянето на нови такива. Защото в държава с разпродадени и преотстъпени печеливши отрасли, единственият източник на приходи остават данъците.

За да бъде циничната действителност още по-абсурдна, тези, които са главните виновници за състоянието, в което се намира нашето общество, никога не посягат на корпоративните данъци. Веднъж ограбени и ограбвани, ние продължаваме да плащаме кражбите на тези, които избираме да ни представляват. Забравете за подоходно облагане. Забравете за увеличаване на данъците на корпорации и банки. Въпреки огромните приходи от подобна стъпка, у нас тази идея винаги се потъпква още в зародиш. Въпреки доказаната неефективност на плоския данък и липсата на големи инвестиции, нищо кардинално не се променя в данъчната политика. Променя се единствено данъчната тежест от преки и косвени данъци.

Така ние се превърнахме в държава на косвените данъци.

България разполага с невероятно ключово географско положение, морски и зимен туризъм, огромни подземни богатства, исторически и археологически паметници и изключително плодородни земи. И това са само част от всички предимства, които притежаваме. Ние имаме всички реални предпоставки за жизнен стандарт, надхвърлящ този на държави като Холандия и Австрия. Само ако имахме истинска политическа класа, способна да се възползва от това, което природата ни е дарила.

Вместо това у нас се краде. Краде се много и нагло, без свян и без мярка. Да, корупцията не е българско изобретение. Но единствено у нас кражбите се извършват с цената на националния ни суверенитет. Единствено у нас кражбите са в такъв мащаб, че застрашават националната ни сигурност. Те застрашават и съществуването ни като народ, дори като етнос. Единствено у нас 26 години управляват обръчи и кръгове, непритежаващи дори капка национално самосъзнание. Защото никъде другаде по света политиците не предават изцялоинтересите на своите държави.

Дори и диктаторите.

Все още ли вярвате, че сме бедна държава?!

Тодор Галмадиев 

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

ПЛУТОН......

ТОВА Е ЦВЕТНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ПЛУТОН, ПОЛУЧЕНО ЧРЕЗ ТЕХНОЛОГИЯТА „АНАЛИЗ НА ОСНОВНИТЕ КОМПОНЕНТИ”, КОЯТО ПОДЧЕРТАВА ФИНИТЕ ЦВЕТОВИ РАЗЛИКИ МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ РЕГИОНИ И ОБЛАСТИ НА ПЛАНЕТАТА. ДАННИТЕ НА СНИМКАТА СА СЪБАНИ ОТ RALPH / MVIC / - ЦВЕТНАТА КАМЕРА НА КОСМИЧЕСКИЯТ СПЪТНИК ОТ 14 ЮЛИ, В 11:11 ЧАСА, ГРИНУИЧКО ВРЕМЕ ОТ РАЗСТОЯНИЕ 22 000 МИЛИ ИЛИ (35000 КМ) ОТ ПЛУТОН.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

СВАСТИКА В ЛЕДОВЕТЕ. ТАЙНА БАЗА НА НАЦИСТИТЕ В АНТАРКТИДА

ИЛИ ТАЙНАТА ЕКСПЕДИЦИЯ НА КУСТО

Жак-Ив Кусто е роден на 11 юни 1910 г. От дете морето го привлича и вече пораснал избира кариерата на морски офицер. През 1933 г. се отправя в своето първо далечно плаване на борда на крайцера „Примож”. Корабът обаче му се струва прекалено бавен. При Кусто, както и при повечето млади хора се проявява влечението към високите скорости. Младият офицер се прехвърля във военноморската авиация. Но не му било писано дълго да кръстосва небето. Кусто попада в автомобилна катастрофа и получава тежки травми. Авиационната му кариера приключва и се налага да се върне отново на борда.

Малко преди началото на войната Кусто се запознава с Филип Тайе и Фредерик Дюма, които го приобщават към тайните на подводния свят. След първото гмуркане с акваланг младия офицер разбира, че това е неговата мечта! Но реализирането на мечтата ще трябва да се отложи. Започва войната. Кусто активно участва в борбата с нацистите, бие се във френската Съпротива. Чак след победата успява частично да се посвети на любимото си занимание.

През 1950 г. Кусто купува стар английски миноносец и го преправя в истинска плаваща изследователска лаборатория. Корабът е кръстен „Калипсо”. Именно на него капитана провежда своите знаменити експедиции. През 1953 г. излиза първата книга на Кусто, на следващата година – първия му филм за подводния свят. След това филмите и книгите следват един след друг, радвайки се на огромен успех. Кусто става световна знаменитост. Сериалът на Кусто предполагам е гледан от повечето жители на планетата.

През 1956 г. Кусто напуска военноморския флот. Впрочем по достатъчно достоверни данни той и след напускането си продължава да сътрудничи на военноморското разузнаване по определени въпроси. Един от тези въпроси очевидно е бил намирането на нацистката база в Антарктида.

Мен отначало ме озадачи географията на търсенето – района Земята на кралица Мод. Но после съобразих, че данните с които разполага Кусто са взети от американски източници!

След връщането си от своето плаване, адмирал Бърд волю-неволю е трябвало да даде интервю за американската преса. Такава е традицията там – всеки крупен деятел е беззащитен пред „четвъртата власт” и ако обърка нещо, журналистите жив ще го изядат. Та на въпроса как е минала експедицията и кои райони е посетила ескадрилата, адмирала отговорил с широка усмивка:

— Ние изследвахме бреговете на Антарктида, които преди почти никога не са били сериозно изследвани. По-конкретно визирам Земята на кралица Мод разположена в южния Атлантик. Направихме много интересни наблюдения и изучихме уникални природни явления. Мисля, че скоро ще подготвим нова експедиция.

Адмиралът увъртал, той изобщо не се готвел за нова експедиция. Впрочем лъжел журналистите и за друго. До упоменатите брегове той изобщо не се е приближавал. Земята на кралица Мод се намира на изток от Антарктическия полуостров, докато всички драматични събития от началото на 1947 г. се случват стотици километри по- на запад от него. Станцията „Хорст Весел”, както казах и преди, е била евакуирана и предадена на Аржентина веднага след войната. Само за информация, много „жълти” книжки и досега разполагат тайната нацистка база на територията на Земята на кралица Мод. Разказват например за цял подземен град Нов Берлин с население от 2 млн. души, за връзка между нацистите и извънземните, за машина на времето... Няма да се учудя ако разбера, че за всички тези глупости плащат самите нацисти, така че никой да не повярва в съществуването на Нова Швабия.

Как французите са разбрали за съществуването на нацистка база в Антарктида е неизвестно. Даже за едно добро разузнаване да получи достатъчно достоверна информация е невъзможно. Обаче французите все пак се решили да експеримент, с надеждата да установят контакт с тези легендарни антаркти.

Андре ми предаде интересен документ, по-точно копие – писмо на шефа на френското разузнаване адресирано лично до Кусто. В него пишеше:

Скъпи мосю Кусто! Нашето дългогодишно сътрудничество ми дава основание да се надявам, че Вие няма да се откажете да изпълните още една наша молба.

Нещата касаят доста деликатен въпрос: по непотвърдена информация, в Антарктида през периода на Втората световна война са се разполагали военни бази на няколко страни. Конкретно става въпрос за Земята на кралица Мод, въпреки че не бива да пропускате Антарктическия полуостров и бреговете на запад от него.

Бихме искали неофициално да изследвате бреговата ивица. Вашата експедиция естествено ще бъде щедро финансирана, като между другото ще продължим да си затваряме очите за някои финансови злоупотреби на Вашите сътрудници.

Ето значи каква била работата! Кусто не просто го молели, него са го шантажирали! През 90-те, когато стареца почти напълно се оттеглил, се разразили няколко скандала свързани с дейността на създадената от него организация. Прикривайки се зад името на Кусто, неговите подчинени извършвали финансови машинации и укривали данъци. Изглежда всичко е започнало доста преди да излезе на яве.

Французите не искали като американците да пращат голяма ескадрила в южните води и така да привличат излишно внимание. Кусто с неговите плавания, към които света е привикнал, би изпълнил подобна мисия много по-успешно и ефективно. Работата разбира се била доста опасна, но това не плашело френското разузнаване, нали не рискували своите кожи, а чужди.

И така, в средата на октомври 1973 г. „Калипсо” взел курс към бреговете на южния континент.

И отново пещери!

Изследването на крайбрежието на Земята на кралица Мод можело да отнеме много време. Тази територия обхващала стотици километри. Затова „Калипсо”, който и без това бил оборудван по последна дума на техниката бил допълнително натоварен с най-новите и сложни системи – от радиоелектронни прибори до най-мощните металотърсачи. Някои от тях били свалени от бойни кораби на френския флот.

От време-навреме членове на експедицията се гмуркали за да изследват местната (трябва да кажа доста бедна) флора и фауна. Но това не отнемало много време и „Калипсо” никъде не се задържал за дълго. Кусто упорито търсел това, което било нужно на френското разузнаване – изоставената (както смятал той) база от времето на ВСВ.

В края на декември 1973 г. експедицията най-накрая намерила любопитна аномалия – изпод скалистия бряг бликал широк поток топла вода. Това чудо на природата трябвало да бъде изследвано. Кусто предположил, че под скалите се намирали термални извори, които изхвърляли вода в океана. Тази версия се потвърждавала и от обстоятелството, че топлата вода била много по-пресноводна, отколкото солената океанска.

На следващия ден първата група водолази се гмурнала. Борейки се с течението те преплували около 200 м. под водата преди течението да отслабне. Учудващо, скалистия „таван” над главите им изведнъж рязко тръгнал нагоре. Водолазите изплували на повърхността и разбрали, че са се оказали в огромна пещера. Връхлетелите ги емоции, по думите на Андре били непредаваеми: французите се почувствали така, сякаш са попаднали в огромен природен храм. Навярно подобни емоции изпитали и екипажите на немските подводници, когато проникнали в аналогични пещери на стотина километра по- на запад.

Оставяйки на заден план търсенето на базата, Кусто се заел с обстойно изследване на пещерата. Тя била наистина огромна и прекрасна – висок сводест таван, висящи огромни сталактити... Стените на пещерата преливали под лъчите на мощните фенери, сякаш били покрити с множество диаманти. Огромното подземно езеро впрочем, не достигало до стените на пещерата, неговия бряг образувал плажове със златист пясък. Един от водолазите се пошегувал – „Махни планината отгоре и става курорт”.

В езерото нямало какво толкова да се изследва. В него нямало развити нито флора, нито фауна. На брега обаче все пак имало какво интересно да се види. Вие вече досещате ли се какво именно?

Да, именно обелиски, изписани с руническо писмо. „Когато ги видяхме за пръв път, а допреди това те стояха в сянката на скален издатък, ние изпаднахме в истински шок, – ми разказваше Андре. –Мнозина неволно започнаха да се оглеждат, хората имаха чувство, че някой ги наблюдава, сякаш всяка тяхна стъпка е следена от невидими очи. Тишината наоколо изведнъж ни се стори зловеща. Всички мълчаха, толкова силен бе общия шок. Действително, кой би допуснал, че на континент, смятан за безжизнен, ще се намерят следи на някаква древна цивилизация?”.

Между другото, много скоро някои сериозно се усъмнили, че тази цивилизация е древна. Въпреки, че надписите никой не могъл да разчете, няколко души от експедицията сметнали, че това си е съвсем съвременен тайнопис или код, разположен тук от някакви неизвестни мистици. Само че как тези мистици са проникнали в пещерата? Може би били свързани по някакъв начин с военната база, която търсил Кусто?

Успели да доставят металотърсач в пещерата. Още щом го включили, прибора отчел, че на дъното на езерото има голямо струпване на метал. Водолазите опитали да се гмурнат максимално дълбоко, но не стигнали достатъчно, течението около дъното било изключително силно. Мътната вода, която носела доста пясък, не позволявала да се види какво имало там долу. А на повърхността езерото било абсолютно спокойно и кристално чисто.

Аномалиите обаче не свършвали дотук. Изследователите забелязали появата на странни вълнички по повърхността на езерото, произхода на които си останал загадка. Но това било нищо в сравнение с това, което членовете на експедицията изпитали през един януарски ден на 1974 г. Езерото започнало... да свети отвътре! При това интензивността и цветовете се менели – ту светло синьо, ту ярко червено, ту затихващо зелено.

„С някакъв непонятен ужас наблюдавахме цялата тази илюминация, – разказваше ми Андре, –всички имахме чувство, че сме се докоснали до нещо, никому неизвестно и прекалено велико, в сравнение с което ние сме просто песъчинки”. Причината за това светене, даже и виделите много изследователи не могли да определят, нищо подобно не били срещали в природата. Поглеждайки във водата, някои от тях различили някакви странни сенки с необичайна форма. Ако в този миг от водата се покажел някой древен бог, французите сигурно изобщо не биха се учудили след всичко което видели.

След известно време „светлинното шоу” престанало. Поели си въздух след шока, Кусто и останалите продължили с изследването на пещерата. Във водата хората влизали без особено желание, всички имали усещането, че ходят по гърба на спящ дракон.

Навътре в пещерата изследователите се натъкнали на скулптура. По-точно в началото някой забелязал две червени точки и ги осветил с фенер. Каменната скулптура била направена така, че да внушава страх на всеки който я доближи. Хищно животно, приличащо на лъв или пантера, снишено към земята сякаш готово за скок. Над гърба му разтворени огромни ципести криле с остри нокти. Полуотворена уста от която стърчат дълги и тънки кучешки зъби. На муцуната е застинала ужасна гримаса, смес от ярост и безумие. И най-странното, вместо очи статуята имала два червени камъка, които светели в тъмното без всякаква видима причина.

Кусто наредил единия от обелиските и статуята да се качат на кораба за да ги достави във Франция. Обаче това нямало как да стане, постаментите върху които стояли въпросните неща се оказали много здрави. Инструментите които имали изследователите били безсилни срещу тях. Статуята и обелиските били подробно фотографирани от всички страни. Чак тогава забелязали, че зад гърба на статуята, в стената, има вход към тунел.

Е драги читателю, на теб това да ти напомня нещо? У Андре, при вида на статуята и коридора в скалната маса зад нея не са възникнали никакви асоциации. Но в мен, докато слушах разказа му, веднага изплува в съзнанието ми „проклетата шахта” във Валхала. Аз вече знаех какво ще последва.

Четирима доброволци от екипажа на „Калипсо” решили да влязат в тунела. Дали им дълго въже и ги пратили напред. Между водолазите и спелеолозите има много общо, така че за смелчаците никой не се безпокоял. Безпокойството ги обзело след час, когато въжето спряло да се размотава, а от дълбините на тунела далечното ехо донесло нечий вик. Андре разказваше:

— Аз бях сред тези които тръгнаха по следите на първата група. Тунела по който вървяхме ту се свиваше, ту се разширяваше. На места можеше двама души да вървят редом, а на места трябваше да вървим поединично и да се навеждаме. Сърцето ми биеше лудо в гърдите от страх, а и защото доста бързахме. Искахме час по-скоро да стигнем до нашите и да се убедим, че всичко е наред.

Бяхме изминали около 3 км. когато водещия Луи силно извика и спря. Ние също замръзнахме вцепенени. В тъмното лъчът на фенера освети мъртвешки бледото лице на Пол от първата група, който лежеше до стената. Господи, надявам се никога повече да не видя подобен образ излъчващ абсолютен ужас! Телата на останалите трима лежаха наоколо. Ние се страхувахме да си представим какво ги беше уплашило до такава степен. Така или иначе това не беше съществено. Трябваше да изнесем телата от това проклето място.

Опитахме да вдигнем тялото на Пол, но то започна да се разплува и разпада в ръцете ни, сякаш трупа е лежал тук много дълго време. В този момент от дълбините на тунела се чу някакво стържене. Ние се спогледахме и без никой да продума, тръгнахме обратно. Аз вървях предпоследен, без да се обръщам и си представях какво му е на Луи, вървейки последен. Постоянно чувах тежкото му дишане. Накрая, след цяла вечност, края на тунела се показа. Излязох с такова чувство, с каквото навярно Данте е напускал ада. После се огледах. Зад мен нямаше никой. Вървях последен. Тежкото дишане което чувах се оказа моето собствено. Луи беше изчезнал.

Загубили пет души наведнъж при смразяващи обстоятелства, експедицията на Кусто не рискувала да изпраща други хора в тунела. Капитанът им казал, че наличното оборудване е недостатъчно за да се справят с неизвестната заплаха.

След няколко дни водолазите напуснали пещерата. „Калипсо” поел нататък покрай бреговете в търсене на основната цел – тайнствената подводна база.

Самолетоносач на дъното

И така „Калипсо” минал покрай бреговете на Земята на кралица Мод и се добрал до Антарктическия полуостров, продължавайки своите изследвания. Както се досещате, те не намерили нищо интересно. Снимали кратък филм за антарктическата природа – толкова бедна, че на участниците в експедицията им се налагало максимално да импровизират, за да намерят поне нещо, което да покажат на зрителите. Макар на всички вече да било вече ясно, че няма да открият никаква база. С този извод обаче екипажа малко избързал...

Надявайки се да събере повече материал за филма, Кусто обиколил Антарктическия полуостров и се доближил до Земята на Елсуърт. По-точно, да се доближи не му се отдало веднага заради двуседмичния щорм, който не позволявал на кораба да приближи брега. Най-интересното е, че през това време екипажа на „Калипсо” на два пъти наблюдавал НЛО – тъмни летателни апарати с форма на пура. Всички побързали да ги обяснят със странните капризи на времето в района, но у екипажа се зародило лошо предчувствие. Веднага си спомнили за лошата слава на тези брегове.

На петия ден от плаването покрай негостоприемното крайбрежие, апаратурата на кораба отчела нещо странно. Данните показвали, че на това място под водата има огромно количество метал. Водолазите се приготвили за гмуркане. Сред тях бил и Андре.

— Потапяхме се все по-дълбоко, страхувайки се даже да си помислим какво ни чака долу. Събитията в дяволските пещери бяха все още свежи в главите ни. Но ние бяхме свикнали да бъдем професионалисти и да не се боим от нищо. Да не изпълним заповедта на капитана – ние просто не можехме.

Видяхме го едновременно и много ясно.

Огромен кораб, лежащ на дъното. Беше боядисан в ослепително бял цвят и приличаше на огромен леден къс, потънал въпреки законите на физиката. Кораба изглеждаше някак неземен – правоъгълна палуба, абсолютно равна, само от едната страна стърчеше малка надстройка. Нямаше да се учудим ако корабните светлини се запалеха и той поемеше нагоре, също като в нискокачествените филми за НЛО. Чак когато се приближихме достатъчно близко за да го огледаме разбрахме, че това беше самолетоносач.

Изумлението ми беше огромно. Знаех достатъчно добре военноморската история и не се съмнявах, че нито един самолетоносач, без значение кога е строен, нито е потъвал, нито е плавал в тези води. Може би това е един от корабите от ескадрилата на Бърд? Но нали „Филипинско море” се беше завърнал в САЩ цял и невредим? Пък и за какво им е на американците да боядисват кораба си в бяло? В нас се зародиха много въпроси, но все пак малко ни олекна, понеже не ни се налагаше да се съмняваме в земния произход на кораба.

Никакви надписи или обозначения, които да помогнат да се идентифицира кораба, при направения бегъл оглед не били открити. Водолазите се опитали да проникнат в кораба, но имало прекалено малко отверстия, а да влязат и четиримата в лабиринт от помещения би било безумие. По самолетоносача нямало видими повреди. Налагало се впечатлението, че кораба не е просто потънал, а бил умишлено потопен.

На повърхността водолазите разказали за сензационната находка. Кусто незабавно се свързал с френското разузнаване и предал информацията. Това съобщение обнадеждило военните и те бързо установили, че в тези ширини никога не е потъвал самолетоносач. За „Рихтхофен” (читателите навярно се досещат, че Кусто открил именно него) те естествено си нямали и понятие.

На следващия ден долу се спуснали десетина водолази. Капитан Кусто много искал да се присъедини към тях, но заради заболяване се наложило да остане на борда. Това било сметнато за лоша поличба. Не добавял оптимизъм и факта, че един от водолазите, който се спуснал по-рано докладвал, че докато изследвал самолетоносача, забелязал в далечината тъмен обект с форма на пура, приличащ на малка подводница. Но понеже „подводницата” била видяна само от него, отначало неговия разказ не бил взет насериозно. Но само отначало. Предавам думита на Андре:

— Аз не бях сред десетимата, които се спуснаха долу. Това бяха изключително опитни водолази и целия екип с нетърпение чакаше да изплуват, за да разкажат за разходката из самолетоносача.

Обаче времето минаваше, а те не се показваха. Не ни се искаше да мислим за най-лошото. И все пак с ужас трябваше да констатираме, че въздухът им отдавна трябва да е изчерпан.

Спуснахме се още осем водолаза. Този път се бяхме вързали здраво с осигурителни въжета. Приближавайки самолетоносача не забелязахме нищо подозрително. Нямаше и следа от колегите ни. Двама от нас (в това число и аз) останахме на палубата на самолетоносача, докато останалите шестима, здраво вързани с осигурителни въжета, поеха надолу през някакъв люк (мисля че това беше самолетоподемника).

След около двадесетина минути от подемника изплуваха два големи мехура. А след две минути, цепейки водата с невероятна сила и скорост оттам излетяха краищата на осигурителните въжета! Едно от тях разцепи водолазния ми костюм и поряза ръката ми почти до костта. Това, както и осъзнавайки факта, че с нищо вече не можем да помогнем на другарите си, ни накара да изплуваме и да се качим на кораба.

После ни казаха, че на палубата сме приличали повече на призраци избягали от ада, отколкото на хора. Общо взето това не е далеч от истината.

Капитан Кусто разбрал, че пак се е сблъскал с неизвестна сила, която ревниво пазела тайните си. Той прекратил експедицията и се отправил към Франция. След завръщането си, на военноморското разузнаване бил предаден подробен отчет за случилото се. Филмът за подводния свят на Антарктида никога не бил показан.

След няколко месеца френския ВМФ предприел експедиция до мястото където „Калипсо” открил самолетоносача. Но там не намерили никакъв потопен кораб. Скоро последвали страховити заплахи от Вашингтон и експедицията била прекратена. Така завършил поредния опит за проникване в тайната база на нацистите.

Все пак имало още една сила, крайно заинтересувана в разкриване на истината, която не се подчинявала на Вашингтон. Това били руснаците. На тях им предстояло да направят следващия ход в тази игра.

Руската следа

Все пак постъпих правилно, като оставих телефонния си номер на Андре с молба да ми звънне, ако открие нещо интересно, без значение по кое време. Той и без това се обади именно през нощта. Изглежда не беше отчел часовата разлика между Франция и Аржентина. Аз обаче не му се сърдя.

— Ханс! — чух възбудения му глас в слушалката. — Слушайте! Успях да открия доста интересни факти! Оказва се, че нацистките бази в Антарктида са ги търсели и руснаците!

— Как разбрахте това?

— Всичко е много просто. Един познат работи с руски търговци. Доставя им от Франция автомобили втора ръка. Та един от тях се оказал бивш морски офицер, който се пенсионирал след падането на комунизма. Неотдавна се заговорили и се оказало, че този офицер е участвал в експедиция до Земята Елсуърт!

Новината се оказа толкова интригуваща, че аз без да се бавя излетях за Париж. За щастие, руснака все още беше там. Срещнахме се в едно кафене, в района на Бульонския лес. Бившия морски офицер се оказа възрастен и усмихнат човек, с множество побелели коси сред иначе абсолютно черната му коса. Неговата военна стойка се набиваше на очи, а ръкостискането му беше силно и уверено.

— Мисля, че сега вече това може да се разкаже, — ми отговори той на моя кратък разпит. — В края на краищата на нас и без това не ни се отдаде да разкрием тази загадка докрай. По-точно ние бяхме на път да я разкрием, но не ни стигна времето и то за малко. За съвсем малко...

И отново бял самолетоносач

Навярно екипажа на Кусто доста би се учудил, ако разбереше, че намерения от тях кораб е бил добре известен на руското разузнаване. Вярно, само по снимки и то не особено качествени.

Ще припомня няколко общоизвестни факта. През 1957 г. руснаците изстрелват първия изкуствен спътник. През 1961 г. – първия космонавт. Естествено военните веднага поставили въпроса за използването на космоса за разузнаване. На тях много им досаждал факта, че американците ги шпионирали от своите бази с помощта на разузнавателни самолети. Наблюдението от космоса трябвало да бъде техния асиметричен отговор.

През 60-те години били разработени и изстреляни в космоса първите шпионски спътници. До началото на 70-те количеството им нараснало значително и започнало тяхното използване за научноизследователски цели. Например за уточняване на географски карти. През 1971 г. един от руските спътници фотографирал крайбрежните райони на Антарктида. На снимките видели странен по форма айсберг – почти идеален правоъгълник. Впрочем те не се чудили дълго – та в природата има всякакви чудеса!

Руснаците реагирали едва през 1972 г., когато на следващата серия от снимки, видели в същия район, същия „айсберг”, който оставял зад себе си отчетлива килватерна следа. До него се забелязвал неголям обект, напомнящ на излетял от самолетоносач самолет. „Айсбергът” бил класифициран като „неизвестен самолетоносач на ВМФ на САЩ”, специално пригоден за работа в полярни води. Но какво е правил в този район? Можели само да гадаят.

Да гадаят дълго обаче – руснаците не са свикнали. В края на 1972 г. военните пребазирали в Антарктида два тежки разузнавателни самолета. Задачата им била да следят за мистериозния кораб. Скоро им се отдало да направят що-годе качествени снимки. Анализаторите се чудели – самолетоносача не приличал на нито един от съществуващите типове кораби. Освен това, на палубата му се виждали странен тип обекти, неприличащи на стандартни самолети. Така се родила версията, че самолетоносача е предназначен за изпитване на секретно оръжие.

Пилотите получили заповед да направят още по-подробни снимки на кораба. Но мистериозния самолетоносач просто изчезнал. Разузнаването било озадачено – огромния кораб не може просто да се изпари! Да се махне от Антарктида за една нощ също било невъзможно. Следователно трябва да е бил прекрасно замаскиран. Но колкото и да кръстосвали самолетите небето над Земята Елсуърт, колкото и да се взирали в снимките анализаторите, така и не успели да открият кораба.

Затова пък открили нещо друго. На снимките често се виждали подводници. Те се придържали до самото крайбрежие, имали даже снимка, на която половината подводницата се подавала изпод скала. В края на краищата „горе” бил пратен доклад, описващ накратко получените резултати и изводи.

„В района на Земята Елсуърт се забелязва повишена активност на ВМФ на САЩ. Отбелязано е присъствието на самолетоносач с летателни апарати от неизвестен тип, следите на който бяха загубени. От наличните сведения не е възможно самолетоносача да бъде идентифициран, но смятаме че става въпрос за секретен проект. Освен това, в същия район е отбелязана активност и на подводници, възможно е да са оборудвани с ядрени ракети на борда. Причините за тази активност в района на Антарктида от страна на ВМФ на САЩ засега не е установена. Възможно е да става въпрос за изпитания на ново оръжие или за създаване на секретна база. Въпреки че към днешна дата няма основания за заявяване на официален протест, трябва да продължим с усиленото наблюдение на въпросния район.” 

Да си призная, съжалявам че руснаците не са предявили официален протест, позовавайки се на договора за статута на Антарктида, който забранява разполагането на военни бази там. Вероятно тогава доста по-рано биха разбрали истината за това, че мистериозния самолетоносач няма никакво отношение към САЩ. Е, или почти никакво.

Междувременно от спътниците постъпила нова информация. Изследвайки вътрешните райони на Антарктида, те открили няколко „оазиса”, почти напълно без сняг. За тяхното съществуване по-рано нищо не се знаело. При детайлно изучаване на снимките, се оказало, че оазисите вече са населени с хора. Това вече руснаците не могли да преглътнат. През 1977 г. била организирана крупна експедиция до един от оазисите. Изглежда ставало въпрос за „Райската градина”.

Руснаци в рая

През втората половина на 20-ти век руснаците си оставали лидери в изследването на южния континент. Съветския съюз бил единствената страна, основала цели четири научноизследователски станции на Антарктическите брегове. Това са „Белингсхаузен” на антарктическия полуостров, „Новолазаревская” и „Молодежная” на Земята на кралица Мод и „Мирный” на Земята Уилкс. Именно от „Белингсхаузен” тръгнала експедицията, на която било наредено да открие американската (както тогава смятали) база в оазиса. На среща с неизвестното се отправили около 100 души, поддържани по въздуха от 4 самолета.

Пътя към оазиса се оказал доста труден. Налагало се да преодоляват труднопроходими планински хребети, да вървят из дълбок сняг, през бури и виелици. Впрочем, това не тежало толкова на изследователите. Притеснявало ги друго – имали впечатление, че някой постоянно ги наблюдавал и се опивал да им пречи да се придвижват. На няколко пъти, хора с отлично зрение, забелязвали в слънчево време непонятни отблясъци от далечните планински склонове, напомнящи на отразени слънчеви лъчи от оптически прибори. На два пъти се разминали на косъм с големи лавини, които едва не погребали експедицията, при това и в двата случая причините за тези лавини били неясни. Само по щастлива случайност никой не пострадал. Малко след това един от самолетите забелязал следи от вериги, които очевидно не били свързани с машините на експедицията. За съжаление не успели да ги проследят, заради виелицата извила се на следващия ден, която покрила следите.

Колкото повече приближавали оазиса, толкова повече времето се оправяло. Денят в който руснаците преминали снежната граница се оказал ясен и слънчев. Има запазен отчет за изследванията, с които успях да се сдобия чрез заобиколни методи. В него на сух и официален език пишеше следното:

„Площта на открития от нас оазис е около 4-5 кв. километра. В средата се намира голямо езеро, температурата на водата му в горните слоеве е +20... +25 градуса по Целзий. Очевидно езерото се захранва от термални източници, които затоплят и околната повърхност. Температурата на почвата се мени от +20 градуса на брега до 0 около снежната граница.

      В оазиса е открита растителност и следи от човешка дейност. Около езерото има няколко постройки, очевидно със стопанско предназначение. Това са дълги бетонни хангари, абсолютно празни отвътре. Покривите им са боядисани в цветовете на заобикалящата ги местност. На цялата територия на оазиса, има още няколко постройки с неясно предназначение. Земята около езерото явно е обработвана – има следи от посеви. По време на изследването не беше открит нито един човек. Не успяхме да установим нито държавната принадлежност на хората населявали базата, нито дори колко отдавна са я напуснали. Срока може да е от 10 дни до 10 години.” 

На втория ден от изследванията, руснаците открили тунел водещ надолу в земята. Изследователите едва направили няколко крачки, последвал мощен взрив и тунела се срутил. Трима души загинали. Опита да се разчисти входа показал, че тунела е разрушен по доста голямо протежение и да се мине по-нататък било просто невъзможно, не и без помощта на специална техника.

Експедицията работила около две седмици, след което се разразили жарки спорове. Едни смятали, че е нужно да основат в оазиса малък базов лагер, който да продължи изследванията. Други искали всички да се върнат на действащите полярни станции, за да организират нова, по-голяма и по-добре оборудвана експедиция. В крайна сметка със заповед от Москва в оазиса била организирана нова експедиция под името „Горещ ключ”. Снабдяването ставало по въздух – контейнерите били спускани с парашути.

Впрочем „Горещ ключ” просъществувал само няколко седмици. Силна буря направила за пет дни полетите невъзможни. На шестия ден излетелия самолет спуснал контейнери с продоволствия и радиооборудване (станцията така и не осъществила връзка и предположили, че предавателя им е повреден). Когато същият пилот прелитал със следващия товар, забелязал, че спуснатите преди контейнери си стоели недокоснати. В оазиса незабавно изпратили спасителна група, която не открила никой от персонала на новата станция. Хората просто изчезнали безследно. Какво се е случило с тях си останало загадка.

След няколко месеца била организирана нова експедиция към оазиса. Но на мястото на оазиса самолетите открили само снежна пустиня. Там вече нямало нито топло езеро, нито постройки, нито паша. Даже точното място където всичко това се е намирало не могло да бъде установено.

Все пак експедицията не останала без работа. Тъй като по това време руското разузнаване успяло да получи сведения за експедицията на Кусто, всички сили били хвърлени в търсене на карстовата пещера, от която преди с ужас избягали французите... и под вода, и под земя.

През 1979 г. към антарктическите брегове се отправили три подводници и два изследователски кораба. Могли да съберат и по-внушителна ескадрила, но не желаели да привличат излишно внимание. Подробното крайбрежно изследване на Земята на кралица Мод донесло, най-после желания резултат – бликащото изпод скалите топло течение – основния признак на карстовите пещери – било открито. Както и в случая с нацистите – за работа се захванали подводниците.

Огромната атомна подводница естествено не можела да се побере в пещерата. Това обаче с лекота направила стандартна дизелово-електрическа подводница. Пред изпълнените с възхищение руснаци се разкрила същата картина, каквато навремето и пред водолазите от „Калипсо” – гигантски подводен храм, поразяващ с красотата си. Стените му блестели в светлината на прожекторите. Впрочем, моряците не смятали да се любуват дълго на тази красота. Разполагайки с пълния отчет на френската експедиция, намеренията им били да дадат отговор на два основни въпроса: първо, накъде води мистериозния тунел, в който са загинали хората и второ: какво се крие на дъното на подземното езеро.

Тайнствения крилат звяр го открили сравнително бързо. Странното било, че този път очите му светели в зелен цвят вместо в червен! Докато археолозите подробно изучавали руните на обелиските, военните спелеолози поели навътре в загадъчния тунел. Ето разказа на един от тях, който успях да открия години по-късно:

„Поехме навътре в тунела, който започваше веднага зад статуята. Отначало коридора беше хоризонтален, после постепенно започваше да се спуска надолу. Всички бяхме поразени от равните и гладки стени, сякаш някой дълго и внимателно ги е обработвал. Впрочем, това може да се дължи и на потоците вода, които са могли да текат по тези шахти хилядолетия. Движехме са бавно и внимателно – трима души отпред и още петима малко по-назад. Последните теглеха телефонен кабел, имахме постоянна връзка с основната група. На километър и половина от входа, се натъкнахме на човешки скелет в останки от водолазен костюм. Още при докосването клетника се разпадна на прах. След още няколкостотин метра – още три скелета, единия от които изглежда беше целия потрошен. От видяното заключихме, че това са останките на нещастните французи. По-нататък изглежда не бяха успели да минат. Имахме усещането, че се движим в пастта на огромен дракон. Но в паст или не, ние продължихме напред.

След около половин километър пътя ни беше преграден от каменен блок. Опитахме да го преместим, но не успяхме. Оставаше ни само едно решение – да го взривим. Не бяхме много сигурни, че това няма да срути целия тунел, но риска си струваше. Заложихме две шашки динамит и се дръпнахме назад. Взрив! Доста силно ни разтресе, но от тавана не падна нито камъче. Доближавайки се до блока видяхме, че той си стои непокътнат. Нямаше даже пукнатини. След внимателен оглед на повърхността му, извода беше, че това не е камък, а някакъв много по-здрав материал. Да оставаме повече нямаше смисъл и решихме да се върнем обратно. Когато излизахме от тунела, открихме, че очите на каменната котка сега светят в червено. Един от нас после твърдеше, че вървейки последен е чул в далечината зад себе си, някакви странни звуци. Но повторно в тази шахта не посмяхме да влезем.” 

Моряците на подводницата също не си губели времето. На тях им предстояло, да изследват дъното на езерото и да се опитат да намерят онзи метален предмет, за който говорели французите.

Обаче потапянето се оказало кратко. На дълбочина 50 м. подводницата сякаш била хваната от невидима ръка. На няколко пъти тя била подмятана в различни посоки (както разказвал по-късно един от матросите, в този момент той разбрал какво чувства коктейла когато го разбъркват в чашата), докато накрая не се ударила в каменната стена. Само чистия късмет помогнал на капитана да изплува на повърхността, но за следващо потапяне – подводницата била вече непригодна – по целия корпус зеели пробойни. Мнозина от екипажа получили сериозни травми. Наложило се да изоставят подводницата в пещерата, като предварително свалили цялото секретно оборудване. Да продължат изследванията с наличната техника сметнали за нецелесъобразно. Било решено след време да изпратят нова експедиция. Но и това не било реализирано.

Причината била проста – полярниците случайно открили един от изоставените градове.

В началото на 80-те години полярниците от базата „Белингсхаузен” решили подробно да изследват планинския масив на антарктическия полуостров. Скалите, смятани за непроходими по-рано, се оказали съвсем преодолими. В средата на втората седмица те достигнали до малка планинска долина, където снега и леда били застинали в доста причудливи форми. Сякаш изследователите имали пред себе си истински леден град, с улици и къщи, с площади и храмове... След като се полюбували на природните форми, полярниците решили да пренощуват тук. Запалили огън и из под тънкия слой сняг се показали каменни плочи. И то не какви да е плочи, а със странни рунически надписи!

Всички скочили на крака и се заоглеждали наоколо. След това започнали безразборно да разчистват снега и леда от това, което отначало им се сторило странно, но природно образувание. И навсякъде под бялата покривка, която била от 20 см. до половин метър, се натъквали на обработен камък.

През 1983 г. там била изпратена достатъчно голяма експедиция. Във „Флугхафен” (руснаците естествено не знаели това немско обозначение, но читателя, мисля, вече се е досетил, че става дума именно за това място) те установили достатъчно голям лагер и разчистили място за вертолетна площадка. Постепенно разчиствайки снега и леда от древния град, те не преставали да се учудват. Все пак пред археолозите (а в Антарктида от СССР спешно били изпратени именно археолози) се разкривала една невероятна картина на неизвестна нова цивилизация! Замръзналата земя била разкопавана с невероятен ентусиазъм, с надеждата да се открият поне някакви дребни предмети. Всички надписи били подробно копирани и анализирани, но да се разгадае древния език засега не било възможно.

След известно време успели да открият и затрупан с камъни вход към пещера. Разчистването на входа отнело няколко месеца, но труда си струвал – по стените на тунела били открити нови орнаменти и надписи. Едновременно в скалите около входа на тунела били намерени няколко десетки каменни плочи с кратки, еднотипни рунически надписи. Учените веднага разбрали – пред тях се намирало гробище, където били погребани обитателите на града! Впрочем, разкопавайки няколко гроба, те останали разочаровани – погребалните камери били абсолютно празни. Само в една от тях намерили част от фаланга на палец. Тя била щателно измерена и стигнали до извода, че палеца без съмнение е човешки, но от неизвестен расов тип – фалангата била по-дълга и не съответствала на нито една от известните раси на планетата.

Междувременно тунела разкривал пред учените все нови и нови тайни. В стените му били открити пластини, които излъчвали бледа светлина в тъмното. Не отразявали светлината, а били неин източник. Да свалят пластините от стената и да видят защо и как светят така и не успели.

На около половин километър от входа, тунела се разделял на две. Разделяла се и пътя вървящ по пода му. И двата нови коридора обаче, не след дълго, стигали до каменна преграда подобна на тази в карстовите пещери. Тя била направена от неизвестна сплав, изключително здрава и неподдаваща на усилията на археолозите. Оставало само едно решение – да се прокопае в скалата обходен тунел. Именно това се канели да направят руснаците, когато в родината им започнала перестройката и съпровождащите я сериозни икономически трудности. Финансирането било орязано, а впоследствие – прекратено. Лагерът в планинската долина се наложило да бъде закрит. Повече руснаците тук не се завърнали, но нежелаейки да се разделят с плодовете на своя труд, запазили всичко в тайна.

Все пак историята не свършва дотук. В началото на 90-те години на криптоаналитиците от един научноизследователски институт се отдало да разшифроват руническото писмо, макар и частично. Резултатите и до сега се пазят в тайна, известно е само, че изоставения град се е казвал Окмарон и е бил построен преди около 6 хиляди години.

И така съществуват ли антарктите? И функционира ли в съседство с тях тайна нацистка база?

На тези въпроси малко по-късно ще се опитаме да намерим отговор...

Из книгата на Ханс-Улрих фон Кранц „Свастика в ледовете. Тайна база на нацистите в Антарктида”

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

ИМАМ СИ ЕДНА МЕЧТА

Препубликувано он мен с една единствена цел! – Да го прочетат повече хора и да се замислят над казаното тук! "ОТ НАЙДЖЪЛ МАРТИН – КОРЕСПОНДЕНТ НА NATIONAL GEOGRAPGIC (БЪЛГАРИЯ; 22 НОЕМВРИ 2022Г. ):

Автор: Мариян Иванов

България: 2020г.  

Население: 9, 234 768 души                                         

Столица: София    

Религия: Православни християни   – 67%; Ислям – 8,9%; Неопределени – 25,1%

Официален език: Български

Площ: 138, 252 кв км.                                             

БВП: $384, 48 млрд. – 18 място в света          

БВП на глава от населението – $48,8 хил. – 6 място в света

Паритет на покупателна способност – 8 място в света

  Армия: 250 000 души 

Тук съм един месец преди Коледа. Това е 14-тата официална статия, която National Geograpgic (NG) прави за българите. Наистина съм впечатлен! Бях тук преди десет години, в началото на дълговата криза в Европа. Тогава нещата  за този малък народ никак не изглеждаха розови. Последни във всяка положителна статистика и оглавяващи всяка негативна тенденция, този балкански народ беше на крачка от изчезване. Всички авторитетни социологически агенции и статистически институти вещаеха краят на българина.

               Стигна се дори до там да ги запишат в „Зелената книга“ на ЮНЕСКО. Това писание бе направено именно заради българите и може да прозвучи като хумористичен разказ, но вътре се записваха застрашените от изчезване народи. И както историята помни точно българите, като нация се стопяваха най-бързо в света. И  в този момент, когато Армагедон надвисна над главите на всинца тях, нещичко в тяхното „колело“ се промени …

             Към днешна дата положението е далеч по-различно. Някъде в края на 2012г., чрез дълга и продължителна подготовка българите заляха като цунами улиците си. Кой въоръжен с пищов, винкел, бухалка, вяра, любов и надежда, тези същите „морски дяволи“ окупираха по-големите  си градове.

                   В началото изправиха срещу тях жандармерията и отрядите за бързо реагиране, но те не отстъпиха. Дори третирането им с водни струй и сълзотворен газ не помогнаха. В отчаяните опити да запазят властта си, всички партии се обединиха, за първи път в най-новата история на България, срещу своя народ.

            Бе обявено кризисно положение, а масите по улиците все растяха, независимо от студа и минусовите температури. Сякаш българите се загряваха един друг чрез каузата си. Несещаха нито студ, нито жажда, нито умора. С дни не спяха.

            Изплашени до краен предел, свиканият да „заседава“ извънреден кризисен щаб приведе армията на България, макар и малка, в пълна бойна готовност. Недоволството трябваше да бъде смазано, така че на българите да не им хрумне да повторят тази авантюра в следващите 10 години, поне. Така с тях са процедирали преди доста време само османлиите.

               Войските на България срещу собственият си народ. Заповедта беше една и тя гласеше: “ Стреля се на месо! Нека продължават с глупавото си упорство!“. Но и тук те не трепнаха, дори напротив. Рамо до рамо, прегърнати българите пееха своите песни, прочути в цял свят с мелодичността си. Без майтап! За целият ми 25-годишен опит като журналист, за първи път  виждах такова нещо. Дори при „арабската пролет“, през 2011г., нямаше подобно нещо.

            Аз чуждият на този народ човек с умиление наблюдавах цялата тази епична картина, застанал на покрива на „Grand Hotel Bulgariq“. От тук гледката беше фантастична! Бях си купил билет за първият ред, за едно от най-вълнуващите преживявания в живота ми. Идеше ми да хвърля всичко и аз да участвам!?

           Куршуми срещу сърца. Воля срещу щикове. Танкове срещу души. Желязо срещу плът. Но момчетата от армията, наричам ги момчета, защото никои от тях не бе на възраст по-голяма от 30 години, не дръзна да вдигне ръка срещу народа си. Генералите скрити зад редниците, беснееха от яд, защото обикновеният ординарец не искаше да убива от своите. Тук вече земята под краката ми се разтресе. С викове и подскоци 200 000 българи бяха готови да си вземат своето – БЪДЕЩЕТО СИ!

             Няма да навлизам в по-дълбоки анализи и коментари, тъй като е важен крайният резултат, а той е на лице – УСПЕХЪТ бе постигнат! УСПЯХА да прогонят сганта, която ги подтискаше икономически и политически 22 години.

            Аналогично, следвайки ходът на историята от сочените за „най-затъпяваща“ нация – българи, се появи някои си „Аспарух Симеонов“. Той положи основите на една нова, модерна, бързо развиваща се България. И тук започна поредната страница от българската приказка …

           Когато всички ги бяха отписали, само за 8 години тази малка, вечно пренебрегвана държава удвои три пъти Брутният си вътрешен продукт(БВП). И тъй като новите „архитекти“ в управлението имаха силно развито чувство за родова памет те направиха всичко възможно българите да заздравят връзките си с техните подобни на тях братя и сестри в Македония, Западните покрайнини, Италия и Волжка България (подвизаваща се под името Татарстан до 2015г.).

           На тези възобновени кръвни линии българите дължат увеличението на територията си, почти в изконните им граници, и икономическият подем.

            Най-силна активизация имаше в бившата Република Македония. Български учебници, български училища, читалища, църкви и книги заляха македонският пазар. Завесата пред очите на създадените изкуствено, антични македонция, бавно се вдигна. Те разбраха коя е „майка им“ и сами бутнаха границата с България. Със Западните покрайнини събитията се развиха далеч по-лесно. Абдикирането на сърбите от ангажименти свързани с населените с българи области и третирането им като втора ръка хора, ускори връщането на ЗП към България – чисто културно и етнически! Това покачи населението на бившата съветска колония до 8,450 млн. души. Но и тук българите трябваше да се справят с редица трудности. Културни различния, религиозни бунтове, народна диференциация, икономическа нестабилност и социално неравенство, бяха в основата на новосформираната българска държава. Но както виждаме българите устояха и  постигнаха поредната победа в историята си.

             Имат положителен прираст на населението, което вече минава 9 млн. души. Една от основните причини за този демографски подем е завръщането на голяма част от българските емигранти. И когато говоря за „емигранти“, въобще не се заблуждавайте от значението на думата! Това може би е единственият етнос на земята, който не паразитира върху чужда социална система, чакайки на помощи от държавните институции. Това са високо ерудирани, високо квалифицирани и силно можещи личности. В по-голямата си част тези българи в продължение на 30 години дадоха технологичният Ренесанс на Запада. Плодовете на техният интелектуален гении използваха и се облагодетелстваха западняците. Но 3-десетилетия по-късно статуквото е различно. С нови и свежи идеи българите зад граница се прибират на групи в бликащата от енергия България. Условията за развитие са прекрасни и далеч по-ефективни от преди 10 години.

            Иновациите и проведените като с хирургически скалпел реформи, за по-малко от 7 години, превърнаха България в идеалната дестинация за можещи и искащи хора. Това позволи на българската икономика, здравеопазване и образования да стъпят на здрава основа. Но не си мислите, че този престар народ е забравил Бога, в условията на технологичен прогрес и трупане на богатства. Колко голямо беше моето учудване, когато видях, че няма бизнес сграда, небостъргач или друго стъклено, арматурно или бетонно здание без параклис. Църквите се „сипеха на рояци“, а манастирите се реставрираха. Където нямаше църква, или не бе нужно да има от гледна точка на духовните нужди и потребности на населението, там имаше джамия. И всеки се молеше на своя Бог, и всеки уважаваше Чуждият. На Байрама или на Коледа всички празнуваха заедно. Боядисваха яйца и месеха мекици.

           Тук е мястото да споменем, че българският град Русе е единственото място на планетата, където на една улица има Православна, Католическа, Арменска и Протестантска църква, а редом до тях и Синагога. Невероятно, но факт. Тук по тези географски ширини, можете да усетите величието на Бог, най-силно. Ако Бог има родина, то тя е България. Ако Бог има история, то тя е свързана с България. Този „малка“ държава с големи мечти и потенциал е доказателство, че един Висш Върховен Разум, контролиращ баланса в във Вселената, съществува.

              Забравих да спомена и фактът, че има известен процент на хора напускащи балканската държава. Те са представители на отдавна залязъл музикален жанр, който тук наричат „чалга“ или „поп-фолк“. Предимно красиви люде, облечени в помпозни облекла с тонове от грим, но кухи в главите, не успяват да се наложат в това общество, където науката и знанието са Евангелието на народа. Напускат страната, за да продават „изкуството“ си някъде другаде, навярно надявайки се, че консервативна Европа ще ги приеме с отворени обятия! Причината за този „катаклизъм“ сред тези музикални среди е фактът, че българските клубове и дискотеки са празни и едно след друго, тези съоръжения, обявяват фалит.

              В другата посока е положението с опери, театри, библиотеки и кина. Всички се пукат по шевовете и дори се строят нови! Изключителна жажда за знания има в тази нация!

             Ако не бях такъв патриот и родолюбец никога не бих се върнал в родната ми Америка. Тук няма мрачни хора! Само усмивките са най-използваното изразно средство. Гражданите на България не се делят на цигани, турци и българи. Всички гордо се олицетворяват с името на родината си. За два месеца престой не видях една проститутка, просяк или грабеж. Българите имат най-ниското ниво на престъпност в Европа и заемат първо място в класацията на дарителските кампании. Тук е срамно да откраднеш, ако си поискаш никои не ти отказва хляб и вода!

           И така до утре можем да продължим. Впечатлен съм от този възкръснал за живот народ. И той живее, граби с пълни шепи от него, но и гради храмове в душите си. Водещо мото след българите е: „Създавай! Не руши!“. Безсъмнено българите ги чака бляскаво бъдеще, защото този народ изуми света с изключителната си издръжливост и воля за победа. На предела на силите си се надигна като птица феникс от пепелта и не го е страх да гледа в бъдещето, защото българите – това е народът, който си има всичко, което някога е поискал! Това е народът, пред който се прекланяше света!

От сърцето на Европа за вас предаде „Найджъл Мартин“!

Ноември 2022г.!

Със скромното съдействие на 

Николай Николов.