Факт!
През 1991 г. в сейфа на директора на ЦРУ е заключен един документ. Той си е там и до днес. В загадъчния му текст се споменава за древен портал и тайно място под земята. В документа също се съдържа изразът „Той е заровен някъде там“.
Всички организации в този роман реално съществуват, включително масоните, Невидимият колеж, Службата за сигурност, ЦПСМ и Институтът за ноетични науки.
Всички ритуали, научни данни, художествени произведения и паметници в романа са действителни.
Домът на Храма
20:33
Тайната е как да умреш.
От памтивека тайната винаги е била как да умреш. Трийсе и четири годишният посвещаван сведе очи към човешкия череп, който държеше в дланите си. Беше пълен с кървавочервено вино.
„Изпий го — помисли си той. — Няма от какво да се боиш“.
Както повеляваше традицията, започна това пътуване в ритуални одежди на средновековен еретик, отвеждан на бесилото. Свободната му разкопчана риза разкриваше светлата му гръд, левият му крачол беше навит до коляното, а десният му ръкав — до лакътя. На шията му висеше тежък клуп, „бесилка“, както го наричаха братята. Тази вечер обаче беше облечен като майстор.
Братята, които го заобикаляха, носеха всичките си символи — кожени престилки, пояси и бели ръкавици. Церемониалните накити на шитите им блестяха като призрачни очи на приглушената светлина. Мнозина от тези мъже имаха високо положение в света и все пак посвещаваният знаеше, че мирският им статус не означава нищо зад тези стени. Тук всички бяха равни, заклети братя, свързани с мистична връзка.
Докато обхождаше с поглед внушителното множество, посвещаваният се зачуди кой от външния свят би повярвал, че тези хора изобщо ще се съберат на едно място… и още по-малко точно тук. Помещението приличаше на древно светилище.
Ала истината беше още по-странна.
„Аз съм само на няколко преки от Белия дом“.
Тази колосална сграда се намираше на Шестнайста улица №1733 във Вашингтон и представляваше копие на езически храм, храма на Мавзол, истинския Мавзолей… място, което да заемеш след смъртта. Два седемнадесет тони сфинкса вардеха бронзовата порта на главния вход. Вътрешността приличаше на разкошен лабиринт от ритуални зали, коридори, заключени подземия, библиотеки и дори една куха стена, криеща останките на двама души. Бяха му казали, че всяка стая има своя тайна, и все пак знаеше, че най-голямата тайна се пази в гигантската зала, в която в момента беше коленичил с череп в дланите.
Залата на Храма.
Имаше форма на идеален квадрат. Таванът шеметно се извисяваше на трийсет метра, носен от монолитни колони от зелен гранит. Помещението беше опасано със столове от тъмен руски орех, тапицирани с ръчно обработена свинска кожа. Пред западната стена се издигаше десетметров трон, срещу който имаше скрит орган. Стените бяха истински калейдоскоп от древни символи… египетски, староеврейски, астрономически, алхимически и други, все още неизвестни.
Тази вечер Залата на Храма се осветяваше от групи грижливо подредени свещи и от бледия сноп лунни лъчи, процеждащи се през грамадния оберлихт на тавана и огряващи най-изненадващия елемент на помещението — огромен олтар, изсечен от масивен блок белгийски черен мрамор и разположен в абсолютния център на квадрата.
„Тайната е как да умреш“ — напомни си посвещаваният.
— Време е — разнесе се шепот.
Посвещаваният плъзна поглед по изправената пред него изящна фигура в бели одежди. Върховният почитаем майстор. Наближаващ шестдесетте, този човек беше американска икона, обожаван, снажен и несметно богат. Някога тъмната му коса сега сребрееше, известното му на всеки лице отразяваше цял живот, прекаран на върха, и могъщ интелект.
— Положи клетвата — рече почитаемият майстор с глас, мек като сипещ се сняг. — Завърши пътя си.
И като всички подобни пътувания, пътят на посвещавания беше започнал с първата степен. Онази вечер, с ритуал, подобен на този, почитаемият майстор му сложи на очите кадифена превръзка, опря в голите му гърди церемониална кама и го попита:
— Заклеваш ли се в честта си, че нямаш користни или каквито и да е други недостойни подбуди и свободно и доброволно предлагаш кандидатурата си за тайните и привилегиите на това братство?
— Заклевам се — излъга посвещаваният.
— Тогава нека това бъде жило за твоята съвест и ти донесе мигновена смърт, в случай че някога издадеш тайните, които ще ти бъдат разкрити — предупреди го майсторът.
Навремето посвещаваният не изпита страх. „Никога няма да узнаят истинската ми цел“.
Сега обаче усещаше в Залата на Храма някаква знаменателна тържественост и в ума му се въртяха ужасните предупреждения, отправени му по време на пътуването, заплахи за жестоки последици, ако някога издаде древните тайни, които щеше да научи: „Гърлото ми да бъде прерязано от ухо до ухо… езикът ми да бъде изтръгнат из корен… вътрешностите ми да бъдат изкормени и изгорени… пръснати по четирите небесни вятъра… сърцето ми да бъде изтръгнато и хвърлено на полските зверове…“
— Братко — каза сивоокият майстор и постави лявата си длан върху рамото му. — Положи сетната клетва.
Готов за последната стъпка от пътя си, посвещаваният раздвижи мускулестото си тяло и отново насочи вниманието си към черепа в дланите си. Кървавочервеното вино изглеждаше почти черно на мъждукащите пламъчета на свещите. В залата цареше гробна тишина и той усещаше, че всички присъстващи го наблюдават в очакване да положи сетната клетва и да се влее в техните елитни редици.
„Днес зад тези стени се случва нещо, което не е било никога в историята на братството — помисли си посвещаваният. — Нито веднъж, през всички тези векове“.
Знаеше, че това ще е искрата… и тя ще му даде неизмерима власт. Окуражен от тази мисъл, той си пое дъх и произнесе същите думи, които безброй хора бяха изричали преди него в страни по целия свят.
— Нека виното, което ще изпия сега, се превърне в смъртоносна отрова за мен… ако някога волно или неволно наруша клетвата си.
Думите му отекнаха в празното пространство.
После настъпи тишина.
Той наложи на дланите си да не треперят, вдигна черепа към устата си и усети как устните му докосват сухата кост. Затвори очи, наклони черепа и изпи виното на големи глътки. Когато пресуши и последната капка, отпусна ръце.
За миг му се стори, че дробовете му се стягат, и сърцето му бясно се разтуптя. „Боже мой, те знаят!“ После, също толкова бързо, колкото беше дошло, усещането премина.
По тялото му се разля приятна топлина. Посвещаваният въздъхна и мислено се усмихна, докато вдигаше очи към сивоокия мъж, който тъй глупаво го приемаше в най-тайните редици на братството.
„Скоро ще изгубиш всичко най-скъпо за теб“.
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
Тайната е как да умреш.
От памтивека тайната винаги е била как да умреш. Трийсе и четири годишният посвещаван сведе очи към човешкия череп, който държеше в дланите си. Беше пълен с кървавочервено вино.
„Изпий го — помисли си той. — Няма от какво да се боиш“.
Както повеляваше традицията, започна това пътуване в ритуални одежди на средновековен еретик, отвеждан на бесилото. Свободната му разкопчана риза разкриваше светлата му гръд, левият му крачол беше навит до коляното, а десният му ръкав — до лакътя. На шията му висеше тежък клуп, „бесилка“, както го наричаха братята. Тази вечер обаче беше облечен като майстор.
Братята, които го заобикаляха, носеха всичките си символи — кожени престилки, пояси и бели ръкавици. Церемониалните накити на шитите им блестяха като призрачни очи на приглушената светлина. Мнозина от тези мъже имаха високо положение в света и все пак посвещаваният знаеше, че мирският им статус не означава нищо зад тези стени. Тук всички бяха равни, заклети братя, свързани с мистична връзка.
Докато обхождаше с поглед внушителното множество, посвещаваният се зачуди кой от външния свят би повярвал, че тези хора изобщо ще се съберат на едно място… и още по-малко точно тук. Помещението приличаше на древно светилище.
Ала истината беше още по-странна.
„Аз съм само на няколко преки от Белия дом“.
Тази колосална сграда се намираше на Шестнайста улица №1733 във Вашингтон и представляваше копие на езически храм, храма на Мавзол, истинския Мавзолей… място, което да заемеш след смъртта. Два седемнадесет тони сфинкса вардеха бронзовата порта на главния вход. Вътрешността приличаше на разкошен лабиринт от ритуални зали, коридори, заключени подземия, библиотеки и дори една куха стена, криеща останките на двама души. Бяха му казали, че всяка стая има своя тайна, и все пак знаеше, че най-голямата тайна се пази в гигантската зала, в която в момента беше коленичил с череп в дланите.
Залата на Храма.
Имаше форма на идеален квадрат. Таванът шеметно се извисяваше на трийсет метра, носен от монолитни колони от зелен гранит. Помещението беше опасано със столове от тъмен руски орех, тапицирани с ръчно обработена свинска кожа. Пред западната стена се издигаше десетметров трон, срещу който имаше скрит орган. Стените бяха истински калейдоскоп от древни символи… египетски, староеврейски, астрономически, алхимически и други, все още неизвестни.
Тази вечер Залата на Храма се осветяваше от групи грижливо подредени свещи и от бледия сноп лунни лъчи, процеждащи се през грамадния оберлихт на тавана и огряващи най-изненадващия елемент на помещението — огромен олтар, изсечен от масивен блок белгийски черен мрамор и разположен в абсолютния център на квадрата.
„Тайната е как да умреш“ — напомни си посвещаваният.
— Време е — разнесе се шепот.
Посвещаваният плъзна поглед по изправената пред него изящна фигура в бели одежди. Върховният почитаем майстор. Наближаващ шестдесетте, този човек беше американска икона, обожаван, снажен и несметно богат. Някога тъмната му коса сега сребрееше, известното му на всеки лице отразяваше цял живот, прекаран на върха, и могъщ интелект.
— Положи клетвата — рече почитаемият майстор с глас, мек като сипещ се сняг. — Завърши пътя си.
И като всички подобни пътувания, пътят на посвещавания беше започнал с първата степен. Онази вечер, с ритуал, подобен на този, почитаемият майстор му сложи на очите кадифена превръзка, опря в голите му гърди церемониална кама и го попита:
— Заклеваш ли се в честта си, че нямаш користни или каквито и да е други недостойни подбуди и свободно и доброволно предлагаш кандидатурата си за тайните и привилегиите на това братство?
— Заклевам се — излъга посвещаваният.
— Тогава нека това бъде жило за твоята съвест и ти донесе мигновена смърт, в случай че някога издадеш тайните, които ще ти бъдат разкрити — предупреди го майсторът.
Навремето посвещаваният не изпита страх. „Никога няма да узнаят истинската ми цел“.
Сега обаче усещаше в Залата на Храма някаква знаменателна тържественост и в ума му се въртяха ужасните предупреждения, отправени му по време на пътуването, заплахи за жестоки последици, ако някога издаде древните тайни, които щеше да научи: „Гърлото ми да бъде прерязано от ухо до ухо… езикът ми да бъде изтръгнат из корен… вътрешностите ми да бъдат изкормени и изгорени… пръснати по четирите небесни вятъра… сърцето ми да бъде изтръгнато и хвърлено на полските зверове…“
— Братко — каза сивоокият майстор и постави лявата си длан върху рамото му. — Положи сетната клетва.
Готов за последната стъпка от пътя си, посвещаваният раздвижи мускулестото си тяло и отново насочи вниманието си към черепа в дланите си. Кървавочервеното вино изглеждаше почти черно на мъждукащите пламъчета на свещите. В залата цареше гробна тишина и той усещаше, че всички присъстващи го наблюдават в очакване да положи сетната клетва и да се влее в техните елитни редици.
„Днес зад тези стени се случва нещо, което не е било никога в историята на братството — помисли си посвещаваният. — Нито веднъж, през всички тези векове“.
Знаеше, че това ще е искрата… и тя ще му даде неизмерима власт. Окуражен от тази мисъл, той си пое дъх и произнесе същите думи, които безброй хора бяха изричали преди него в страни по целия свят.
— Нека виното, което ще изпия сега, се превърне в смъртоносна отрова за мен… ако някога волно или неволно наруша клетвата си.
Думите му отекнаха в празното пространство.
После настъпи тишина.
Той наложи на дланите си да не треперят, вдигна черепа към устата си и усети как устните му докосват сухата кост. Затвори очи, наклони черепа и изпи виното на големи глътки. Когато пресуши и последната капка, отпусна ръце.
За миг му се стори, че дробовете му се стягат, и сърцето му бясно се разтуптя. „Боже мой, те знаят!“ После, също толкова бързо, колкото беше дошло, усещането премина.
По тялото му се разля приятна топлина. Посвещаваният въздъхна и мислено се усмихна, докато вдигаше очи към сивоокия мъж, който тъй глупаво го приемаше в най-тайните редици на братството.
„Скоро ще изгубиш всичко най-скъпо за теб“.
НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар