БЪЛГАРИТЕ НЕ ОСЪЗНАВАТ ТОВА, КОЕТО ИМ СЕ СЛУЧВА

Реална действена демокрация в България не може да има нито сега, нито в бъдеще.

„Пред очите ни се подменят носещите структури на едно доскоро модерно общество, което се вкарва обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство“

Какво се случи през 2013 г.?

- Отминалата година поднесе още една съчинена сценка на българския „преход“: наблюдавахме поредната „революция“, наречена борба с олигархията и смяна на системата, в която една част от господстващата върхушка, междувременно загубила властта, впрегна присъдружната си медийна, политическа, икономическа и криминална прислуга за борба с другата олигархическа разцветка, като за целта бяха мобилизирани и хвърлени като площадно пушечно месо жертвите на олигархията, последните искрено убедени, че действително им е дадена думата и шансът за действие. Мнозина изглежда още не са проумели, че във вече установения обществен модел им е отредено да бъдат декори, а не актьори на собствения им живот.
- Каква е равносметката за България и българите след почти четвърт век преход?
- Първо, в страната трайно е установен властови модел, който въпреки фасадната си „демократичност“ по самия си генезис не предполага представителност и демократично управление, като действащата парламентарно-политическа инфраструктура има за задача да прикрива, а не да разкрива реалните субекти и механизми за генериране и упражняване на власт. Този модел обслужва установената през 90-те години социална матрица, нямаща нищо общо с приписваните й характеристики на „европейско“, „модерно“ и прочие папагалстващи клишета общество.
Нещо повече, действена демокрация в България не може да има нито сега, нито в бъдеще, нито в началото на „прехода“. И това не се дължи на нечия зла воля, както наивно се обяснява, а на самата обществена структура, в която пребиваваме. Ако впилите се във властта „елити“ не представляват реалните интереси на тези, които са ги изпратили там – те не биха оцелели и ден. А ако те представляват тези интереси, те не могат да представляват интересите на нещото, известно популярно като „народа“.
От друга страна, ако „народът“, особено в сегашното му насипно социално агрегатно състояние, бъде дори хипотетично допуснат до властта, това ще бъде началото на края на каквото и да е цивилизовано общество, дори в сегашния му уродлив гротесков вид. За да има действен парламентаризъм, трябва да има социална инфраструктура, генерираща обществени групи, които да виждат в парламента и политическите партии реално средство за изява и реализация на свои интереси. Нищо такова няма у нас. Ето защо Народното събрание, „лявото“ и „дясното“ ще продължат да служат само като удобен гръмоотвод за гнева на не особено интелигентната електорална „публика“, която хабер си няма за реалните механизми, генериращи властови и прочие ресурси.
Второ, моделът има за задача да стабилизира, охранява и валидизира резултатите от присвояване на икономическите активи в хода на „Великата криминална революция“ (по думите на Ст. Говорухин). Тази „революция“ стана с цената на деиндустриализация на българската икономика, имплозия на късното социалистическо общество, социална декласация на населението и пресичане на химерата „средна класа“ в зародиш.
За т.нар. „граждани“, лишени от икономически и обществени шансове, не се предвижда никаква друга роля, освен тази на масовка в този процес, участвайки в поредните индуцирани цикли на вътрешновидова олигархическа кланова борба. Социалната матрица, изкристализирала в годините на „прехода“, очертава едно сурово обществено построение с ясен властови връх, концентрирал монопола върху икономическите ресурси, властовите и информационни възможности и влязъл в убийствена осмоза с пауперизираното и вторично варваризирано социално образувание, наречено българско „общество“.
- Преходът не ни ли донесе и други „бонуси“?
- Да, само в първите 5 години са загубени 2 млн. работни места. Приблизително такъв е броят на емигриралите от страната. Ясно защо. Ясно е и защо т.нар. „средна“ класа е закономерно липсващ социологически факт и само досаден демагогски елемент в приказките на дежурните „десни“ плямпала. На практика имаме тесен връх на социална пирамида от латиноамерикански тип с непрекъснато разширяваща се основа.
Пирамидата се снишава непрекъснато, защото средната й част непрекъснато ерозира към основата. Именно поради това твърдя, че към момента в България е невъзможен демократичен политически модел, защото липсват икономически свободни граждани. Те са силно зависими – икономически, властово, информационно, дори силово, от олигархичните босове на деня. Като добавим и непрекъснато въртящите се обороти на медийните машини за изглупяване на и без това не особено интелигентното „население“, ще имаме резултатите, които имаме.
Страната стремително се деиндустриализира, а в структурата на остатъчната българска икономика, с изключение на енергетиката, преобладават предимно т.нар. „услуги“ и сектори със семпло технологично ниво, произвеждащи ниска принадена стойност, съчетана с висока норма на ръчен труд, с ниска стойност и изисквания за квалифициран труд, полаган във все по-примитивни условия. Накратко, това е структура на икономика на страна, плъзгаща се към развиващия се свят.
Профилът на селското стопанство бележи устойчива тенденция към продължаваща концентрация на поземлената собственост и финансовите потоци в ръцете на няколко крупни за нашите мащаби агрогрупировки, водещи до формиране на преобладаващо монокултурно латифундистко земеделие. В международното разделение на труда България бива „специализирана“ в износ на суровини и преработени материали и във внос на технологични стоки, т.е. тя се очертава като държава – суровинен придатък.
Ликвидирането на наследената индустриална структура от времето на „реалния“ социализъм не е явление, имащо единствено икономически последици. То има ефекта на детонатор, отключващ процеса на ускорено социално деление и разпад, водещ до деградиране на цялата социална тъкан. Пред очите ни се подменя матрицата и носещите структури на едно доскоро модерно общество, което бива вкарвано обратно в бъдещето на едно минало – постиндустриално неоварварство. В резултат от повсеместната деиндустриализация, незаменена от друг тип равностойни технологически и организационни структури, култура и развитие, се сменя цивилизационната матрица.
- Резултатът от тези процеси се възприема като тотален разпад на всичко около нас?
- Логическото следствие е, че подобно на картонени кули, една след друга деградират системите на образованието, здравеопазването, социалното осигуряване. Това води до последваща социална декласация, до примитивизация на всички сфери, до разкъсване на социалните връзки и до подмяна на цивилизационния код. С усилие вече може да се говори за интегрирано плътно българско „общество“, доколкото всъщност не знаем как точно да наречем социалното нещо, конвулсиращо на терена.
Двадесет и четири години след падането на Желязната завеса страната се срива до състоянието на периферна територия със затихващи функции. В центъра на полуострова се оформя зона на силов, демографски и цивилизационен вакуум, в който постепенно и постоянно ще се просмукват етнически и цивилизационни елементи със съвършено друг профил. Поставена на ръба на световете, българската територия се очертава като един от порталите, през които вероятно ще се осъществи реваншът на Третия свят след близо 500 години поглъщане от страна на Европа. И ако някой е очаквал, че изчезването на България ще бъде спектакуларно събитие, се лъже. Тя като цивилизационен и етнически субстрат бива подменяна неусетно, изчезвайки буквално всеки ден, бавно, мъчително, но неумолимо.
- Оттук нататък накъде?
- Според мен съществуват три опции. Първата е да продължи гниенето. Смятах, че няма да доживея изчезването на България, но вече мисля, че това ще се случи, поради компресията на историческия процес. Ще стане факт, ако продължаваме така, както я караме, някъде вероятно до 20 – 25 години. Няма друго общество в Източна Европа, в което социалната катастрофа, сателитният и периферен модел да са съчетани с буквално физическото изчезване на държавнотворния народ. В случая българите. Много условни аналогии може да има само с някои страни от Прибалтика. Визирам основно Латвия.
Втората опция е този процес да бъде забавен. Това означава, че управляващите върхушки в страната трябва да имат сетива за случващото се. Боя се, че те нямат такива.
Третият вариант е част от тази олигархична върхушка в България да осъзнае, че дори с ресурсите, които притежава, тя е господин „никой“ оттатък Калотина. Миналата година в световен мащаб бе проведена наказателна операция, наречена „деофшоризация“. Смъртта на Березовски, кипърският случай, за който Путин не си мръдна пръста, показват ясно някои неща. Лесните пари, които бяха натрупани през 90-те години в хода на т.нар. „преход“, в момента се изземват от световния финансов капитал, защото са му необходими.

И първи жертви ще бъдат нашите олигарси и псевдокапиталисти, защото те не са и капиталисти, а финансови рентиета. Така че на тях трябва да им е ясно, че ако искат да оцелеят, интересът им зависи от оцеляването на тази територия, при това не само като територия, а като някакъв вид социална субектност. Следователно може да възникне обективно съвпадение на интересите на част от олигархическата върхушка у нас с интересите на част от българското население, осъзнаващо драмата на процеса, който протича в България. Дали това ще се случи, е въпрос на бъдеще.
- Какво можем ние да направим?
- Вашият въпрос изхожда от презумпцията, че ние сме субект, пред който има опции. Ние не сме субект. Ние сме все още в полуобектно и полусубектно състояние, говоря за обществото като цяло. България е тласкана в момента да продължи да пребивава в това нищо незначещо обектно състояние на периферна буферна територия. Трябва да стане ясно на българите, че тук става въпрос за буквалното им физическо оцеляване.
Отварям една скоба, за да кажа, че слушам напоследък едни патриотарски възторжени приказки, че българите и българското общество са попадали в много по-тежки ситуации и отново са се възраждали като феникс. С малка подробност. Че българите тогава са се опирали на българското село.
Такова нещо в момента няма. Ако погледнете картата на България между София и Бургас – това е особен микс между цигански катуни и старчески домове. Следователно нямаме виталност. Гръбнакът на българите е счупен. Това атомизирано стадоподобно образувание, наречено „общество“, трябва да осъзнае собственото си битие и драмата, че сме изправени пред ръба на пропастта. И когато го направи, да тръгне бавно назад от ръба. Нищо такова не виждам в момента.
Римският клуб казва в един свой доклад преди 40 години нещо, което важи в пълна степен за България, българите и българския „експертен елит“: най-голямата драма на съвременността не е екологичната, демографската, икономическата или друга, а неосъзнаването на това, което се случва.
Българите продължават да не осъзнават това, което им се случва. Те продължават да бъдат вкарвани в този тип оперети, в които пребиваваме всички ние, и ще имаме този резултат, който имаме. Ако не осъзнаем драмата на собственото си битие, заслужено ще отидем там, където ни е мястото – в небитието.

Доц. Христов

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ