сряда, 10 септември 2014 г.

СЛЕДИТЕ ВОДЯТ КЪМ ШЕСТИЯ КОНТИНЕНТ. - АНТАРКТИДА


"...Ще повторя своите уверения към Вас, че искрено желая и съм уверен, че това е желанието на народа на Съединените Щати, че народите на Съветския Съюз и Съединените Щати да работят заедно за възстановяването и поддържането на мира. Аз съм уверен, че общите интереси на нашите две страни по съхраняването на мира са по-висши от разногласията между нас."
От писмо на Труман до Сталин
19 декември 1945 година.

19 декември 1945 година.


СЛЕДИТЕ ВОДЯТ КЪМ ШЕСТИЯ КОНТИНЕНТ
......
... "Да се борим" с такова масово явление като НЛО е просто безсмислено и дори глупаво - със същия успех на всеки ъгъл може да викаме за това, че Бог няма. Също не по-малко сериозно изучавайки историята на самата Уфология, може просто да се натъкнем на достатъчно любопитни неща, които могат да доведат до разкриване на тайни в тази насока, но които никога не се афишират в световния печат. Та нали уфология, не примерно като много други науки и повечето псевдо науки, със свой собствен предмет за изучаване, колкото и странно да говорим сега, няма, и в това тя прилича истинско мито творчество. Да смятаме обектите за изследване за някакви съвършенно неуловими дори и за човешкото въображение НЛО повече или по-малко за сериозния изследовател би било просто неразумно. В по-голяма степен работата тук се състои в нещо съвсем друго. В търсене на това ДРУГО на нас ни предстои да се решим на своеобразен исторически експеримент и да проверим, къде в края на краищата може да ни заведе цялата тази уфология.
...Всякакви версии, обясняващи масираното появяване на НЛО именно в Америка и именно започвайки от 1947 година остават така и само версии, не подкрепени от сериозни основания. Разбира се можем да приемем която и да е хипотеза, че военните на САЩ са сключили договор с извънземните, с надеждата да измъкнат от тях дори и малка техническа информация за създаване на супер оръжие против антихристите болшевики... Но тогава се налага тази хипотеза да се приложи и към отношението на Една Шеста Част от Сушата, т.е. - СССР, да не говорим и за останалите страни на света, а това само по себе си вече предопределя неминуемата възможност за тотален заговор не толкова против другите страни, колкото против собствените си народи. Хипотезата се руши пред очите ни, както и следващата, открито тръбяща за същите тези "летящи дискове" все същите военни, от същия този народ... само че, без ЗАГОВОР на правителството с извънземните, а както се казва, заради мира в целия свят, за да има "...глобално спокойствие на световната управляваща върхушка, без значение на идеологическите и религиозни разногласия, така както всяка идеология и религия - това в края на краищата е само отличен начин да пиеш сок с основната маса от населението на земното кълбо, не изпитвайки при това никакви материални или морални неудобства".
Р. Солц "История на митологията"
И тук отново възникват въпроси, и отново на тях не се намират разумни отговори, ако не броим отговорите на уфолозите-разобличители. На много уфолози навярно е известно, че "героят на Америка" Кенет Арнолд далеч не е първият от американците, който е наблюдавал "летяща чиния" в цялата и красота и действие. В началото на 60-те години стават достояние на уфолозите извадки от дневника на американския полярен изследовател Ричард Бърд, който в самото начало на 1947 година оглавил мащабна експедиция към източните брегове на Антарктида. И ето, такива знаещи хора твърдят, че в този същия дневник, само че в друга, засекретена част, Бърд заявява, че по време на един от своите разузнавателни полети над ледената пустиня на Шестия Континент са го принудили да се приземи... странни летателни апарати, "...приличащи, - цитирам от книгата на английския уфолог Уинстън Фламел, - на ПЛОСКИ БРИТАНСКИ КАСКИ!" Това, което описва адмирал Ричард Бърд, просто ми е неудобно да го повтарям, защото на това няма да повярват дори и децата. Макар във всеки случай да става ясно, че дори от дългия списък на "наблюдения" изключим някои "недоразумения", случили се на 25 февруари над Лос Анжелис ("Бой над Лос Анжелис"), то хронологията на "сигурно наблюдение на НЛО" е проста, като сварено яйце - първи от американците КЛСИЧЕСКА "летяща чиния" е видял именно адмирал Ричард Бърд, и това е станало не над Америка, а именно над Шестия Континент.
Ето с това произшествие трябва и да започват всички разкази за историята на НЛО!

Следва...

Николай Николов















Загадките на Фашизма



Днес е общопризнато, че основата на фашистката идеология е била поставена дълго преди възникването на нацистката държава, но след поражението на Германия в Първата световна война тези възгледи получили активно развитие. Но да започнем от края на 19-ти век.

"Този, който вижда в национал-социализма само политическо движение,
той знае много малко за него."
Адолф Хитлер


Именно тогава Теодор Хаген, настоятел на бенедектинския манастир в австрийския град Ламбах, направил дълго пътешествие до Близкия Изток и Кавказ. Целта била търсене на езотерични знания, които били използване за създаване на бенедектинския орден, но постепенно били изгубени.
Хаген донесъл огромно количество от някакви древни манускриптове. Съдържанието на свитъците останало загадка дори за братството. Известно е само, че настоятелят дал заповед на местни майстори да направят в абатството нови барелефи. Техен основен знак станала свастиката - древен езически знак за кръгообразното въртене на света.

Едно интересно съвпадение: например по времето на появяване на свастиката по стените на ламбахския манастир в неговия църковен хор пяло едно момченце. Наричали го Адолф Шикългрубер.
След смъртта на Теодор Хаген през 1898 година в абатството дошъл цистерианския монах Йорг Ланс фон Либенфелс. Някакси загадъчните манускриптове от Изтока му били предоставени от братството без ни най-малък ропот. Очевидци си спомняли, че Либенфелс прекарал няколко месеца в манастирската библиотека, излизал само за да приеме оскъдна храна. При това цистерианеца, последовател на светия Бернар, не разговарял с никого. Той изглеждал много възбуден, като човек, намиращ се във властта на зашеметяващо откритие. Материалите, получени от Либенфелс му позволили да основе тайно духовно общество. То получило името Орден на новия храм.

През 1947 година Либенфелс ще напише, че иманно той е повел Хитлер към властта. Но за това после. А сега да се върнем обратно назад. Орденът на новия храм станал един от центровете на малкоизвестно у нас окултно течение. "виенай". В превод от старонемски "посвещение". Този термин в езотерическите кръгове се тълкува като митическо постигане на това, че за профаните се явява като обект на сляпа вяра.

Към това течение спадал и ордена на Гуидо фон Лист. Той бил учреден през 1908 година във Виена. В обществото на Лист бил създаден вътрешен кръг - Арманенорден. Лист го смятал за приемник на цяла верига от организации, предавали през вековете щафетата на тайните от кралете-свещенници. (виж Масонство)
В труда си "Мистериозния език на индогерманците" Лист писал за германската традиция, като за изключителен носител на духовността и мъдростта на прадедите, обитавали древния континент Арктогея. В книгата била поместена и карта на тази легендарна земя със столица Туле.
Във Виена с младия Хитлер се срещал с Лист. Интересно е и това, че един от активистите на неговия орден била Матилда Людендорф, съпруга на началника на генералния щаб в годините на Първата Световна война. Сред запазените документи на Арманенорден има многозначителна резолция за разпространяване на идеите "виенай" в германския генералитет.
През 1912-та година бил създаден Германенорден, включващ в себе си структури, проповядващи идеите "виенай", в това число и ордена на Гуидо фон Лист. Един от членовете на Германенорден бил барон Рудолф фон Зеботендорф, основал през 1918-та година в Мюнхен филиал към този орден - обществото Туле (по името на легендарната арктическа страна - люлка на човечеството). Официалната му цел била - изучаване на древногерманската култура, но истинските задачи били значително по-дълбоки Всъщност барон Зеботендорф бил много колоритна личност, но това е съвсем друга история...
През октомври 1918 година Зеботендорф дал задача на братята от ложата КАРЛ ХАРЕРИ(спортен журналист и АНТОН ДРЕКСЛЕР(шлосер) да основат работна група. По-късно превърнала се в ДАП(Deutsche Arbeiterparrei = Немска Работническа Партия). Вестникът на обществото Туле бил "Фелкишер беобахтер", който по-късно останал като наследство на НДСАП, развила се от ДАП.

Фронтовака(бившия ефрейтор) Адолф Хитлер постъпил в НДСАП под номер седем (щастливо число - знак на съдвата - смятал той...). В списъка на членовете срещу неговото име стои отметката "посетител". А по-скоро идеите на теоретиците от "Туле" намерили отражение в неговата книга "Моята борба".

Както знаем, Хитлер написал своята книга в затвора Ландсберг, ъдето то лежал заедно с Рудолф Хес след провала на "пиянския метеж". Тук трябва да отбележим, че преди метежа Хесс работил в Мюнхенския университет като асистент на професор Хаусхофер, твърде забележителна личност.
В началото на века Карл Хаусхофер служил като военно аташе на Германия в Япония. Според съобщението на изследователите Жак Берже и Луи Повел, в тази страна той бил посветен в тайните на ордена на Зеления Дракон. По-късно, през десетте години на нашия век, пред него се отворили вратите на будисткия манастир в Лхаса (жълтите шапки). В годините на Първата Световна война Хаусхофер достигнал до генерал. Неговите колеги били поразени от способностите му за ясновидство при анализа на военните операции. Смятали, че това свойство той е развил във себе си, общувайки с посветените на Изток.

В следвоенните години Хаусхофер се посветил на науката. И ето, след краха на пиянския метеж едва ли не всеки ден, Карл Хасхофер, знаменития професор и генерал, започва да посещава в килиите двама млади хора със съмнителна репутация. С каква цел?
Важна подробност: Хаусхофер бил приближен на обществото Туле. Както помним, нацистката партия станала негов политически филиал. Очевидно, именно след метежа сивите кардинали на ордена направили окончателно своя избор. Фюрер ще бъде Хитлер. Но защо все пак бил избран Хитлер? Склонен към мистика, а значи и поддатлив на внушения. Притежавал явни качества на медиум и бил способен да въздейства на аудиторията. Идеално вписвайки се в известната на всички окултисти триада. Магът въздейства на медиума, а той извиква от колективното съзнание тълпи от демони на войната и кръв, сляпа вяра и агресия.

...През 1944 година синът на Хаусхефер Албрехт бил убит след поредното неуспешно покушение срещу Хитлер. В джоба на неговото яке намерили окървавена бележка със загадъчни стихове. Превода им е примерно следния:
"Всичко зависело от това, да се отблъсне демонът в тъмницата. Баща ми счипил печата, но не усетил дъха на лукавия. Той пуснал демона на свобода".
Още по-късно, на Нюрнбергския процес, Хес, като че ли намирайки се в състояние на амнезия, не познал своя учител. На 14 март 1946 година професорът убива своята жена Марта и после се самоубива в съответствие с ритуала на самурайската чест.
От митичната плоскост идеята бързо прерастнала пагубно изкуство. Много теоретически положения на расовия закон от 1934 година са дословно преписани от документите на Германенорден. В свята практическа част закона призовава към премахване на неарийците, особено тези с еврейска кръв, от държевния апарат, от съдебната система, от длъжности като журналисти, лекари, от сферата на кутурата и изкуството.

За случилите се подобни събития разказал в книгата си "Преди да дойде Хитлер" барон Зеботендорф, издадена през 1933 година. Но веднага от райха била издадена заповед - книгата да се унищожи, а самия Зеботендерф - да бъде намерен където и да е. Водещя за основателя на ордена Туле станала страница от книгата със списъка на членовете на Туле и информацията за това, че през 1932 година Хитлер приел предложението да стане Велик магистър на Германенорден.

На някои особено отговорни изяви, Хитлер прави характерен жест - ръцете скръстени под прав ъгъл пред гърдите. Иманно така в документите на ордена се описва ритуалния жест на неговия Велик магистър. Той съответства на руническия знак "лак", което означава "двойна брадва" - символ на властта.
Интересно е, как се тълкува този жест в черномагическите инкунабулах(рус.): "Жестът на Магистъра - скръстени ръце на гърдите, разбира се, не е нищо друго освен символ на смъртта и прераждането, използван в ритуала за призоваване на мъртвите. Но ето и парадокс: след идването на Хитлер на власт, отношението на върхушката на райха към мистиката се променило.
Символ на тази промяна станал един нюанс, на който за да му обърнем внимание, позволили архивните документи на "Аненербе". Много от тях - след тежка работа над символите. И на всички книжа свастиката е изобразена само в дясна посока. Свастиката, която скоро ще бъде високо вдигната на знамената на райха, ще се окаже преобърната, с лява посока.
(Изследователя И.Грошков смята, че положително заредяната, в дясна посока свастика била предназначена за въздействие върху съзнанието на "своите", а в лява посока била призвана да заплашва враговете. Но това е само догадка. Да се върнем към фактите.)

Информация на асоциацията "Политика херметика".
През 1935 година на членовете на СС било забранено да членуват в Германенорден. А по-късно той съвсем прекратил своето съществуване. Сред ръководителите на "Хиледолетната империя" преобладавало мнонието, че дейността на подобни структури прикрива подривни еврейски движения. Скоро започнал отлив от СС на много теоретици, стоящи в основата на райха. Сатанинските сили не се използват. На тях се служи. Или просто се загива.
Трябва да се отбележи, че в Германия били създавани и по-затворени структури. Така през 1919 година вече споменатия Карл Хаусхофер основал втори орден "БРАТЯ НА СВЕТЛИНАТА", който по-късно бил преименуван в "ОБЩЕСТВО ВРИЛ" По-късно към него се причислявали и най-различни нови формирования, развили се от германските ордени, "ГОСПОДА НА ЧЕРНИЯ КАМЪК"(DHvSS) и "ЧЕРНИТЕ РИЦАРИ" на Туле и елита на СС "ЧЕРНОТО СЛЪНЦЕ".
При сравнение с Обществото Туле, най-просто може да се изясни разликата между тях, ако кажем, че Обществото Туле се занимавало с материалния свят и политическите проблеми, то в това време Обществото Врил се ориентрало предимно към ДРУГИЯ СВЯТ.
По-късно, през 1935 година, бил основан и най-споменавания от журналистите елитарен мистичен орден "Аненербе" (Ahnenerbe - "Наследство на предците"), който от 1939 година по инициатива на Химлер станал главна научно-изследователска структура в рамките на СС.
Имащи под свое ръководство стотици изследователски институти. Обществото "Аненербе" се занимавало с търсене на древни знания, позволяващи да се разработват най-нови технологии, да управлява с помощта на магически методи човешкото съзнание, провеждало генетически манипулации с цел създаване на "свръхчовек".
Намерено.

Николай Николов

ЗА ПЕТЛИТЕ, ПАТКИТЕ, И ДРУГИТЕ ДОМАШНИ ЖИВОТНИ...



Спама не е от вчера. И не принадлежи на Интернета (само). Спам са всички реклами, рекламни пана, плакати, и от сорта. Спам са и повечето изказвания на политическите прости-тутки (тирето не е случайно) с които ни заливат по всички медии. То за тях си има термин - тъпандури, но нашите тъпандури са тъпандури+3 - нали са "светата троица"...
Тези дни получих мейл от приятел със спам, който не беше добавен от него. Ставаше въпрос за "мъжкото достойнство". Цитат от мейла:
"Subject: Enjoy a sizzling love life with your new instrumentEnlarge, lengthen, and thicken your manhood within a few short weeks."
Спама подложи на изпитание моето (прословуто) чувство за хумор. И последва моят отговор в типично мой стил:
:-) Отговора беше:
хаххахаха, сериозно, браткиш Кару, тва ти ли си?...ахахахахахах каква Патка само! Патка ли е Петел ли е?...Duck ли е Cock ли е?...Нещо от домашните дворни птици ще да е! хахаха
Тук се замислих сериозно... Щото ингилизчетата използват по "каруцарски" два общоприети термина за пенис - Петел (Cock) и Патка (Duck). Замислих се за разликата между тези два "каруцарски" термина. Едно от значенията на Duck е да се гмурна, потопя, топна. А при Cock (освен петел) е да се (го) вирна, вирнатост, щръквам, изправям се. Значи има доста разлики. Но те се откриват предимно в обърканата сексуална ориентация и перверзна деградация на английските каруцари. Последва моят шеговит отговор:
„Нали знаеш - бизнес - "Оправям бръчки, подмладявам, удължавам пениси, уголемявам (умалявам) бюстове, разкрасявам. Използвам Фотошоп (ммм - много добри плъгини). Поръчки на
телефон...Освен ако не се уплашат от паткопетела ми... Щото той може и да е опасен, ама го държа под контрол... Въпрос на контрол върху страстите. А страстта е илюзия. Многолика. И отнема много жизнена сила. Ама ние не сме мутриоти да си я даваме бадева. На Мая (Илюзията) подаваме само фото шопското копие на паткопетела (не зная дали да му "лашна" едно ©), а си практикуваме Тантрически секс. Нали знаеш какво е написано на един индуски храм? (по памет) - "Жената е създадена за мъжа и е негова робиня. А мъжа е роб на нейната любов."Празник от "празно" ли идва?”
В каруцарския език на българските мутриоти© (не визирам Слави Бинев)
http://www.slavibinev.com/ термина "патка" е широко разпространен. Сигурно ги мерят на килограми имайки предвид прочутата фраза "Ще ти тегля една патка". Не зная въпросните патки дали са обработвани с Фотошоп, но виаграта със сигурност е намесена. Но в едно съм сигурен - Политиката и Проституцията са синоними не само като термини. А политическата Виагра е нещо много опасно. Последствията от нейната употреба се виждат на българския политически небосклон. И въобще не изглеждат навирени като петли (Cock), а крякащи като патки (отново не визирам Юлиана Дончева). Хептем Крадем (Емел Етем) усилено си търси петел, но намира само увисналата патка на шадраванопикаещия. Опитите и да го вирне за сега са неуспешни - поне такива са доказателствата на папараците.
Цар Кару.

Николай Николов


Пътят на хората...



Ние, хората, с душата си вървим един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим друг Път, който обаче само изглежда, че е различен.

Душата на човека е тая, която „първо върви”. Тя дава насоката на Пътя и стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и „вижда” различно. Тя също си има „свой свят” в който съществува като душа и където е като „у дома си”. Този неин свят е нещо странно за нас, свикналите да гледаме на света, като твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от Света на душата се управлява и живота ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това което съм в този момент… да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни… Помислете колко неща е трябвало да се случат вие двамата в този момент да сте тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате…
Така душата на човека живее в свят, където живеят всички човешки души. И там те се „разбират” и са взаимно преплетени в особени връзки, по един магичен начин. А тия връзки тук, на земята, в нашия познат живот, се превръщат в познанства, приятелства, омраза или обич, между деца и родители, между напълно непознати и неизвестни хора, или пък такива живеещи заедно… за определено време. Всички промени, развития или западане, всички случки в живота на човека, първо се случват в света на душите ни. И като се случат там, душите се свързват или разделят, или пък между тях остават връзки и чак след това се случват и тук, на Земята, в познатия ни живот.
С всичко това искам да кажа защо нишката на съдбата на всеки човек е онова, което е животът на душата – в нейния си свят на души. И като се говори за Път и Пътуващ, пътуването не е като да отидеш от едно село до друго, или да пътешестваш до непознати земи и народи, а е нещо съвсем различно. Защото където и да отидете, колкото и да вървите, всеки от вас носи душата със себе си и именно тази душа е онова което прави живота му. И ако нещо вътре във вас се бунтува, или пък остава неудовлетворено, дори да се опитате да избягате, няма къде да отидете. Защото където и да отидете, колкото и далече да е това, винаги ще носите душата в себе си. Защото душата ви дава крака и тя ви кара да се движите.
Някои хора са на по-високо духовно ниво, успяват да погледнат по-дълбоко в душата си и да чуят тънкия й глас. Понякога този глас е странен и се чува насън или достига до нас чрез думите на друг човек, чрез вятъра в гората, или пък с нашепването на листата. Когато този вътрешен глас иска да каже нещо, ще намери начин за това. Ако човек не го чува, душата се свързва с друга душа, която има връзка с този човек. Чрез нея той предава посланието си на човека. Ако човекът не е готов, дори по този заобиколен начин да получи това послание, ще се променят „случайности” в живота му, точно такива, от които той е зависим и той ще разбере.
Аз съм човекът, който ще ви каже неща, които всяка зряла душа вече е разбрала. И затова моите думи, независимо дали сте ги разбрали, ще останат във вас. И когато дойде времето, ще се „сътворят” в дела, в мотив да правите или не, да изберете или не. Аз съм само посланик, който се оставя да е използван от вашите души, чувам гласа им, повика им и се отзовавам на тях. Така някой ден и вие самите ще кажете или направите нещо, което да е породено от повика на друга душа.
Искам да ви кажа нещо и за „гласа” на душата във всеки един от вас. Когато егото е заслепило ума и чувствата на човека, когато е разпалило пожара на живот, потънал в изживяване, тогава гласът на душата се губи в толкова „шум”. В главите на всеки човек егото говори с разни гласове, случки, спомени, представи, мечти, рисувайки картини… Всичко това е преплетено с образите на родителите ви, приятели, „важни” хора или просто образи-фантазии. Този шум никога не спира. Егото се стреми да ви обсеби, бори се да бъде център на внимание и затова държи вратата към душата ви затворена, и вие не чувате гласа й.
Понякога се случва его-гласовете в главите ни да затихнат. Това като че ли става само, без ние да го правим. Но всъщност го прави душата ни. Тя прави така, че ние да изживеем нещо много силно, толкова разтърсващо, че умът да се обърка и дори за малко да се изключи. И дори да са само мигове, заедно с ума се изключват и тия гласове, с които той заглушава душата ни. Често в тези моменти, в главата на човек сякаш проблясва светлина и изведнъж той добива усещането, че някаква мъгла се разсейва и започва да вижда ясно и много надалеч. Изведнъж мислите му стават кристално ясни, той започва да вижда толкова много неща и прозира колко е голям светът, разбира скритите тайни, които движат него и вселената. Той сякаш проглежда с очите на Бог – вижда всичко, вижда надалеч в безкрая. Не чувства, не се страхува, не се тревожи за нищо…
Именно така живеят хората, които имат връзка с душата си. Хората които намират начин да накарат гласовете и очите на егото да станат слаби и по този начин да живеят с душата си един живот, сред хората, в тяло на човек. Това са хора, които чрез гласа на душата си различават в себе си Eгото и Aза. Но какво се случва в другите, които са просто „прекъснати”? Понеже тези мигове на тишина са редки или случайни, веднага след тях шумовете на ума се завръщат и прекъсването минава като нещо странно и необяснимо. Усещането е като за сън, който не можем да си спомним, нещо мъгляво, маскирано като мимолетна фантазия. Така хората не могат да разберат какво се е случило.
При някои хора душата им прави по-често такива „прекъсвания”. Те все повече започват да забелязват това прекъсване и то започва да привлича вниманието им. Това ги кара да се самонаблюдават и да опитват да запомнят какво им се случва. Осъзнаването на тези мигове на „прекъсване” започва да става все по-задълбочено и познато. Интересът на човек към тях става все по-значителен. Това се случва постепенно и се натрупва с времето.
Душата на човека не е Духът. Духът е нещо преди Душата. Духът е онова от което произлиза
самата душа, от което е изграден светът на душите, а оттам и човешкият свят. Духът пронизва всичко това. Светът на Душата е по-големия свят и заради това той управлява нашия свят. Именно така светът в който „живеят” душите на всички същества, а не само на хората, прави така, че да управлява и да се отразява в света, в който всички живеем. Каквото е отношението между света на душата и човешкия свят, такова е и на Духа спрямо света на Душата. Духът пронизва всички светове. И ако приемем, че всичко, за което говорихме, стои в една голяма къща с много чардаци, то на най-високия стои Духът, на по-ниския – светът на Душата, а на земята е човешкия свят, където живеят телата ни и който виждаме с очите си на хора. Важното е, че колкото по-висок е етажът, толкова това, което се намира на него, е по-широко и управлява долния етаж. Точно както царят в царството, който е на върха и управлява всички под него. Царските поданици и придворни управляват подчинени си. А най-отдолу, там където са селяните, няма по-ниско ниво и те няма кого да управляват. Тях ги управлява царят, чрез многото си придворни. Всички знаете, че понякога придворните се опитват да правят не това, което им е наредил царят. Те се опитват да бъдат нещо като царе на подчинените си. В света на егото това е възможно, но духът управлява всички светове, дори когато не разбираме това.
Хората, които започват да стават различни и по-задълбочени се замислят за всички тези неща. Независимо къде се намират, всички хора живеят вътре в себе си, по подобен начин и вътрешният свят е изграден от един материал. И хората, които започват да обръщат внимание на начина по който е направен вътрешния им свят, са тези, на които душата им все повече им напомня, че нейният глас е това, което чуват. И колкото човек е по-близо до себе си, толкова по-близо до душата си е. И той вече не само чува гласа й, а може и да гледа през нейните очи. Такива хора изглеждат странни в очите на хората около тях. Те виждат и чуват неща, които другите не могат и прозират през събитията. Често виждат неща преди да са станали, защото в света на душата нещата се случват предварително и едва тогава се случват в нашия свят.
Искам да ви кажа още нещо важно. Има нещо, което всяко дете, за да живее сред хората, за да е част от другите, прави със себе си. Когато то се ражда, вратата към душата му все още е отворена. Но после хората му насаждат един свят в който вратата към душата му все повече се затваря. Но колкото и да е заглушен гласът й тя присъства и го управлява. И това, което се случва, докато затваряме вратата, оставя в нас нишка. Чували ли сте за нишката на Ариадна? Всеки човек има такава нишка и с нейна помощ той може да се измъкне от лабиринта, който представлява неговият живот и да се спаси от Минотавъра, който е част от нас самите. Чрез тези легенди някои странници, са оставили следите на живота си. А „малките хора” ги пренасят като легенди, предания и митове, които пък сред тях са именно потребните. Така културата на груповите хора се използва за „преносител” и поле за следи на съвсем друг тип хора – на Хората-Странници. Тия следи могат да се разчетат после единствено от друг Странник. И да бъдат веднага разпознати – както смисъла, така и дълбочината.
И така - във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е „обърнат” към себе си може лесно да се научи да познава гласа на душата си, през вече споменатата ”нишка” която никога не може да се прекъсне. По тази „нишка” протича нещо от Душата, към света на Егото. Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.
ЧЕСТНОСТТА е най-страшният враг на егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на „вратата”. Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят се налага още от малки да се разделим с честността си. А тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят в който нея въобще я няма. Свят който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти в живота ви се налага да криете различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или на друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят при Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката с душата си и от многото лъжи вече преставаме да разбираме кога лъжем.
Още от малки се учим да лъжем, в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: „Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?” Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с останалите лъжи от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и „убиеца” на всички лъжи – честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото то я създава.
Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.
Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина която да не започва с честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешка и е много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между „двете лица” с които живеем. Върху това е основано всяко страдание, всяка мъка, всеки конфликт. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред другите хора. И именно това „лице” ние наричаме аз и тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която е затворена и отхвърлена, но е жива. Тя също е наш аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние го скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и го скрием изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения, и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, сред който да живее само „светлата” част от нас – тази, която е предпочетената от другите хора, ставаща и нашето лице пред света. Лице, което наричаме аз и му даваме силата да живее един разделен и измислен от нас разделен живот.
Това, че във всеки от нас живее едно ядро, което наричаме аз, но то е само разделена част, е основата на разделението на света сред хората.
Капана е още по-хитър – защото това, че сме разделени, прави така, че разделението в един човек, да го прави зависим от разделението при другия човек. Понеже остава за лице само една част, в нея остава следа, че тя не е цялото, остава една „недовършеност”. Остава един зов към възвръщане към цялото, към съединяването пак с предишното цяло. Обаче света предварително е сложил бариерата на страха там, вътре. И човекът преживява това разделение в себе си по два начина.
Първият е, че той остава недовършен. Все нещо му трябва, все усеща една празнота – именно заради липсващата част, което всъщност той самият е изрязал от себе си. Това усещане за празнота преминава в импулс, който да го компенсира. Така празнотата, поражда усещане за непълнота, за липса на нещо важно… и се появява естествения импулс, празното, липсата да се запълни. И човекът започва да запълва. най-простия и велик пример за вечното запълване на усещането за празнота се изразява в познатата на всички АЛЧНОСТ.
Няма нищо в живота на човек, което да не е подвластно на този силен първичен импулс – към запълване на празното. Обаче хитростта е, че това, че сме разделени и че живеем е свят на измислена лъжа, е тази непълнота, която усещаме в себе си, да прави празното винаги да го има – защото ние самите го поддържаме. И импулса, с който да го попълним винаги остава налице – и винаги и него го има. И непълнотата, почваща от разделението и лъжата, вечно е придружена от пораждащия се от нея импулс, да я запълним.
И второто – именно това, че ние хората живеем на групи, дава едно важно друго следствие – всяка част от нас, която наричаме аз, понеже е разделена и е налице импулс към запълване, взаимодейства със същото и у другите хора около нас. Така „частта” на един човек заради стремежа да се попълни, се среща със същото в друг човек, който пък има „различно лице, различна лъжа и се стреми да се допълни с различни неща”. Така хората помежду си образуват взаимодействие чрез своите части, които се стремят да се компенсират една спрямо друга. Ето това е основата на човешките отношения. На това се гради социалното битие между хората. И това го определя. Всички хора живеят заедно, защото ги обединява общите лъжи и разделението, което всеки от тях е принуден да направи, с идеята да оцелее. А всъщност оцеляването е само маска, с което прикрива факта, че заради потребностите си, е зависим от „другите”. И за да му ги дават те, си има цена. И условието е –даваме ти грижа, внимание, милувки, но само ако си угоден, („добър”). Това е първата сделка със себе си, заради която се разделяме. Заради нея, скриваме от себе си „неугодната” (лошата) част и оставяме да е лицето ни исканото от „другите” доброто-угодно на тях. И с това почваме живота ни сред лъжата. За тая „сделка” се говори още от древни времена и е казана със символни образи. Тя е вградена в легендите и митовете точно както горе казах за „нишката” на Ариадна. И защото както вече споменах, хората-деца това най-добре пренасят през поколенията.
По същия начин стои идеята за Сатаната и дявола, както и ангелите или вестителите. Но е много хитро завоалирана и много променена – за целите на Еговия свят. Най-интересното обаче е голямата лъжа за сатаната. Или ангела, който бил най-близкия до Бога. Най-умния, най-светлия от всички божии специални и издигнати синове. Но нещо се случило и той „възстанал”, защото чрез своята изключителност и вътрешна сияйност прозрял единствен една истина… Много важна истина…

И това е историята за човешкия стремеж към истината, за която няма цена, на която единствено можеш да се посветиш – единствено чрез своята честност. Измислиците за Дявола и Сатанаил после са украсени, като им се присвояват всички представи за злини, нещастия, беди, разрушения. И тази лъжа е прераснала като Ангела, който се опълчи срещу бог. Най-хитрото в това е подмяната на ролите на героите в тая история. Защото в основата на тази религиозна измислица стои една друга история, която също е намерила следите си сред легендите и митовете – дори скрита зад религиозните текстове.
„Един ден сред света на лъжата един човек слезнал от небето. Изправил се сред хората и заявил – вие живеете в лъжа, лъжете себе си, после се лъжете помежду си. Направихте целия ви свят от лъжа, и забравихте бог. Така не оставихте бог да слезне сред вас, защото какъв ще е този бог, в свят от лъжа. Така и самия Бог ще стане лъжа. И го направихте лъжа, като написахте и съчинихте истории за лъжовното лице на Бог, дори и на местата на които лъжовно нарекохте "божии" храмове.
За да дойде бог сред вас е нужна истина… Има ли сред вас хора достойни за истината. Хора, достойни да си спомнят как някога оставихте истината за себе си и направихте един свят от лъжа, опитвайки се да живеете именно в него”
Това казал вестителя и зачакал. А хората, влюбени в света на лъжите си, веднага разбрали, че за да се извади истината, за да си припомнят честността, целия им свят ще се разруши. Целия свят изграден от лъжа, ще се срути… И хората живеещи сред този лъжовен свят, също ще се погубят. И не посмяли да изберат истината – за пореден път. И за да забравят това, за да остане света, скрили още по-добре тия думи, зад хиляди образни измислици. Сега разбирате ли чий БОГ е образа за който се говори в света на лъжата? Чий е гласа който слушате, когато ви говори "тоя вашия бог".
Оттогава те нарекли този небесен пратеник „разрушителя на светове” и подменили образа му със образите от своите си страхове. И този избор, тази възможност е непрекъснато вътре в душата на всеки човек – още от зачатието си… а дори и преди него.
Сега разбрахте ли защо ЕДИНСТВЕНИЯ ХРАМ в който може да ДОЙДЕ БОГ, е тоя на храма на душата, изграден от честност и безпощадна откровеност. И да е заживян животк пропит и пронизан именно от ЧЕСТНОСТТА - като копието и стоителя на ЖИВОТ ОТ ИСТИНА.
Това е храма на честния човек - честен пред себе си, и чак тогава достоен да погледне онази своя част, на която другите невиждащи нарекли БОГ.

Николай Николов

вторник, 9 септември 2014 г.

ЗАЩО ТАКА?!


Защо така бре "свежо"?! Май вече не сте толкова свежо! Защо ми блокирахте блога за да не се отваря от свежо! От три дни 80% от посещенията са от Гугъл, а беше обратно ?! На увехналото вече свежо действителният собственик е Красимир Гергов. Какво сана с Тиксо брояча ви?. Тъй като спряхте да крадете чужд трафик, премахнахте визуализацията на брояча от сайта си. Сега гледам , че уж сте променили дизайна си и сте скрили датите на публикациите, за да пълните секцията нови със стари публикации, щото ни прогонихте всички и няма кой да ви пълни сайта?! Реални хора , които публикуват тук  съм аз и кой знае, може би още двама-трима. Останалите са служители на ЕмСиКейГруп -и Свежо  пускате  публикации от многото сайтове, които имат ЕмСиКейГруп - tuk.bg, kulinaria.bg, bulevard.bg  .cross.bg........  все техни сайтове. Реални читатели я имате, я нямате 50 човека на ден?! Ами и Явор Иванов публикува, щото вече никой не влиза в Свежо. знайте има над 100 български социални мрежи. Направете си изводите! ВИЖТЕ И ТОВА  -  ТУК!!    А ето и писмото до мен от Свежо:
СКЪПА МОЯ ВЕСЕЛКА КАМЕНОВА! НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТАКА СЕ Е ПОЛУЧИЛО НО КОГАТО СЪМ СИ РЕГИСТРИРАЛ БЛОГА ЯВНО ТАКА Е СТАНАЛО. КАЖИ МИ ТОЧНО КОЕ ТИ ПРЕЧИ И ИСКАШ ДА ПРОМЕНЯ, И ЗА КОГО Е ЗАПЛАХА ТОВА?! НЕ СЪМ ГО НАПРАВИЛ УМИШЛЕНО! АКО ИСКАХ НЕЩО ДА ПРАВЯ ТО ЩЯХ ДА ЗАТРИЯ СВЕЖО! НО ТОВА ЗА СЕГА Е ПРОСТО ШЕГА! ЧАКАМ ОТГОВОР ОТ ТЕБ, И ТОВА КОИТО ПИСАХ НЕ ГО ПРИЕМАЙ СЕРИОЗНО ЗА КОЕТО ПРЕДВАРИТЕЛНО ТИ БЛАГОДАРЯ!
С УВАЖЕНИЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ, БУРГАС......


-------- Оригинално писмо --------
От: Veselka Kamenova
Относно: Заглавията на статиите Ви в Svejo.net
До: xegel@abv.bg
Изпратено на: Вторник, 2012, Януари 10 12:35:42 EET
Здравейте,

пиша Ви във връзка с публикациите Ви в сайта Svejo.net. Наши читатели често ни пишат, че заглавията на ваши статии ги объркват, защото отпред винаги е изписано името на блога Ви и те се колебаят дали това е нова публикация или вече са я виждали. Пример:

windowsnikolai - Николай Николов: ПРОСТОТИИТЕ ВЕЧЕ ЗАПОЧНАХА! ФАШИЗЪМ ИЛИ ПО - ЗЛЕ?.


Съветвам Ви да прочете инструкциите описани тук- http://svejo.net/information/tools/crawler/ и да публикувате само името на материала /Пример: ПРОСТОТИИТЕ ВЕЧЕ ЗАПОЧНАХА! ФАШИЗЪМ ИЛИ ПО - ЗЛЕ?/ , за да не се стига до объркване на читателите. Този е-мейл e изпратен и до други потребители, които публикуват пред заглавието на статията, името на сайта си.
Ако имате въпроси можете да ми пишете.
Поздрави и успешен ден,
--


Veselka Kamenova

Community Manager

Николай Николов

СВОБОДАТА, САНЧО, Е ЕДНО ОТ НАЙ-ЦЕННИТЕ БЛАГА



Да мислим, че всичко в този живот ще остане неизменно, в същото състояние, е най-голяма заблуда. Напротив, изглежда, че всичко се движи в кръг, сиреч се върти в кръг: след пролетта идва лятото, след лятото — есента, след есента — зимата, след зимата — пролетта и тъй времето се върти и върти вечно като колело. Единствен човешкият живот лети към своя край, по-лекокрил от вятъра, без надежда за каквото и да било възраждане на този свят, а само в другия, който не познава граници, ни предели.“ Тъй говори Сиде Амете, мохамедански философ, а така мислят и мнозина други, чиито умове, непросветени от вярата, но напътствувани от светлината на природата, са също разбрали, че земният живот е бързопреходен и тленен, а дълготраен е само вечният живот, на който се надяваме. Впрочем нашият автор изказва тези мисли, имайки предвид бързината, с която се свърши, рухна, разпадна и отлетя като сянка и дим, губернаторството на Санчо.
В седмата нощ на своето управление той лежеше в постелята си, преситен не от хляб и от вино, а от раздаване на правосъдие и съвети, от съставяне на устави и наредби, и тъкмо когато напук на глада сънят почваше да затваря клепачите му, той чу изведнъж такъв странен шум от викове и камбанен звън, та му се стори, че целият остров пропада[365] вдън земя. Той седна в леглото и се ослуша внимателно, за да разбере коя може да бъде причината за такава голяма олелия. Не само че нищо не успя да си обясни, но когато към звъна на камбаните и към крясъците се прибавиха и звуци на безброй тръби и барабани, той още повече се смути и сърцето му се сви от страх и ужас. Скочи на крака, нахлузи чехлите си, за да не стъпя бос по влажния под, и без да се наметне с халат или с някаква друга дреха, отвори вратата на спалнята и в същия миг видя, че по коридора се задават повече от двадесет души със запалени факли и голи шпаги в ръка, които викаха високо:
— На оръжие, на оръжие, сеньор губернаторе! На оръжие! В острова нахлуха врагове цели пълчища, и ние сме загубени, ако вашето умение и храброст не ни спасят!
Те се приближаваха към Санчо, като вдигаха ужасен шум и трясък, а Санчо стоеше слисан и смаян от това, което виждаше и слушаше. Като стигнаха до него, един от тях му каза:
— Въоръжете се бързо, сеньор, ако не искате да загинете вие, а заедно с вас и целият остров!
— Защо да се въоръжа? — запита Санчо. — Какво разбирам аз от оръжие и от защита? По-добре да оставим тази работа на моя господар Дон Кихот, който ще я оправи с един замах на меча и ще ни отърве, защото аз, грешникът, не разбирам нищо от подобни каши.
— Ах, сеньор губернаторе! — обади се друг. — Какво се маете? Въоръжете се, ваша милост — ето, носим ви отбранителни и нападателни оръжия. Излезте на площада и бъдете наш вожд и пълководец, защото на вас като наш губернатор се пада правото да ни водите.
— Добре, дайте оръжието и нека е на добър час! — каза Санчо.
В миг донесоха два щита, които бяха приготвили от по-рано, и без да му позволят да облече друга дреха, сложиха ги върху нощната му риза — единия отпред, другия отзад, — изкараха ръцете му през нарочно направени вдлъбнатини и завързаха толкова здраво щитовете с въже, че той се почувствува притиснат като между две дъски, прав като вретено. Не можеше да свие колене и да направи и една крачка дори. Тикнаха в ръцете му копие, на което той се подпря, за да може да се държи на крака. След като го наредиха по този начин, подканиха го да ги поведе и окрили, като му казаха,[366] че щом той е техен компас, фенер и светилник, всичко ще свърши добре.
— Но как ще ходя, нещастникът аз — отговори Санчо, — като не мога да си свия коленете, а тези дъски са се впили в месата ми? Единственото, което може да се направи, е да ме вдигнете на ръце и да ме поставите прав или напреко до някоя вратичка, а аз ще я браня с копието или с тялото си.
— Тръгвайте, сеньор губернаторе — обади се друг. — Страхът, а не щитовете ви пречат да вървите! Хайде, не се бавете, размърдайте се, че закъсняваме, а броят на враговете се увеличава, виковете се засилват и опасността расте.
Накрая, склонен от увещания и укори, горкият губернатор понечи най-сетне да се помръдне, но се строполи тъй тежко на земята, та помисли, че се е разбил на парчета. Остана да лежи като костенурка, свила се в черупката си, или като свински бут между две дъски, или като лодка, заседнала в пясъка. Но дори когато го видяха паднал на земята, шегобийците не проявиха никакво състрадание — напротив, те угасиха факлите, почнаха още по-силно да крещят и да викат „на оръжие“, взеха да тъпчат горкия Санчо и така силно го блъскаха с шпагите и щитовете, че ако не беше се сгушил, свил и пъхнал главата си между тях, нещастният губернатор щеше много да си изпати. Притиснат от всички страни и целият в пот, той се молеше от душа на Бога да го избави от тази опасност. Едни се спъваха в него, други падаха, а намери се един, който се качи отгоре му и доста време оттам, като от наблюдателна кула, командуваше войските и викаше на висок глас:
— Насам, нашите, ето от тази страна най-силно напира врагът! Завардете тази врата, затворете онази, барикадирайте стълбите! Дайте насам гърнетата с катран и със смола, котлите с кипящо масло! Преградете улицата със сламеници!
С една дума, той изброи какви ли не там оръжия и военни съоръжения, с които обикновено се отбранява една обсадена крепост, а пребитият Санчо слушаше и търпеше всичко, говорейки си:
„Ох, да иска Бог врагът да превземе час по-скоро този пусти остров, та и аз или да умра, или да се спася от тази страшна мъка!“
Небето чу молбата му и тъкмо когато Санчо най-малко очакваше, разнесоха се силни викове:[367]
— Победа, победа, разгроменият враг отстъпва! Ей, сеньор губернаторе, ставайте, ваша милост, и тръгвайте с нас да се порадвате на победата и да разпределите плячката, взета от неприятеля благодарение храбростта на непобедимите ви мишци!
— Вдигнете ме — примоли се Санчо с жален и отпаднал глас.
Помогнаха му да стане, той стъпи на краката си и рече:
— На други ги разправяйте тези, че съм победил някакъв враг! Не желая да разпределям никаква плячка, но ако между вас е останал още някой мой приятел, моля го и го умолявам да ми даде глътка вино, че гърлото ми е пресъхнало, и да ми избърше потта, защото съм вир-вода.
Избърсаха го, донесоха му вино, развързаха щитовете, а той седна на леглото си и припадна от страх, уплаха и изтощение. Шегобийците почнаха да се разкайват, че бяха прекалили, но Санчо дойде на себе си и те се поуспокоиха. Попита колко е часът, казаха му, че вече се съмва. Той започна да се облича, без да каже дума, потънал в дълбоко мълчание. Всички го гледаха и чакаха да видят какво означава тази бързина. Той се облече и с бавни крачки — защото беше толкова смазан, че не можеше да върви по-бързо — се запъти към конюшнята, последван от всички, които бяха там, и като се добра до Сивчо, прегърна го, целуна го в знак на приветствие по челото и каза с просълзени очи:
— Ела, мой другарю и приятелю, ти, който споделяше с мене мъки и несгоди. Когато скитахме с тебе заедно и единствената ми грижа беше да кърпя хамутите ти и да ти поддържам животеца, щастливи бяха моите часове, дни и години, но откакто те напуснах и се уединих в кулите на честолюбието и гордостта, в душата ми нахлуха хиляди несгоди, хиляди мъки и четири хиляди тревоги.
Докато говореше това, той затягаше самара на магарето, без никой дума да му каже. Оседла Сивчо, възседна го с цената на големи усилия и се обърна със следните думи и слова към домоуправителя, секретаря, домакина, доктор Педро Ресио и всички други присъствуващи:
— Сторете ми път, сеньори, и ме пуснете да се върна към предишната си свобода, пуснете ме да ида да потърся по-раншния си живот, за да ме възкреси от сегашната ми смърт. Не съм роден да бъда губернатор, нито пък да браня острови[368] и градове от враговете, които искат да ги нападат. Повече отбирам да ора и да копая, да садя и подрязвам лозите, отколкото да издавам закони и да защищавам области и кралства. Добра си е жабата в гьола, искам да кажа, че всеки трябва да върши работата, за която е роден. На мене по отива да държа в ръката сърп, отколкото губернаторски жезъл. Предпочитам да се наям до насита с чеснова чорба, отколкото да се подчинявам на циганията на някакъв нахален лекар, който ме мори от глад. Предпочитам да се изтягам лете под сянката на някой дъб и да ходя зиме в овчи кожух, но да си бъда свободен, отколкото да си лягам с губернаторските тревоги на чаршафи от холандско платно и да се обличам в самурени кожи. Останете си със здраве, ваши милости, и кажете на моя сеньор херцога, че гол се родих и гол оставам, ни губя, ни печеля, с други думи, без петак станах управител и без петак си отивам, макар че съвсем иначе постъпват губернаторите на други острови. Дръпнете се настрана и ми сторете път — отивам да си лекувам раните, че струва ми се, здраво ребро не ми оставиха враговете, които се разхождаха тази нощ по мене.
— Не може така, сеньор губернаторе — каза доктор Ресио, — аз ще дам на ваша милост питие срещу падания и натъртвания, което ще ви възвърне предишното здраве и сила, а колкото за яденето, обещавам на ваша милост да се поправя и да ви позволя да ядете каквото желаете и колкото си щете.
— Късно ми пееш тези песни! — отговори Санчо. — По-скоро ще се потурча, отколкото да остана тук. Не, такива шеги два пъти не се понасят. Кълна се в Бога, че нито ще остана тук, нито ще приема друго губернаторство, пък ако ще да ми го поднесат и на тепсия. Това е самата истина, както е истина, че без криле не можеш да се извисиш към небето. Аз съм от рода на Пансовците, а те всички са твърдоглави и Кажат ли веднъж „няма“, трябва да бъде „няма“, ако ще и целият свят да казва „има“. Нека останат в тази конюшня крилете, които пораснаха на мене, мравката, та ме възнесоха във въздуха, за да ме кълват лястовици и други птици, и нека слезем на земята и стъпим здраво на нея. Вярно е, че не носим обувки от скъпа кордовска кожа, но все още ще се намерят за краката ни прости въжени сандали. Всяка жаба да си знае гьола и всеки да се простира според[369] чергата си. А сега пуснете ме да мина, че става късно. Тогава домоуправителят каза:
— Сеньор губернаторе, на драго сърце ще пуснем ваша милост да си отидете, макар и да съжаляваме много, че ще ви загубим, защото вашата мъдрост и поведението ви на добър християнин спечелиха нашата обич, но нали знаете, че всеки губернатор е длъжен, преди да напусне мястото, където е управлявал, да даде първо сметка. Дайте, ваша милост, сметка за десетте дни на вашето управление и тогава си вървете със здраве!
— Никой няма право да ми иска сметка — възрази Санчо, — освен ако това не нареди моят сеньор, херцогът. Аз отивам да се видя с него и ще му дам сметка до стотинка, още повече че отивайки си гол-голеничък, не са потребни други доказателства за потвърждение на това, че управлявах като ангел.
— Намирам, че великият Санчо има право — намеси се доктор Ресио, — и аз съм на мнение да го пуснем да си върви, защото на херцога ще му бъде безкрайно приятно да го види.
Всички се съгласиха с него и пуснаха Санчо да си замине, след като му предложиха да го придружат и да го снабдят с всичко, каквото би пожелал, за да пътува удобно и приятно. Санчо каза, че иска само малко зоб за Сивчо, половин пита хляб и половин буца сирене за себе си, защото пътят е кратък и не му трябва ни по-добра, ни по-обилна храна. Всички го прегърнаха, а той, просълзен, прегърна всички и ги остави да се чудят както на думите му, тъй и на твърдото му и разумно решение.
На път за замъка Санчо среща преоблечения си съселянин Рикоте, мавър, който му разказва за печалната съдба на маврите, изгонени с кралски указ от Испания. Замръкнал на открито, Санчо търси по-удобно място да прекара нощта в развалините на някаква сграда, но пада заедно с магарето си в дълбок и тъмен трап. Цяла нощ той напразно се вайка. Сутринта случайно наблизо минава Дон Кихот, излязъл да се упражни за дуела, дочува виковете на Санчо и повиква хора, които с големи усилия измъкват оръженосеца и магарето му. Санчо отива в замъка, пада на колене пред херцога и херцогинята и им разказва за патилата си. През десетте дни на губернаторството си разбрал, че това не е тежест за неговите плещи и че „не дава вече ни пукната пара да бъде губернатор не на един остров, но на целия свят“, затова се връща на служба при господаря си Дон Кихот.[370]
Херцогът и херцогинята не се разкайват за шегата, устроена на Санчо с губернаторството. Домоуправителят подробно им разказва за всичко, което Санчо казал и извършил през тези дни. Това им доставя голямо удоволствие.
Настъпва денят на дуела. Тъй като селянинът, който измамил дъщерята на дуеня Родригес, избягал, херцогът нарежда да излезе вместо него лакеят Тосилос, като му поръчва да действува така, че нито да убие, нито да нарани Дон Кихот. На площада в замъка издигат естрада. Присъствуват не само хората на херцога, но и зрители от околните селища. Дон Кихот и лакеят Тосилос — на коне, въоръжени — се изправят един срещу друг. Условията на двубоя са: ако победи Дон Кихот, противникът му да се ожени за озлочестената девойка, ако победи Тосилос — той се освобождава от всякакви задължения. Лакеят Тосилос обаче, като се вглежда в своята неприятелка, тя му се вижда най-хубавата жена на света, затова той без бой се признава за победен и се съгласява да я вземе за жена.
Дон Кихот и Санчо Панса си тръгват, изпратени от херцога, херцогинята и всички обитатели на замъка. Санчо е предоволен, защото е натоварил магарето си със съестни продукти, а домоуправителят му е дал една кесия със златни ескудос за нуждите им по пътя. Измежду прислужниците се чува гласът на Алтисидора, която в песен упреква Дон Кихот за неотзивчивостта му към нейната любов и за изчезването на три забрадки, прибрани от Санчо.
Когато Дон Кихот се намери на открито поле, свободен и избавен от задирянията на Алтисидора, той се почувствува в истинска родна среда, готов с възобновени душевни сили да се отдаде отново на рицарското си дело. Обърна се към Санчо и му каза:
— Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертвува животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека. Казвам ти го, Санчо, защото ти видя пиршествата и изобилието, на които се радвахме в замъка, който преди малко напуснахме. Е добре, сред онези вкусни ястия и ледени напитки на мене ми се струваше, че се измъчвам от глад, защото не им се наслаждавах свободно, както бих им се наслаждавал, ако те бяха мои. Задълженията да се отплатиш за направените ти благодеяния и милости са вериги, които пречат на духа да бъде свободен.[371]
Щастлив е този, комуто провидението е дало парче хляб, без да се чувствува задължен да благодари за него на когото и да било друг освен на самото провидение.
— И все пак — рече Санчо — въпреки това, което ваша милост ми казахте, не бива да бъдем неблагодарни за кесията с двеста златни ескудос, които ми даде домоуправителят на херцога. Държа я в пазвата, до сърцето си, като целебен пластир за непредвидени случаи, защото не винаги ще намираме замъци, където ще ни гощават, а може и да попаднем на ханища, където не е чудно и да ни набият.
Двамата навлизат в една гора и попадат в мрежи, обтегнати между дърветата. Две прекрасни девойки, облечени като овчарки, им обясняват, че идалговци и богаташи от близкото село със своите синове, жени, дъщери, съседи, приятели и роднини дошли да се повеселят в тази приятна местност. Момичетата и момчетата се облекли като овчарки и овчари, а всички събрани там образуват „една нова пастирска Аркадия“. Мрежите опънали, за да хванат птици. Девойките поканват странниците да им гостуват. Всички ги посрещат сърдечно, защото са чели книгата за тях. Дон Кихот произнася реч за неблагодарността. Той яхва Росинант, излиза на главния път и се провиква, че няма на света по-красиви от сеньорите, настанили се в тази гора, освен Дулсинея. Задават се група конници, които карат голямо стадо бикове и волове. Въпреки предупрежденията Дон Кихот не се махва от пътя. Двамата със Санчо, Росинант и Сивчо биват изпотъпкани от биковете. Дон Кихот е разстроен. За да му отмине мъката, той предлага на Санчо да си нанесе на голо триста или четиристотин удара за отмагьосването на Дулсинея. Оръженосецът отлага за по-късно. Пристигат в един хан, който Дон Кихот не нарича замък. Седнали да вечерят, те чуват, че в съседната стая две лица се канят да четат втората част на историята за Дон Кихот, в която се разказва, че той разлюбил Дулсинея. Дон Кихот гневно извиква, че никога няма да забрави несравнимата Дулсинея дел Тобосо. Двамата благородници влизат в стаята му, познават в него истинския Дон Кихот и му подават втората част на историята му. Рицарят я прелиства и намира, че авторът й е изопачил истината и заслужава порицание. По тяхно желание той им разказва за омагьосването на Дулсинея. Те ту го вземат за разумен човек, ту им се вижда, че е луд: Като му съобщават, че в лъжливата книга описват участието му в надбягвания в Сарагоса, той решава да не стъпя в този град, а да отиде в Барселона, където също имало турнир.
Дълго пътуват. Една нощ ги сварва в гъста гора. Санчо със страх напипва краката на хора, провиснали от дърветата. Дон Кихот се досеща, че[372] това са обесени разбойници. А на сутринта живи разбойници обкръжават двамата пътници и ги ограбват. Щом пристига главатарят им Рока Гинарт и разбира кои са обраните, нарежда да им върнат взетите вещи. Роке разказва, че по този път го е тласнала жаждата да си отмъсти за едно оскърбление, а сега отмъщава и за чужди обиди. Той написва писмо до свой приятел в Барселона, в което му известява, че при него е странствуващият рицар Дон Кихот и че след четири дни ще им го заведе, за да се позабавляват.
В определения ден Роке завежда Дон Кихот и Санчо на крайбрежието до Барселона. Приятелите му, начело с богатия и умен благородник Дон Антонио Морено, любител на шеги, пристигат. Дон Антонио поканва рицаря и оръженосеца на гости и под звуците на тържествена музика ги отвежда у дома си. Всички се отнасят към Дон Кихот с голямо уважение, а това го изпълва с гордост и задоволство. След това си уреждат с него редица шеги. Показват му бронзова глава, която отговаря на всеки въпрос, зададен на ухото й. Развеждат го из града, като окачват на гърба му, без той да забележи, пергамент с надпис: „Ето го Дон Кихот де Ла Манча“. Уреждат бал, на който две дяволити дами го преуморяват от танцуване и той припада от изтощение.
Дон Антонио завежда Дон Кихот и Санчо на галерите. Комендантът на ескадрата, предизвестен за идването на знаменитите гости, им изпраща специална лодка и ги посреща с топовни салюти. Моряците си устройват шега със Санчо Панса, като го мятат от ръце на ръце. Галерите преследват и залавят кораб с турци. Оказва се, че капитан на пленения кораб е красивата Ана-Феликс, дъщеря на покръстени маври. В нея се влюбил Гаспар Грегорио, син на благородник, който отишъл заедно с нея в Алжир, след като с кралски указ маврите били изгонени от Испания. Когато Ана-Феликс разказва историята си, към нея се хвърля баща й Рикоте, от селото на Дон Кихот. Замислят да пратят в Алжир галера, за да спасят и Гаспар Грегорио..........
 М. СЕРВАНТЕС

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ