НЕЩО, КОЕТО Е ПИСАНО ВЪВ ВТОРНИК - 24 МАЙ 2010 ГОДИНА ЕТО: -ТУК! ЧЕТЕТЕ И СРАВНЯВАЙТЕ СЕГА!
Петър Бояджиев На 10 ноември някои членове от т. нар. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството се събраха да празнуват. Между тях – Желю Желев, Ивайло Трифонов, Димитър Луджев, Петко Симеонов, Велислава Дърева, Йордан Василев, Копринка Червенкова, Николай Василев. Не се споменават имената на Искра Панова, Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев и някои други, твърде активни на времето. Не знам кои са сред живите, природата е неумолима пред всички ни. Но думата ми е, имат ли основание да празнуват? Отговорът е, безусловно “Да”. Те имат основание да празнуват, българите нямат основание да се гордеят с тази дата, а по-скоро да се срамуват от нея.
Много от горепосочените лица наистина имат основание за тържество, защото вече 20 години техните идеи триумфират. Те искаха гласност – имат я. Искаха преустройство – имат го. Държавната собственост се преустрои и разпредели на различните кланове, така че България е наистина преустроена, а и гласността е налице.
В България обаче проблемът е, че не дойде демокрацията, защото отсъства най-важният атрибут – правовата държава. Последните 20 години, както и предходните 45, страната се управлява от хора, а не от закони. България не е демократична, а е преустроена държава. Ето по какво тя се различава от другите бивши комунистически страни. Не е вярно, че съществуването на партии и избори са атрибути, които определят и гарантират една държава като демократична или не. Основният атрибут е правовата държава. Няма съмнение, че днес Европа и преобладаващото мнозинство от гражданите у нас са единни в констатацията си, че България е преустроена комунистическа държава, но не и демократична, защото не се управлява от закона, а от каприза на власт имащите. А гореспоменатите перестройчици и много други като тях, искаха точно това – получиха го. Затова на всяка годишнина от 10 ноември 1989 година те имат основание да празнуват, но да не вмъкват в тази заблуда и българския народ цяло.
Почти всички хора, чиито имена споменах в началото на текста познавам, а и те ме познават. Това не изключва факта, че ме мразят, но с тяхната любов, или с тяхната омраза, все ми е едно!
Решението България да остане във фазата на перестройката се взе още по време на Великото народно събрание и тогава не беше тайна за определен кръг хора. Те дори се опитаха да въвлекат в ниските си комбини известният френски конституционалист, сенаторът Робърт Бадинтер, когото бяха поканили за съвет, а всъщност със скритата мисъл искаха да използват името му. Да, ама замисълът им не стана! Той им разкри намеренията, каза им го очи в очите, и си тръгна и повече не пожела и да чуе за територията България. Същият, Робърт Бадинтер- сенатор през 2006 година заяви следното пред комисията в Сената: “България е белязана от не функционирането на съда и от корупцията. Аз мога да свидетелствам, че никой в Европа няма доверие в българското правосъдие.” След него друг сенатор, председател на комисията каза: “Аз отбелязвам, че някои комунисти са се трансформирали в бандитизма.”
Перестройчикът Желю Желев с дългия си перестроечен път от върл сталинист до заклет либерал, много добре знаеше този момент, но интересът на едно подставено лице е едно, а интересът на българите – съвсем друго нещо. Какво имам предвид използвайки понятието “подставено лице”?
Годината бе 1991, есента, предстояха първите преки избори за президент. Аз, отдалечил се години от българските нрави, въпреки огромното ми недоверие се опитвах с нещо да помагам. Късно една вечер стояхме с Желев в президентския му кабинет. Бяхме изпили поне три четвърти от бутилка уиски, (тогава още можех да пия, нямах повишена захар в кръвта). Говорех на Желев за изборите, за комуникацията и т. н. Опитвах се да обсъждам въпроса, как да се привлече час от лутащия се избирател и т.н.
По едно време Желев се умори и изтърси дословно : “Абе, Петьо, много сложни ми ги приказваш, аз много добре зная, че без БСП не мога да стана президент, но ще го направя по нашенски – под масата.” И Желю си мушна двете ръце под масата и явно започна да ги върти… Повече нямаше нужда да подразбирам, вече знаех и то от извора, както и за станалото с Тодор Живков бях научил от извора.
За мен, от този момент нататък, всичко беше ясно. Но ясно ли беше и на българите ? Бяха ли хората в състояние да възприемат и осъзнаят реалността в онзи момент? Едва сега, 20 години по-късно, Димитър Луджев прибави към понятието “мирен преход” и думичката “договорен”. И стана “мирният договорен преход към перестройката”.
И така българите се разминаха с демокрацията, но останаха в перестройката. Влязоха в блатото на взаимните безсмислени обвинения – този лош , онзи добър”, и забравиха, че само законът и гарантираното му прилагане може да ги направи свободни човеци, а не човекът, който и да е той. Подведоха ги да гонят живковизма, за да скрият под кревата комунизма и показваха самовчесаната му опашка, наречена преустройство.
Мога да разказвам много и много в тази посока, но има ли смисъл? Размислите, които представям сега са част от подготвяната мемоарна книга “Петър Бояджиев и приятели”. Да и приятели, защото българите не са само нищожества, като техния подставен – договорен първи президент и следващите го двама – също подставени лица. Българите са и достойни, живели са, и живеят, но скривани от прожекторите на лъжата. И най важното – в момента те нямат достатъчно сила за да изземат от ръцете на управляващата ги 20 г. сган прожекторите и да ги насочат смело без задръжки към самозванците кланящи се единствено на Бога на лъжата.
С друг герой от участващите в празненството на 10-и ноември ме срещна съдбата в очи по негова молба още през ранната есен на 1991 година. Става дума за дългогодишния лейтенант на Ж. Желев – Димитър Луджев. За него малко по късно в друга статия!
В продължение на 20 години мълчах и все чаках някой от моята генерация, но не така заинтересован и вътре в нещата, да го изложи по един честен и сериозен начин. За съжаление до сега – не би ! Едва тази година, няколко млади журналисти, които през 1989 година са били по на 4-5 години, започнаха сериозно и обективно да работят по темата. Уверен съм, че други ще ги последват и те ще доведат работата до успеха, полезен за българите като общност.
Развитието на България е зле, но въпросът е можеше ли да бъде много по-добре ? Надявам се, че от изложеното се подразбира, отговорът е – Да !
Но съществува и друг въпрос – можеше ли да бъде и по-зле ? Отговорът е също – Да !
Ако в България от 1987 година не започна да се изявява явната и ясно организирана съпротива към тоталитарния режим под девиза “Човешки права”, в унисон с европейските тенденции, наистина развитието в България щеше безусловно да тръгне в много по-лоша посока. Това не е риторичен дебат.Осъзнаването на тази истина е важна стъпка по пътя към излизането от лъжата, в която българите живеят и плащат последиците от това всеки ден и час.
Петър Бояджиев
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
