КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ

Българска поезия от 60-те. на ХХ век
Ще догоря ват залези и хора, и спомени, и чувства, и мечти; ще отцъфтят салкъмите на двора, вечерник в клоните ще зашепти.
Живота своето от нас ще вземе и весело ще пей като капчук, когато за наследници след време ще дойдат нашите потомци тук.
Сърцата си пак в песни ще разказват и пак ще вият птичките гнезда, и все така на майчината пазва ще грее златна рожбица-звезда.
Ще има пак синчец и теменуги и погледът им син ще бъде пак -но хората ще бъдат вече други и друг - денят на бащиния праг.
Дали ще им разкаже с памет свежа историята, или ще мълчи как избуяваше у нас надежда, поливана от плачещи очи...
Как в път, омълнен с бойни урагани, последна бомба сменяхме с кураж, как после из кофражи радостта ни израстваше етаж подир етаж...
Как двадесет и пет годишни бяхме, а нашата коса се посребри, как не за дребно щастийце вървяхме по първата роса в зори...
Потомци, вий напразно ще се ровите, докрай едва ли ще узнайте вий, когато се наливаха основите -какъв живот живяхме нй!
О, колко трудности за нас дойдоха! Завидна беше нашата съдба! Ний не живяхме дни, епоха - борба живяхме ний, борба!


© Пеньо Пенев============================= София, 1965.