СВАСТИКА В ЛЕДОВЕТЕ. РУСНАЦИ В РАЯ. ОАЗИС. ОТНОВО В ПЕЩЕРАТА.......

През втората половина на 20-ти век руснаците си оставали лидери в изследването на южния континент. Съветския съюз бил единствената страна, основала цели четири научноизследователски станции на Антарктическите брегове. Това са „Белингсхаузен” на антарктическия полуостров, „Новолазаревская” и „Молодежная” на Земята на кралица Мод и „Мирный” на Земята Уилкс. Именно от „Белингсхаузен” тръгнала експедицията, на която било наредено да открие американската (както тогава смятали) база в оазиса. На среща с неизвестното се отправили около 100 души, поддържани по въздуха от 4 самолета.

Пътя към оазиса се оказал доста труден. Налагало се да преодоляват труднопроходими планински хребети, да вървят из дълбок сняг, през бури и виелици. Впрочем, това не тежало толкова на изследователите. Притеснявало ги друго – имали впечатление, че някой постоянно ги наблюдавал и се опивал да им пречи да се придвижват. На няколко пъти, хора с отлично зрение, забелязвали в слънчево време непонятни отблясъци от далечните планински склонове, напомнящи на отразени слънчеви лъчи от оптически прибори. На два пъти се разминали на косъм с големи лавини, които едва не погребали експедицията, при това и в двата случая причините за тези лавини били неясни. Само по щастлива случайност никой не пострадал. Малко след това един от самолетите забелязал следи от вериги, които очевидно не били свързани с машините на експедицията. За съжаление не успели да ги проследят, заради виелицата извила се на следващия ден, която покрила следите.

Колкото повече приближавали оазиса, толкова повече времето се оправяло. Денят в който руснаците преминали снежната граница се оказал ясен и слънчев. Има запазен отчет за изследванията. В него на сух и официален език пишеше следното:

 „Площта на открития от нас оазис е около 4-5 кв. километра. В средата се намира голямо езеро, температурата на водата му в горните слоеве е +20... +25 градуса по Целзий. Очевидно езерото се захранва от термални източници, които затоплят и околната повърхност. Температурата на почвата се мени от +20 градуса на брега до 0 около снежната граница.

В оазиса е открита растителност и следи от човешка дейност. Около езерото има няколко постройки, очевидно със стопанско предназначение. Това са дълги бетонни хангари, абсолютно празни отвътре. Покривите им са боядисани в цветовете на заобикалящата ги местност. На цялата територия на оазиса, има още няколко постройки с неясно предназначение. Земята около езерото явно е обработвана – има следи от посеви. По време на изследването не беше открит нито един човек. Не успяхме да установим нито държавната принадлежност на хората населявали базата, нито дори колко отдавна са я напуснали. Срока може да е от 10 дни до 10 години.” 

На втория ден от изследванията, руснаците открили тунел водещ надолу в земята. Изследователите едва направили няколко крачки, последвал мощен взрив и тунела се срутил. Трима души загинали. Опита да се разчисти входа показал, че тунела е разрушен по доста голямо протежение и да се мине по-нататък било просто невъзможно, не и без помощта на специална техника.

Експедицията работила около две седмици, след което се разразили жарки спорове. Едни смятали, че е нужно да основат в оазиса малък базов лагер, който да продължи изследванията. Други искали всички да се върнат на действащите полярни станции, за да организират нова, по-голяма и по-добре оборудвана експедиция. В крайна сметка със заповед от Москва в оазиса била организирана нова експедиция под името „Горещ ключ”. Снабдяването ставало по въздух – контейнерите били спускани с парашути.

Впрочем „Горещ ключ” просъществувал само няколко седмици. Силна буря направила за пет дни полетите невъзможни. На шестия ден излетелия самолет спуснал контейнери с продоволствия и радиооборудване (станцията така и не осъществила връзка и предположили, че предавателя им е повреден). Когато същият пилот прелитал със следващия товар, забелязал, че спуснатите преди контейнери си стояли недокоснати. В оазиса незабавно изпратили спасителна група, която не открила никой от персонала на новата станция. Хората просто изчезнали безследно. Какво се е случило с тях си останало загадка.

След няколко месеца била организирана нова експедиция към оазиса. Но на мястото на оазиса самолетите открили само снежна пустиня. Там вече нямало нито топло езеро, нито постройки, нито паша. Даже точното място където всичко това се е намирало не могло да бъде установено.

Все пак експедицията не останала без работа. Тъй като по това време руското разузнаване успяло да получи сведения за експедицията на Кусто, всички сили били хвърлени в търсене на карстовата пещера, от която преди с ужас избягали французите... и под вода, и под земя.

През 1979 г. към антарктическите брегове се отправили три подводници и два изследователски кораба. Могли да съберат и по-внушителна ескадрила, но не желаели да привличат излишно внимание. Подробното крайбрежно изследване на Земята на кралица Мод донесло, най-после желания резултат - бликащото изпод скалите топло течение – основния признак на карстовите пещери – било открито. Както и в случая с нацистите - за работа се захванали подводниците.

Огромната атомна подводница естествено не можела да се побере в пещерата. Това обаче с лекота направила стандартна дизелово-електрическа подводница. Пред изпълнените с възхищение руснаци се разкрила същата картина, каквато навремето и пред водолазите от „Калипсо” – гигантски подводен храм, поразяващ с красотата си. Стените му блестели в светлината на прожекторите. Впрочем, моряците не смятали да се любуват дълго на тази красота. Разполагайки с пълния отчет на френската експедиция, намеренията им били да дадат отговор на два основни въпроса: първо, накъде води мистериозния тунел, в който са загинали хората и второ: какво се крие на дъното на подземното езеро.

Тайнствения крилат звяр го открили сравнително бързо. Странното било, че този път очите му светели в зелен цвят вместо в червен! Докато археолозите подробно изучавали руните на обелиските, военните спелеолози поели навътре в загадъчния тунел. Ето разказа на един от тях, който успях да открия години по-късно:

 „Поехме навътре в тунела, който започваше веднага зад статуята. Отначало коридора беше хоризонтален, после постепенно започваше да се спуска надолу. Всички бяхме поразени от равните и гладки стени, сякаш някой дълго и внимателно ги е обработвал. Впрочем, това може да се дължи и на потоците вода, които са могли да текат по тези шахти хилядолетия. Движехме са бавно и внимателно – трима души отпред и още петима малко по-назад. Последните теглеха телефонен кабел, имахме постоянна връзка с основната група. На километър и половина от входа, се натъкнахме на човешки скелет в останки от водолазен костюм. Още при докосването клетника се разпадна на прах. След още няколкостотин метра – още три скелета, единия от които изглежда беше целия потрошен. От видяното заключихме, че това са останките на нещастните французи. По-нататък изглежда не бяха успели да минат. Имахме усещането, че се движим в пастта на огромен дракон. Но в паст или не, ние продължихме напред.

След около половин километър пътя ни беше преграден от каменен блок. Опитахме да го преместим, но не успяхме. Оставаше ни само едно решение – да го взривим. Не бяхме много сигурни, че това няма да срути целия тунел, но риска си струваше. Заложихме две шашки динамит и се дръпнахме назад. Взрив! Доста силно ни разтресе, но от тавана не падна нито камъче. Доближавайки се до блока видяхме, че той си стои непокътнат. Нямаше даже пукнатини. След внимателен оглед на повърхността му, извода беше, че това не е камък, а някакъв много по-здрав материал. Да оставаме повече нямаше смисъл и решихме да се върнем обратно. Когато излизахме от тунела, открихме, че очите на каменната котка сега светят в червено. Един от нас после твърдеше, че вървейки последен е чул в далечината зад себе си, някакви странни звуци. Но повторно в тази шахта не посмяхме да влезем.” 

Следва продължение……… 

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

СВАСТИКА В ЛЕДОВЕТЕ. РУСНАЦИ В РАЯ. ОАЗИС. ОТНОВО В ПЕЩЕРАТА.......

През втората половина на 20-ти век руснаците си оставали лидери в изследването на южния континент. Съветския съюз бил единствената страна, основала цели четири научноизследователски станции на Антарктическите брегове. Това са „Белингсхаузен” на антарктическия полуостров, „Новолазаревская” и „Молодежная” на Земята на кралица Мод и „Мирный” на Земята Уилкс. Именно от „Белингсхаузен” тръгнала експедицията, на която било наредено да открие американската (както тогава смятали) база в оазиса. На среща с неизвестното се отправили около 100 души, поддържани по въздуха от 4 самолета.

Пътя към оазиса се оказал доста труден. Налагало се да преодоляват труднопроходими планински хребети, да вървят из дълбок сняг, през бури и виелици. Впрочем, това не тежало толкова на изследователите. Притеснявало ги друго – имали впечатление, че някой постоянно ги наблюдавал и се опивал да им пречи да се придвижват. На няколко пъти, хора с отлично зрение, забелязвали в слънчево време непонятни отблясъци от далечните планински склонове, напомнящи на отразени слънчеви лъчи от оптически прибори. На два пъти се разминали на косъм с големи лавини, които едва не погребали експедицията, при това и в двата случая причините за тези лавини били неясни. Само по щастлива случайност никой не пострадал. Малко след това един от самолетите забелязал следи от вериги, които очевидно не били свързани с машините на експедицията. За съжаление не успели да ги проследят, заради виелицата извила се на следващия ден, която покрила следите.

Колкото повече приближавали оазиса, толкова повече времето се оправяло. Денят в който руснаците преминали снежната граница се оказал ясен и слънчев. Има запазен отчет за изследванията. В него на сух и официален език пишеше следното:

 „Площта на открития от нас оазис е около 4-5 кв. километра. В средата се намира голямо езеро, температурата на водата му в горните слоеве е +20... +25 градуса по Целзий. Очевидно езерото се захранва от термални източници, които затоплят и околната повърхност. Температурата на почвата се мени от +20 градуса на брега до 0 около снежната граница.

В оазиса е открита растителност и следи от човешка дейност. Около езерото има няколко постройки, очевидно със стопанско предназначение. Това са дълги бетонни хангари, абсолютно празни отвътре. Покривите им са боядисани в цветовете на заобикалящата ги местност. На цялата територия на оазиса, има още няколко постройки с неясно предназначение. Земята около езерото явно е обработвана – има следи от посеви. По време на изследването не беше открит нито един човек. Не успяхме да установим нито държавната принадлежност на хората населявали базата, нито дори колко отдавна са я напуснали. Срока може да е от 10 дни до 10 години.” 

На втория ден от изследванията, руснаците открили тунел водещ надолу в земята. Изследователите едва направили няколко крачки, последвал мощен взрив и тунела се срутил. Трима души загинали. Опита да се разчисти входа показал, че тунела е разрушен по доста голямо протежение и да се мине по-нататък било просто невъзможно, не и без помощта на специална техника.

Експедицията работила около две седмици, след което се разразили жарки спорове. Едни смятали, че е нужно да основат в оазиса малък базов лагер, който да продължи изследванията. Други искали всички да се върнат на действащите полярни станции, за да организират нова, по-голяма и по-добре оборудвана експедиция. В крайна сметка със заповед от Москва в оазиса била организирана нова експедиция под името „Горещ ключ”. Снабдяването ставало по въздух – контейнерите били спускани с парашути.

Впрочем „Горещ ключ” просъществувал само няколко седмици. Силна буря направила за пет дни полетите невъзможни. На шестия ден излетелия самолет спуснал контейнери с продоволствия и радиооборудване (станцията така и не осъществила връзка и предположили, че предавателя им е повреден). Когато същият пилот прелитал със следващия товар, забелязал, че спуснатите преди контейнери си стояли недокоснати. В оазиса незабавно изпратили спасителна група, която не открила никой от персонала на новата станция. Хората просто изчезнали безследно. Какво се е случило с тях си останало загадка.

След няколко месеца била организирана нова експедиция към оазиса. Но на мястото на оазиса самолетите открили само снежна пустиня. Там вече нямало нито топло езеро, нито постройки, нито паша. Даже точното място където всичко това се е намирало не могло да бъде установено.

Все пак експедицията не останала без работа. Тъй като по това време руското разузнаване успяло да получи сведения за експедицията на Кусто, всички сили били хвърлени в търсене на карстовата пещера, от която преди с ужас избягали французите... и под вода, и под земя.

През 1979 г. към антарктическите брегове се отправили три подводници и два изследователски кораба. Могли да съберат и по-внушителна ескадрила, но не желаели да привличат излишно внимание. Подробното крайбрежно изследване на Земята на кралица Мод донесло, най-после желания резултат - бликащото изпод скалите топло течение – основния признак на карстовите пещери – било открито. Както и в случая с нацистите - за работа се захванали подводниците.

Огромната атомна подводница естествено не можела да се побере в пещерата. Това обаче с лекота направила стандартна дизелово-електрическа подводница. Пред изпълнените с възхищение руснаци се разкрила същата картина, каквато навремето и пред водолазите от „Калипсо” – гигантски подводен храм, поразяващ с красотата си. Стените му блестели в светлината на прожекторите. Впрочем, моряците не смятали да се любуват дълго на тази красота. Разполагайки с пълния отчет на френската експедиция, намеренията им били да дадат отговор на два основни въпроса: първо, накъде води мистериозния тунел, в който са загинали хората и второ: какво се крие на дъното на подземното езеро.

Тайнствения крилат звяр го открили сравнително бързо. Странното било, че този път очите му светели в зелен цвят вместо в червен! Докато археолозите подробно изучавали руните на обелиските, военните спелеолози поели навътре в загадъчния тунел. Ето разказа на един от тях, който успях да открия години по-късно:

 „Поехме навътре в тунела, който започваше веднага зад статуята. Отначало коридора беше хоризонтален, после постепенно започваше да се спуска надолу. Всички бяхме поразени от равните и гладки стени, сякаш някой дълго и внимателно ги е обработвал. Впрочем, това може да се дължи и на потоците вода, които са могли да текат по тези шахти хилядолетия. Движехме са бавно и внимателно – трима души отпред и още петима малко по-назад. Последните теглеха телефонен кабел, имахме постоянна връзка с основната група. На километър и половина от входа, се натъкнахме на човешки скелет в останки от водолазен костюм. Още при докосването клетника се разпадна на прах. След още няколкостотин метра – още три скелета, единия от които изглежда беше целия потрошен. От видяното заключихме, че това са останките на нещастните французи. По-нататък изглежда не бяха успели да минат. Имахме усещането, че се движим в пастта на огромен дракон. Но в паст или не, ние продължихме напред.

След около половин километър пътя ни беше преграден от каменен блок. Опитахме да го преместим, но не успяхме. Оставаше ни само едно решение – да го взривим. Не бяхме много сигурни, че това няма да срути целия тунел, но риска си струваше. Заложихме две шашки динамит и се дръпнахме назад. Взрив! Доста силно ни разтресе, но от тавана не падна нито камъче. Доближавайки се до блока видяхме, че той си стои непокътнат. Нямаше даже пукнатини. След внимателен оглед на повърхността му, извода беше, че това не е камък, а някакъв много по-здрав материал. Да оставаме повече нямаше смисъл и решихме да се върнем обратно. Когато излизахме от тунела, открихме, че очите на каменната котка сега светят в червено. Един от нас после твърдеше, че вървейки последен е чул в далечината зад себе си, някакви странни звуци. Но повторно в тази шахта не посмяхме да влезем.” 

Следва продължение……… 

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

СВАСТИКА В ЛЕДОВЕТЕ - САМОЛЕТОНОСАЧ, ОАЗИС И РУСКАТА СЛЕДА - втора част

Самолетоносач на дъното

ВТОРНИК, 4 ФЕВРУАРИ 2014 Г.

И така „Калипсо” минал покрай бреговете на Земята на кралица Мод и се добрал до Антарктическия полуостров, продължавайки своите изследвания. Както се досещате, те не намерили нищо интересно. Снимали кратък филм за антарктическата природа – толкова бедна, че на участниците в експедицията им се налагало максимално да импровизират, за да намерят поне нещо, което да покажат на зрителите. Макар на всички вече да било вече ясно, че няма да открият никаква база. С този извод обаче екипажа малко избързал...

Надявайки се да събере повече материал за филма, Кусто обиколил Антарктическия полуостров и се доближил до Земята на Елсуърт. По-точно, да се доближи не му се отдало веднага заради двуседмичния щорм, който не позволявал на кораба да приближи брега. Най-интересното е, че през това време екипажа на „Калипсо” на два пъти наблюдавал НЛО – тъмни летателни апарати с форма на пура. Всички побързали да ги обяснят със странните капризи на времето в района, но у екипажа се зародило лошо предчувствие. Веднага си спомнили за лошата слава на тези брегове.

На петия ден от плаването покрай негостоприемното крайбрежие, апаратурата на кораба отчела нещо странно. Данните показвали, че на това място под водата има огромно количество метал. Водолазите се приготвили за гмуркане. Сред тях бил и Андре.

 Потапяли се все по-дълбоко, страхувайки се даже да си помислят какво ги чака долу. Събитията в дяволските пещери били все още свежи в главите им. Но те били професионалисти и са свикнали да не се боят от нищо. Да не изпълнят заповедта на капитана-било просто не възможно.

Видели го всички едновременно и много ясно.

Огромен кораб, лежащ на дъното. Бил боядисан в ослепително бял цвят и приличал на огромен леден къс, потънал въпреки законите на физиката. Кораба изглеждал някак неземен – с правоъгълна палуба, абсолютно равна, само от едната страна стърчала малка надстройка. Нямало да се учудят ако корабните светлини се запалят и той поеме нагоре, също като в нискокачествените филми за НЛО. Чак когато се приближили достатъчно близко за да го огледат разбрали, че това е самолетоносач.

Изумлението им било огромно. Знаели достатъчно добре военноморската история и не се съмнявали, че нито един самолетоносач, без значение кога е строен, нито е потъвал, нито е плавал в тези води. Може би това е един от корабите от ескадрилата на Бърд? Но нали „Филипинско море” се бил завърнал в САЩ цял и невредим? Пък и за какво им е на американците да боядисват кораба си в бяло? В тях се зародили много въпроси, но все пак малко им олекнало, понеже не им се налагало да се съмняват в земния произход на кораба.

Никакви надписи или обозначения, които да помогнат да се идентифицира кораба, при направения бегъл оглед не били открити. Водолазите се опитали да проникнат в кораба, но имало прекалено малко отверстия, а да влязат и четиримата в лабиринт от помещения би било безумие. По самолетоносача нямало видими повреди. Налагало се впечатлението, че кораба не е просто потънал, а бил умишлено потопен.

На повърхността водолазите разказали за сензационната находка. Кусто незабавно се свързал с френското разузнаване и предал информацията. Това съобщение обнадеждило военните и те бързо установили, че в тези ширини никога не е потъвал самолетоносач. За „Рихтхофен” (навярно се досещате, че Кусто открил именно него) те естествено си нямали и понятие.

На следващия ден долу се спуснали десетина водолази. Капитан Кусто много искал да се присъедини към тях, но заради заболяване се наложило да остане на борда. Това било сметнато за лоша поличба. Не добавял оптимизъм и факта, че един от водолазите, който се спуснал по-рано докладвал, че докато изследвал самолетоносача, забелязал в далечината тъмен обект с форма на пура, приличащ на малка подводница. Но понеже „подводницата” била видяна само от него, отначало неговия разказ не бил взет насериозно. Но само отначало. Ето и думите на Андре:

 „-Аз не бях сред десетимата, които се спуснаха долу. Това бяха изключително опитни водолази и целия екип с нетърпение чакаше да изплуват, за да разкажат за разходката из самолетоносача.

Обаче времето минаваше, а те не се показваха. Не ни се искаше да мислим за най-лошото. И все пак с ужас трябваше да констатираме, че въздухът им отдавна трябва да е изчерпан.

Спуснахме се още осем водолаза. Този път се бяхме вързали здраво с осигурителни въжета. Приближавайки самолетоносача не забелязахме нищо подозрително. Нямаше и следа от колегите ни. Двама от нас (в това число и аз) останахме на палубата на самолетоносача, докато останалите шестима, здраво вързани с осигурителни въжета, поеха надолу през някакъв люк (мисля че това беше самолетоподемника).

След около двадесетина минути от подемника изплуваха два големи мехура. А след две минути, цепейки водата с невероятна сила и скорост оттам излетяха краищата на осигурителните въжета! Едно от тях разцепи водолазния ми костюм и поряза ръката ми почти до костта. Това, както и осъзнавайки факта, че с нищо вече не можем да помогнем на другарите си, ни накара да изплуваме и да се качим на кораба.

После ни казаха, че на палубата сме приличали повече на призраци избягали от ада, отколкото на хора. Общо взето това не е далеч от истината.”

Капитан Кусто разбрал, че пак се е сблъскал с неизвестна сила, която ревниво пазела тайните си. Той прекратил експедицията и се отправил към Франция. След завръщането си, на военноморското разузнаване бил предаден подробен отчет за случилото се. Филмът за подводния свят на Антарктида никога не бил показан!!!!!!

След няколко месеца френския ВМФ предприел експедиция до мястото където „Калипсо” открил самолетоносача. Но там не намерили никакъв потопен кораб?! Скоро последвали страховити заплахи от Вашингтон и експедицията била прекратена. Така завършил поредния опит за проникване в тайната база на нацистите.

Все пак имало още една сила, крайно заинтересувана в разкриване на истината, която не се подчинявала на Вашингтон. Това били руснаците. На тях им предстояло да направят следващия ход в тази игра.

                                 Руската следа

Един руснак, бивш морски офицер, който се пенсионирал след падането на комунизма се оказало, че е участвал в експедиция до Земята Елсуърт!

Бившия морски офицер се оказал възрастен и усмихнат човек, с множество побелели коси сред иначе абсолютно черната му коса. Неговата военна стойка се набивала на очи. „Мисля, че сега вече това може да се разкаже. В края на краищата на нас и без това не ни се отдаде да разкрием тази загадка докрай. По-точно ние бяхме на път да я разкрием, но не ни стигна времето и то за малко. За съвсем малко...

И отново бял самолетоносач

Навярно екипажа на Кусто доста би се учудил, ако разбереше, че намерения от тях кораб е бил добре известен на руското разузнаване. Вярно, само по снимки и то не особено качествени.

Ще си припомним няколко общоизвестни факта: През 1957 г. руснаците изстрелват първия изкуствен спътник. През 1961 г. – първия космонавт. Естествено военните веднага поставили въпроса за използването на космоса за разузнаване. На тях много им досаждал факта, че американците ги шпионирали от своите бази с помощта на разузнавателни самолети. Наблюдението от космоса трябвало да бъде техния асиметричен отговор.

През 60-те години били разработени и изстреляни в космоса първите шпионски спътници. До началото на 70-те количеството им нараснало значително и започнало тяхното използване за научноизследователски цели. Например за уточняване на географски карти. През 1971 г. един от руските спътници фотографирал крайбрежните райони на Антарктида. На снимките видели странен по форма айсберг – почти идеален правоъгълник. Впрочем те не се чудили дълго – та в природата има всякакви чудеса!

Руснаците реагирали едва през 1972 г., когато на следващата серия от снимки, видели в същия район, същия „айсберг”, който оставял зад себе си отчетлива килватерна следа. До него се забелязвал неголям обект, напомнящ на излетял от самолетоносач самолет. „Айсбергът” бил класифициран като „неизвестен самолетоносач на ВМФ на САЩ”, специално пригоден за работа в полярни води. Но какво е правил в този район? Можели само да гадаят.

Да гадаят дълго обаче - руснаците не са свикнали. В края на 1972 г. военните пребазирали в Антарктида два тежки разузнавателни самолета. Задачата им била да следят за мистериозния кораб. Скоро им се отдало да направят що-годе качествени снимки. Анализаторите се чудели – самолетоносача не приличал на нито един от съществуващите типове кораби. Освен това, на палубата му се виждали странен тип обекти, неприличащи на стандартни самолети. Така се родила версията, че самолетоносача е предназначен за изпитване на секретно оръжие.

Пилотите получили заповед да направят още по-подробни снимки на кораба. Но мистериозния самолетоносач просто изчезнал. Разузнаването било озадачено – огромния кораб не може просто да се изпари! Да се махне от Антарктида за една нощ също било невъзможно. Следователно трябва да е бил прекрасно замаскиран. Но колкото и да кръстосвали самолетите небето над Земята Елсуърт, колкото и да се взирали в снимките анализаторите, така и не успели да открият кораба.

Затова пък открили нещо друго. На снимките често се виждали подводници. Те се придържали до самото крайбрежие, имали даже снимка, на която половината подводницата се подавала изпод скала. В края на краищата „горе” бил пратен доклад, описващ накратко получените резултати и изводи:

 „В района на Земята Елсуърт се забелязва повишена активност на ВМФ на САЩ. Отбелязано е присъствието на самолетоносач с летателни апарати от неизвестен тип, следите на който бяха загубени. От наличните сведения не е възможно самолетоносача да бъде идентифициран, но смятаме че става въпрос за секретен проект. Освен това, в същия район е отбелязана активност и на подводници, възможно е да са оборудвани с ядрени ракети на борда. Причините за тази активност в района на Антарктида от страна на ВМФ на САЩ засега не е установена. Възможно е да става въпрос за изпитания на ново оръжие или за създаване на секретна база. Въпреки че към днешна дата няма основания за заявяване на официален протест, трябва да продължим с усиленото наблюдение на въпросния район.” 

Жалко че руснаците не са предявили официален протест, позовавайки се на договора за статута на Антарктида, който забранява разполагането на военни бази там. Вероятно тогава доста по-рано биха разбрали истината за това, че мистериозния самолетоносач няма никакво отношение към САЩ.

Междувременно от спътниците постъпила нова информация. Изследвайки вътрешните райони на Антарктида, те открили няколко „оазиса”, почти напълно без сняг. За тяхното съществуване по-рано нищо не се знаело. При детайлно изучаване на снимките, се оказало, че оазисите вече са населени с хора!!!! Това вече руснаците не могли да преглътнат. През 1977 г. била организирана крупна експедиция до един от оазисите. Изглежда ставало въпрос за „Райската градина”.

Отново стана дълго за една публикация. Ще я продължа в следващата  още днес, защото истината не трябва да се крие до безкрай…….

НИКОЛАИ НИКОЛОВ

СВАСТИКА В ЛЕДОВЕТЕ - първа част

ПОНЕДЕЛНИК, 3 ФЕВРУАРИ 2014 Г. /3.02.14, 9:52/

Било в Берлин през 1997 г. В малка стаичка лежат дебели папки–архив на Германския клуб на полярните изследователи.

Французинът се казва Жак Андре и поначало разкрива много малко около своя интерес към материалите:  „Знаете ли защо се ровя във всичко това? Работата е там, че около тези дяволски бази загина брат ми. Беше през 1973 г. Плавахме заедно с капитан Кусто, снимайки филм за подводния свят. Не знам защо, но капитана го влечеше Антарктида. Общо взето ние не просто се занимавахме с подводни снимки и изследване на местната флора и фауна, не! Останах с впечатлението, че Кусто търсеше нещо. Нещо определено, но не знаейки какво точно. Нали знаете, случва се да търсиш някакъв предмет без да можеш да го опишеш точно но разбираш, че като го видиш ще го познаеш. Е нещо подобно се случи  и тогава. Намерихме това което търсехме!

Беше в района на Земята на кралица Мод. Там загинаха много от нашите. Ето и разказа за случилото се:

Жак-Ив Кусто е роден на 11 юни 1910 г. От дете морето го привлича и вече пораснал избира кариерата на морски офицер. През 1933 г. се отправя в своето първо далечно плаване на борда на крайцера „Примож”. Корабът обаче му се струва прекалено бавен. При Кусто, както и при повечето млади хора се проявява влечението към високите скорости. Младият офицер се прехвърля във военноморската авиация. Но не му било писано дълго да кръстосва небето. Кусто попада в автомобилна катастрофа и получава тежки травми. Авиационната му кариера приключва и се налага да се върне отново на борда.

Малко преди началото на войната Кусто се запознава с Филип Тайе и Фредерик Дюма, които го приобщават към тайните на подводния свят. След първото гмуркане с акваланг младия офицер разбира, че това е неговата мечта! Но реализирането на мечтата ще трябва да се отложи. Започва войната. Кусто активно участва в борбата с нацистите, бие се във френската Съпротива. Чак след победата успява частично да се посвети на любимото си занимание.

През 1950 г. Кусто купува стар английски миноносец и го преправя в истинска плаваща изследователска лаборатория. Корабът е кръстен „Калипсо”. Именно на него капитана провежда своите знаменити експедиции. През 1953 г. излиза първата книга на Кусто, на следващата година – първия му филм за подводния свят. След това филмите и книгите следват един след друг, радвайки се на огромен успех. Кусто става световна знаменитост. Сериалът на Кусто предполагам е гледан от повечето жители на планетата.През 1956 г. Кусто напуска военноморския флот. Впрочем по достатъчно достоверни данни той и след напускането си продължава да сътрудничи на военноморското разузнаване по определени въпроси. Един от тези въпроси очевидно е бил намирането на нацистката база в Антарктида. Отначало озадачава географията на търсенето – района Земята на кралица Мод. Но не е тайна, че данните с които разполага Кусто са взети от американски източници!

След връщането си от своето плаване, адмирал Бърд волю-неволю е трябвало да даде интервю за американската преса. Такава е традицията там – всеки крупен деятел е беззащитен пред „четвъртата власт” и ако обърка нещо, журналистите жив ще го изядат. Та на въпроса как е минала експедицията и кои райони е посетила ескадрилата, адмирала отговорил с широка усмивка:

-Ние изследвахме бреговете на Антарктида, които преди почти никога не са били сериозно изследвани. По-конкретно визирам Земята на кралица Мод разположена в южния Атлантик. Направихме много интересни наблюдения и изучихме уникални природни явления. Мисля, че скоро ще подготвим нова експедиция.

Адмиралът увъртал, той изобщо не се готвел за нова експедиция. Впрочем е лъжел журналистите и за друго. До упоменатите брегове той изобщо не се е приближавал. Земята на кралица Мод се намира на изток от Антарктическия полуостров, докато всички драматични събития от началото на 1947 г. се случват стотици километри по-на запад от него. Станцията „Хорст Весел”, е била евакуирана и предадена на Аржентина веднага след войната. Само за информация: много „жълти” книжки и досега разполагат тайната нацистка база на територията на Земята на кралица Мод. Разказват например за цял подземен град „Нов Берлин+ с население от 2 млн. души, за връзка между нацистите и извънземните, за машина на времето... Няма да се учудите ако разбете, че за всички тези глупости плащат самите нацисти така, че никой да не повярва в съществуването на „Нова Швабия”.

Как французите са разбрали за съществуването на нацистка база в Антарктида е неизвестно. Даже за едно добро разузнаване да получи достатъчно достоверна информация е невъзможно. Обаче французите все пак се решили да експеримент, с надеждата да установят контакт с тези легендарни антаркти.

Андре е предадал интересен документ, по-точно копие:  писмо на шефа на френското разузнаване адресирано лично до Кусто. В него пише:

„Скъпи мосю Кусто! Нашето дългогодишно сътрудничество ми дава основание да се надявам, че Вие няма да се откажете да изпълните още една наша молба.

Нещата касаят доста деликатен въпрос: по непотвърдена информация, в Антарктида през периода на Втората световна война са се разполагали военни бази на няколко страни. Конкретно става въпрос за Земята на кралица Мод, въпреки, че не бива да пропускате Антарктическия полуостров и бреговете на запад от него.

Бихме искали неофициално да изследвате бреговата ивица. Вашата експедиция естествено ще бъде щедро финансирана, като между другото ще продължим да си затваряме очите за някои финансови злоупотреби на Вашите сътрудници.”

Ето значи каква била работата! Кусто не просто го молели, него са го шантажирали! През 90-те, когато стареца почти напълно се оттеглил, се разразили няколко скандала свързани с дейността на създадената от него организация. Прикривайки се зад името на Кусто, неговите подчинени извършвали финансови машинации и укривали данъци. Изглежда всичко е започнало доста преди да излезе на яве.

Французите не искали като американците да пращат голяма ескадрила в южните води и така да привличат излишно внимание. Кусто с неговите плавания, към които света е привикнал, би изпълнил подобна мисия много по-успешно и ефективно. Работата разбира се била доста опасна, но това не плашело френското разузнаване, нали не рискували своите кожи, а чужди.

И така, в средата на октомври 1973 г. „Калипсо” взел курс към бреговете на южния континент.

 И отново пещери!

Изследването на крайбрежието на Земята на кралица Мод можело да отнеме много време. Тази територия обхващала стотици километри. Затова „Калипсо”, който и без това бил оборудван по последна дума на техниката бил допълнително натоварен с най-новите и сложни системи – от радиоелектронни прибори до най-мощните металотърсачи. Някои от тях били свалени от бойни кораби на френския флот.

От време-навреме членове на експедицията се гмуркали за да изследват местната (доста бедна) флора и фауна. Но това не отнемало много време и „Калипсо” никъде не се задържал за дълго. Кусто упорито търсел това, което било нужно на френското разузнаване – изоставената (както смятал той) база от времето на ВСВ.

В края на декември 1973 г. експедицията най-накрая намерила любопитна аномалия – изпод скалистия бряг бликал широк поток топла вода. Това чудо на природата трябвало да бъде изследвано. Кусто предположил, че под скалите се намирали термални извори, които изхвърляли вода в океана. Тази версия се потвърждавала и от обстоятелството, че топлата вода била много по-пресноводна, отколкото солената океанска.

На следващия ден първата група водолази се гмурнала. Борейки се с течението те преплували около 200 м. под водата преди течението да отслабне. Учудващо, скалистия „таван” над главите им изведнъж рязко тръгнал нагоре. Водолазите изплували на повърхността и разбрали, че са се оказали в огромна пещера. Връхлетелите ги емоции, по думите на Андре били непредаваеми: французите се почувствали така, сякаш са попаднали в огромен природен храм. Навярно подобни емоции изпитали и екипажите на немските подводници, когато проникнали в аналогични пещери на стотина километра по- на запад.

Оставяйки на заден план търсенето на базата, Кусто се заел с обстойно изследване на пещерата. Тя била наистина огромна и прекрасна – висок сводест таван, висящи огромни сталактити... Стените на пещерата преливали под лъчите на мощните фенери, сякаш били покрити с множество диаманти????! Огромното подземно езеро впрочем, не достигало до стените на пещерата, неговия бряг образувал плажове със златист пясък. Един от водолазите се пошегувал – „Махни планината отгоре и става курорт”.

В езерото нямало какво толкова да се изследва. В него нямало развити нито флора, нито фауна. На брега обаче все пак имало какво интересно да се види. Вие вече досещате ли се какво именно?

Да, именно обелиски, изписани с руническо писмо. „Когато ги видяхме за пръв път, а допреди това те стояха в сянката на скален издатък, ние изпаднахме в истински шок. Мнозина неволно започнаха да се оглеждат, хората имаха чувство, че някой ги наблюдава, сякаш всяка тяхна стъпка е следена от невидими очи. Тишината наоколо изведнъж ни се стори зловеща. Всички мълчаха, толкова силен бе общия шок. Действително, кой би допуснал, че на континент, смятан за безжизнен, ще се намерят следи на някаква древна цивилизация?”.

Между другото, много скоро някои сериозно се усъмнили, че тази цивилизация е древна. Въпреки, че надписите никой не могъл да разчете, няколко души от експедицията сметнали, че това си е съвсем съвременен тайнопис или код, разположен тук от някакви неизвестни мистици. Само че как тези мистици са проникнали в пещерата? Може би били свързани по някакъв начин с военната база, която търсил Кусто?

Успели да доставят металотърсач в пещерата. Още щом го включили, прибора отчел, че на дъното на езерото има голямо струпване на метал. Водолазите опитали да се гмурнат максимално дълбоко, но не стигнали достатъчно, течението около дъното било изключително силно. Мътната вода, която носела доста пясък, не позволявала да се види какво имало там долу. А на повърхността езерото било абсолютно спокойно и кристално чисто.

Аномалиите обаче не свършвали дотук. Изследователите забелязали появата на странни вълнички по повърхността на езерото, произхода на които си останал загадка. Но това било нищо в сравнение с това, което членовете на експедицията изпитали през един януарски ден на 1974 г. Езерото започнало... да свети отвътре! При това интензивността и цветовете се менели – ту светло синьо, ту ярко червено, ту затихващо зелено.

„С някакъв непонятен ужас наблюдавахме цялата тази илюминация, всички имахме чувство, че сме се докоснали до нещо, никому неизвестно и прекалено велико, в сравнение с което ние сме просто песъчинки”. Причината за това светене, даже и виделите много изследователи не могли да определят, нищо подобно не били срещали в природата. Поглеждайки във водата, някои от тях различили някакви странни сенки с необичайна форма. Ако в този миг от водата се покажел някой древен бог, французите сигурно изобщо не биха се учудили след всичко което видели.

След известно време „светлинното шоу” престанало. Поели си въздух след шока, Кусто и останалите продължили с изследването на пещерата. Във водата хората влизали без особено желание, всички имали усещането, че ходят по гърба на спящ дракон.

Навътре в пещерата изследователите се натъкнали на скулптура. По-точно в началото някой забелязал две червени точки и ги осветил с фенер. Каменната скулптура била направена така, че да внушава страх на всеки който я доближи. Хищно животно, приличащо на лъв или пантера, снишено към земята сякаш готово за скок. Над гърба му разтворени огромни ципести криле с остри нокти. Полуотворена уста от която стърчат дълги и тънки кучешки зъби. На муцуната е застинала ужасна гримаса, смес от ярост и безумие. И най-странното, вместо очи статуята имала два червени камъка, които светели в тъмното без всякаква видима причина.

Кусто наредил единия от обелиските и статуята да се качат на кораба за да ги достави във Франция. Обаче това нямало как да стане, постаментите върху които стояли въпросните неща се оказали много здрави. Инструментите които имали изследователите били безсилни срещу тях. Статуята и обелиските били подробно фотографирани от всички страни. Чак тогава забелязали, че зад гърба на статуята, в стената, има вход към тунел.

Това да Ви напомня нещо?   В началото, при вида на статуята и коридора в скалната маса зад нея не са възникнали никакви асоциации. Но  на повечето веднага изплува в съзнанието им „проклетата шахта” във Валхала!?

Четирима доброволци от екипажа на „Калипсо” решили да влязат в тунела. Дали им дълго въже и ги пратили напред. Между водолазите и спелеолозите има много общо, така че за смелчаците никой не се безпокоял. Безпокойството ги обзело след час, когато въжето спряло да се размотава, а от дълбините на тунела далечното ехо донесло нечий вик.

Тунела по който са вървли ту се свивал, ту се разширявал. На места можело двама души да вървят редом, а на места трябвало да вървят поединично и да се навеждат. Сърцата им биели лудо в гърдите от страх, а и защото доста са бързали. Искахли час по-скоро да стигнат до своите и да се убедят, че всичко е наред. Изминали около 3 км. когато водещия Луи силно извикал и спрял. Всички също замръзнали вцепенени. В тъмното лъчът на фенера осветил мъртвешки бледото лице на Пол от първата група, който лежеше до стената. Господи, надяваме се никога повече да не видим подобен образ излъчващ абсолютен ужас! Телата на останалите трима лежали наоколо. Всички се страхували да си представят какво ги е уплашило до такава степен. Така или иначе това не е било съществено. Трябвало да изнесат телата от това проклето място.

Опитали се да вдигнат тялото на Пол, но то започна да се разплува и разпада в ръцете им, сякаш трупа е лежал тук много дълго време. В този момент от дълбините на тунела се чуло някакво стържене. ТЕ се спогледали и без никой да продума, тръгнали обратно. Накрая, след цяла вечност, края на тунела се показала. Излезли с такова чувство, с каквото навярно Данте е напускал ада.  Оказало се, че предпоследният е вървял последен. Тежкото дишане което е чувал се оказало неговото собствено. Луи - последният, -просто изчезнал.

Загубили пет души наведнъж при смразяващи обстоятелства, експедицията на Кусто не рискувала да изпраща други хора в тунела. Капитанът им казал, че наличното оборудване е недостатъчно за да се справят с неизвестната заплаха.

След няколко дни водолазите напуснали пещерата. „Калипсо” поел нататък покрай бреговете в търсене на основната цел – тайнствената подводна база.

Стана дълго, ще продължа в следващата публикация……….

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

ШШШТ! ТИХО! ЧУВАТЕ ЛИ ГЛУХ ВИК ЗА ПОМОЩ? ТОВА Е ЗВУКЪТ, КОЙТО ИЗДАВА ЕС - римейк

01.0.2.2012г.
Какво писах, а каква стана тя..............
Шшшшт, тихо! Заслушайте се! Чувате ли един глух тътен, грохот? Това е звукът от разрухата на Европейския съюз.
Началото на края. Предрекоха го известни финансисти, предвещаваха го и политици, произнасяха се и врачки – ЕС ще се разпадне. Е, дойде часът на разединението и вече нищо не може да го спре. Според едни разпадът е бил неизбежен още със зараждането на идеята, според други – присъединяването на бедни държави като България е*а майката на цялата система. Май по-скоро второто!
Тоз, който се съюзи с българите, губи! Това се знае отдавна, то не беше римска, османска, СССР, сега са наред НАТО, САЩ и ЕС!
И без това сме си клоаката на ЕС!

България бе присъединена! Това ще да е била най-голямата грешка на Европейския съюз и най-грешното решение на страните – членки. Не знаят ли, че „Тоз, който се съюзи с българите, губи”?! (Справка: Първата световна война, Втората световна война, СССР…) Дали причината е, че България носи лош късмет, лоша поличба, или просто защото сме си българи и притежаваме стихията да разрушим всичко, до което се докоснем. Факт е обаче, че ако ЕС си е търсил малка държава за кадем, България е била най-лошият избор. И сега ще си понесе последствията, гледайки отстрани как се разпада.
Окрадохме евро парите!
Още с присъединяването на България към ЕС, новите ни „събратя” се хванаха за главата какво ги пиле окълва. Не стига, че държавата е разядена от проблеми, които никой съюз не е в състояние да реши, ами на всичкото отгоре и окраде евро парите. В това отношение България се представи като отличник – на първо място по измами. Особено в правителството на Станишев падна едно усвояване на парите, което историята на ЕС не познаваше. Европейците стискаха зъби, докато накрая не скръцнаха и… спряха кранчето. А българите толкова се обидиха на тези мерки, че си го преместиха в другия крачол. Не знае ли Европа, че ние сме врели и кипели в циганските работи?
Интегрирахме си ромите! И като стана време за цигански работи, България заплаши Европейския съюз и като пресели ромското си население в европейските страни. Дай му на българския ром да се интегрира – като чу, че влязохме в Европата, първи се възползва от отварянето на границите. Цели катуни се изнесоха из Франция, Австрия, Румъния, където демонстрираха нагледно пред европейците урока „Как да заличиш една столица за 60 секунди”. Париж стиска зъби, докато накрая и той скръцна. България обаче се направи на обидена и тропна с крак: „Парите може и да ни спрете, ама ромите няма да ни ги пипате! И те са хора!”.
Изядохме им хляба. Европа не мисли като Франция - тя остана без ума и дума.
След ромите, бедните българи и те решиха да се възползват от ЕС и хукнаха на гурбет. Но както винаги, българинът не знае мярка и мало и голямо се изсели в чужбина. Миграционната вълна българи заля Европа с такава сила, че се чудиха откъде им е дошло. Как откъде? Изотзад – откъм България! В един момент българинът стана заплаха за пазара на труда в Европа и местните започнаха да гледат на нашенеца с още по-голямо пренебрежение. Българинът има евтина работна ръка, която прави всичко за (по?!) 1 лв.
И тъй, скоро в България ще останат има-няма 2-3 млн. българи, а Европейският съюз ще бъде побългарен. И неминуемо – разрушен. Абе на кратко: *рахме на метеното (първата буквичка не е „о”).
Шшшт! Тихо! Чувате ли глух вик за помощ? Това е звукът, който издава Европа, докато България й е*е майката!

Николай Николов

"ФАНТОМНИЯТ" ЕФЕКТ НА ДНК - римейк

Сега искам да Ви разкажа за нещо, което сигурно много малко хора са чували. Ще ви бъде интересно, надявам се!

Нека да се върнем в 1984 година, защото именно това е годината, през която прекланянето към ДНК се сблъсква с едно сериозно откритие. То е направено  от доктор Пьотр Гаряев. Откритието на Гаряев ни дава силни основания да смятаме, че митичното излъчване - Вселенското енергийно поле - може би действа и в нашата ДНК. Освен това ни навежда на идеята, че пълният генетичен  код на организмите може и да не се съдържа изцяло в молекулата на ДНК - или най-малкото не като единственото местоположение.

Когато Гаряев слага една мостра ДНК в миниатюрен кварцов контейнер с лазер, и след това я наблюдава с чувствителна апаратура, която би могла да улови дори единични фотони светлина той открива, че ДНК действа като гъба за светлината. По някакъв странен начин молекулата на ДНК абсорбира всички светлинни фотони в околността и буквално ги складира във| формата на извита спирала. А това е повече от странно. Очевидно е, че ДНК създава нещо подобно на завихряне, което привлича светлината  по начин, доста подобен на действието на черна дупка, но в доста по-малки мащаби.

Едва шепа учени биха били готови да признаят, че светлината би могла да проникне и в епифизната жлеза - обаче Гаряев, доказва, че молекулата на ДНК изсмуква фотони от някъде, чрез някакъв непознат на нас процес. Поради огромните трудности, свързани с изучаването на живия човешки мозък, с епифизната железа засега не са правени никакви експерименти от този характер - или поне не такива, които са известни на широката публика. Единствената технология, с която разполагаме и която би могла да задържи светлината в спирала като онази, която Гаряев открива в молекулата на ДНК, е фиброоптичният кабел - но дори и за фиброоптичните кабели не се е чувало да могат да черпят жадно светлина от своето обкръжение.Ние не сме свикнали да мислим за светлината като за нещо, което може да бъде съхранявано - знаем, че тя обикновено се стрелка през пространството с огромна скорост. Ако изобщо успеем да я уловим на едно място, обикновено очакваме от нея да се изтощи и да изгуби енергията си. Дори и в случая с фото­синтезата единственият начин, по който растението би могло да съхрани светлината, е като автоматично преобразува енергията й в зеления хлорофил. А сега разбираме, че дори самата светли­на може да се използва като хранителен запас за ДНК, почти ка­то катеричките, които си събират жълъди за зимата, като ги кри­ят по хралупите си. А това откритие поражда цяла нова вълна от въпроси. Какво по-точно е онова, което съхранява светлината? Как точно я съхранява? И защо изобщо я съхранява?

Истинската магия се случва след края на експеримента на доктор Гаряев. Той грабва кварцовият контейнер с ДНК и прос­то го маха от мястото му. Оттук нататък уж нищо повече не би трябвало да се случи. Въпреки това, за негово тотално изумле­ние въпреки че е премахнал всичко - ДНК, контейнера и цялата апаратура — светлината продължавала да си се вие в спирала на същото място, въпреки че ДНК вече я нямало там.

Каквото и да е онова, което е държало светлината на същото място, то определено не се е нуждаело от ДНК молекулата. Защо­то то било нещо друго. Нещо невидимо. Нещо, което е достатъч­но мощно, за да съхрани и контролира видимата светлина, под­държайки я във формата на самата ДНК молекула. Единственото рационално научно обяснение е, че сигурно съществува някакво енергийно поле, което си върви заедно с ДНК молекулата - нещо като енергиен „дубликат" на ДНК. И този дубликат има същата форма като физическата молекула така че, дори и да премахнем молекулата, дубликатът продължава да се мотае на същото място където е била тя. Той не се нуждае от присъствието на ДНК, за да продължава да си върши работата - да  съхранява видимата свет­лина. Няма съмнение, че съществува някаква сила доста сходна на гравитацията, която задържа фотоните на същото място.

Последствията от това откритие са умопомрачителни. Както знаем в случая с човешкото тяло си имаме работа не само с  една молекула ДНК - имаме си трилиони такива молекули, в изключително прецизна структурна подредба. Имаме си костна  ДНК, ДНК на различните органи, кръвна ДНК, мускулна ДНК, сухожилна ДНК, кожна ДНК, нервна ДНК и мозъчна ДНК. И така, изхождайки от експеримента на Пьотър Гаряев не можем да не допуснем, че и цялото ни тяло трябва да си има свой енергиен дубликат. А това пасва перфектно с наблюденията и теорийте на Дриш, Гурвич, Бър и Бекър - че съществува енергийно поле, което казва на клетките ни какво да правят и къде да го правят. И щом добавим към всичко това и откритието на Гаряев, установяваме, че вероятно най-важната функция на ДНК е да съхранява светлината — както във физическото ни тяло, така и енергийния ни дубликат. Става ясно, че конвенционалната наука се нуждае от сериозно преосмисляне. Налице е голям обем информация за биологичния живот, която традиционната наука или не знае, или отказва да признае.

Фантомният ефект на ДНК е безсъмнено едно от най - значимите научни открития в най-новата ни история. 

Всички думи със светлозелен цвят са линкове към други статии!

Това е продължение от първата част на статията която е - ТУК!

Гаряев доказва че молекулата на ДНК има някаква странна връзка с квантовата механика, която учените традиционалисти още не са открили. Вече разполагаме с доказателства, че ДНК взаимодейства с ня­какво невидимо и неоткрито засега енергийно поле, което не е с електромагнитен характер но което очевидно може да контро­лира електромагнитната енергия - в дадения случай чрез съхра­нение на фотони, дори когато наблизо не съществува физическа молекула, която да ги задържи.

И това не е всичко. Когато Гаряев напръскал този фантом с течен азот който създава внезапен студ, светлинната спирала изчезнала - но след пет минути отново се появила. Това упор­ство на фантома на ДНК - нашият енергиен дубликат, дори и пред лицето на сигурното му унищожение е още по-странно и от самото явление. Дори и да унищожим целостта на района, в кой­то се е намирал фантомът на ДНК - в дадения случай чрез вне­запен прилив на студ, след малко той пак се появява и възстановява тази си цялост. Обкръжаващата светлина отново бива организирана в уникалния спираловиден модел на ДНК, който  е съществувал и преди. Конвенционалната наука не би могла да ни предложи нищо, с което да обясни това явление  и въпреки всичко то се случва.

Колко дълго според вас се е задържал този фантом? Кол­кото и да не е за вярване, фантомът на ДНК останал видим тридесет дена след първата си поява. И през цялото това време Гряев го е обстрелвал с течен азот, обаче той продължавал пак да се връща. Както вече вероятно се досещате това противоречи на всичко, което изповядват съвременната биология и физика - обаче е факт! Тази информация съществува вече двадесет и седем години!

Освен това през 1990 година в САЩ експериментите са повторени от Р. Пекора, но досега никой не е чувал за нея (Защо ли?). Очевидно е, че фантомът на ДНК не е с електромагнитен характер - около него има редица странни неща, които противоречат на всичко, което знаем за електромагнитната енергия (бих уточнил: което не ни се казва, не учим и сещайте се пак защо?! - но време е да ви го кажа!). Но пък си пасва перфектно с онова, което наричаме Вселенско енергийно поле. Стана ясно, че на микробиологично ниво си имаме енергиен дубликат.

Нашето ДНК по някакъв начин влиза във взаимодействие с

енергийно поле, което засега е като цяло непознато за западните и източните учени, и което оставя след себе си фантом, подлежащ на измерване. Това означава, че нашият дубликат продължава да върши работата си по улавяне на светлината, дори и когато нас вече ни

няма там. Ако в този момент си седите на стола и четете това, а след това станете и се преместите на друго място, то вашият енергиен дубликат ще продължи да завихря светлината в мини­атюрни спирали точно на мястото, където сте седели допреди малко - с всяка отделна молекула ДНК от трилионите такива, в продължение на най - малко тридесет дена, след като сте си ста­нали от мястото. Тъй като размерите, за които става въпрос, са микроскопични, този ефект не би могъл да се види с невъоръже­но око, обаче Гаряев успява да го измери в лабораторията си. Оказва се, че енергийният ни двойник е като перфектна холограма на физическите ни тела, и то точна до последната ни клетка!

В продължение на над четиридесет години пък доктор Йън Стивънсън събира доказателства за прераждането на близо три хиляди деца и установява, че спомените, особеностите на характера, талантите и други специфични качества се пренасят от един живот в следващия, в това число и способността за запаметяване на имена и връзки, както и някои черти от лицето. Доктор Джим Тъкър извежда тези изследвания на ново ниво, като използва програма за лицево разпознаване, за да докаже, че тези деца имат силни лицеви прилики с хората които си спомнят, че са били в предишния си живот. Да не забравяме също така, че смъртоносните рани от предишният ни живот обикновено се появяват като родилни белези в „новото" ни тяло. Всичко това би могло да получи ясно обяснение ако приемем, че нашият енергиен дубликат не умира със смъртта на физическото ни тяло, а  той се носи от един живот към друг и  пази в себе си всички спомени. Някои от нас са в състояние да черпят директно от тези спомени - особено когато сме все още деца и преди предубедената настойчивост на родители, учители и всякакви други възрастни да ни е хипнотизирала да повярваме, че това е невъзможно.

ОТНОСНО ВЪЛНОВАТА ГЕНЕТИКА ГЛЕДАЙТЕ - ТУК! 

 Следва продължение, че стана доста дълго, а според моя досегашен опит хората обичат да четат кратки и обикновено жълти неща……..Дано греша………..

Николай Николов