Изминаха 22 години от обръщането на палачинката. Някои хора казват, че много неща са се променили, но фактите сочат точно обратното – всичко си е същото, само дето му викаме по друг начин. Преди 1989 ни управляваше Тодор Живков, сега ни управлява бодигардът му. Преди 1989 ни подслушваше ДС, сега ни подслушва ДАНС. Преди 1989 псувахме националния отбор по футбол, и сега пак го псуваме. Къде виждате разлика?Наскоро четох някъде, че основната разлика между предишния и сегашния обществен строй била на трудовия пазар. Навремето било най-престижно да си космонавт, щангист или кранистка, а сега на мода били други професии. Аз не съм съгласен с тази теория. Според мен и днес са модерни същите професии, само че сега ги наричат по друг начин. Съвременните плеймейтки например са преки наследнички на традициите на тъкачките многомашиннички. Със същата самоотверженост те тъкат на много станове и се раздават изцяло, за да задоволят нарастващите нужди на обществото. Единствената разлика е, че днешните тъкачки многомашиннички доста по-бързо се амортизират и внезапно попадат в категорията „повредени вентилатори” – вече нито въртят, нито духат, само бръмчат. Много популярна днес е и професията пиар. Но и това не е нов занаят. Неговите корени трябва да търсим в дейността на агентите на Държавна сигурност – хора, които се занимаваха предимно с клюки, интриги и разпространение на неверни слухове. Така те поставиха основите на съвременния „пъблик рилейшънс”, в който днес се инвестират много средства само за да се оплюе някоя фирма или пък да се популяризира някой невзрачен тиквеник посредством безсмислени, но натрапчиви информации за жалкия му алкохолно-полов живот. Ако преди 1989 имаше шивачи, днес те настояват да ги наричаме дизайнери. Макар че на практика се занимават баш с шиене на всякакви парцали, в прекия и преносен смисъл на израза. В някои браншове пък след 10-ти ноември настъпи разкол и те се обособиха в алтернативни организации подобно на двата църковни синода. Това се случи например в бръснаро-фризьорските услуги. От едната страна останаха добрите стари консервативни бръснари, а от другата – далеч по-разкрепостените и разчупени „светски коафьори”, известни сред народа като „педераси”.Наивно е да се смята и че преди 1989 не е имало бизнесмени. Напротив. Точно тогава бяха златните времена за предприемчивите, особено в сферата на натуралната търговия. Познавах човек, който имаше такива всепроникващи контакти в търговската мрежа, че в рамките на няколко часа успя да уреди задни карета за жигула срещу 2 килограма банани, замени ги за плоча на „Ролинг стоунс” и срещу това получи книгата „Птиците умират сами”. Подобна светкавична четиристранна сделка рядко се отдава дори на най-печените дилъри на Уолстрийт. Но за българските социалистически бизнесмени това си беше ежедневие. Хората, които имаха роднина закупчик, добруваха. Останалите завиждаха. Някои смятат, че след 1989 е изчезнал респектът към рекордьорките по млеконадой. Донякъде е така, но пък остана култът към млечните жлези. Разликата е, че в наши дни вече не се инвестира в доилни агрегати, а в силиконови импланти. Не са изчезнали и професионалните интелектуалци – онези мрачни ментори, които се самообявяват за „обществена съвест” и постоянно мрънкат срещу пазарното общество, секса и младите хора. Сега също има такива хора, които обикалят сутрешните блокове на всички кабеларки и назидават полусънния зрител с вехтите си постулати .Само че днес не ги наричат интелектуалци, а политолози, социолози и дори писатели, моля ти се. Чувал съм и хипотезата, че по времето на социализма не е съществувала професията ВИП. Това е типична за нашето съвремие професия, която се практикува предимно от идиоти. Тяхната трудова характеристика е да ходят по разни вечеринки и да разнасят нови дрешки, венерически болести и безутешна глупост. Но наблюденията ми показват, че този занаят е най-разпространен сред децата и внуците на партийния елит от преди 1989. Оказва се, че и випаджиийството е закърмено с маркс-ленинската идеология и с априлски дух претворява безсмислените решения в безсмислени дела. Историята ни учи, че за истинска обществена промяна можем да говорим само тогава, когато се променят трудовите взаимоотношения. А както виждаме, в сферата на професиите нещата са си останали същите, сменили са се само названията им. Затова и българската демокрация няма нищо общо с истинската демокрация, а е просто една лишена от съдържание табела, зад която продължава да прозира озъбеното лице на комунизма.
Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 10 октомври 2009
Николай Николов
