Остана при него заради парите му, но бързо се привърза. През денят го нямаше и тя гледаше филми. Книгите му, не разбираше и той не ги четеше. Купувал ги беше отдавна. Сега не знаеше, че ги има. Вечер късно идваше, правеха секс, а после се държеше толкова мило колкото не беше предполагала, преди да заживее в дома му, че е възможно. Скучен беше, много скучен, но и създаваше чувство за сигурност. Сега разбираше колко спокоен може да бъде човек.
Като в сън, объркан кошмар си спомняше за преди, не беше отдавна, а и се струваше преди век, уплашена кошута, объркано момиче в житейската гора, по-назад не искаше да се връща.
Събуждаше се, а него вече го нямаше. Доста сутрини изпитваше тревога, че няма да се върне, че го е сънувала. Заспиваше отново. От страх заспиваше. Малко преди пладне не можеше вече да спи. Не излизаше, знаеше, че има демон и сама е демон. Боеше се, че ще избяга с някого и ще се съсипе. После ще съсипе и него. Или пък ще трябва да лъже, а се увличаше в лъжите, харесваха й, опиваха я, докато накрая прекалеше с тях както алкохолик с глътката.
И както разумен алкохолик не доближаваше чашка, така и тя като разумна лъжкиня не смееше да си намери повод и за една лъжа.
Очите му бяха винаги уморени, топло се държеше, но се усещаше навитата пружина на раздразнение. Не от нея, от нещо си. Да го разбере – неспособна беше, но го усещаше.
Както си гукаше така можеше да се разкрещи, не на нея, за нещо си.
Често нощно време го събуждаше. Шептеше му „мърсотиики”. Обикновено се събуждаше и изпълняваха набързо сексуален ритуал, а в по-редки случаи промърморваше: „Недей, уморен съм, много съм уморен.”
Много естествено да е. Не криеше от нея какви ги върши, но тя не ги разбираше. Това което виждаше е, че не се спира. Дори и в неделите.
Гъделичкаше го. И запушваше носа му. Умелите интимни докосвания не помагаха когато е дълбоко заспал. Отвиваше го и му дърпаше възглавницата. Като валеше отваряше прозореца над него и го пръскаше дъжд. Той първо се засмиваше на сън. Правеше се после, че още спи за да я остави да го милва и целува навсякъде.
И тази нощ валеше и гърмеше, а светкавиците я възбуждаха, но не се наложи да отвори прозореца. Ръката и галеше скута му и усещаше как го пробужда.
Ухапа леко ухото му и мъркайки произнесе:
-Искаш ли да разбереш как се чувства охлюв смукнат в сифона?
Засмя се. Той се размърда и изрече:
-Гласовата поща ще предаде вашето съобщение. Моля ви изчакайте сигнала…
Не беше смешно. Не я разсмя защото се усещаше, че не се шегува.
„Този съвсем е мръднал от работа. Сигурно по сто шейсет и три пъти на ден чува тези думи и толкова съобщения открива в гласовата си поща. Горкичкото момче! Ще му кажа утре, ама няма да ми повярва.”
Бутна го леко.
-Гласовата поща ще предаде вашето съобщение. Моля ви изчакайте сигнала…
„Добре! Ще видиш, ти! Писнаха ми снобските ти вина. Искам бира! Евтина бира! И храна с много мазнини. Ама за начало бирата!”
-Преди да се прибереш утре, скъпи, купи шест бири!
Повъртя се още малко. Размисли и беше сигурна, че нищо няма да се случи. Забрави даже на другият ден, но когато вечерта видя да влиза с чанта с бира си спомни.
Никога не купуваше бира. На два пъти го помоли, а той забрави. Малко се натъжи, че не харесва вината които обичаше. Опита се да го спотаи, но изражението му го издаде. За това и не отваряше дума. Вече месеци.
Какво може да го е прехванало. А и бирите бяха шест. Попита го какво му става. Вдигна рамене. Хрумнало му. Сетил се, че обичала бира. Но защо шест. Не го попита. Съобщението.
„Няма да повярва. Ще му кажа, но няма да повярва. Наистина няма, но ще му кажа. Не, ще му кажа утре когато аз се уверя, ако се уверя…”
Побутна го през нощта лекичко и чу познатите думи:
-Гласовата поща ще предаде вашето съобщение. Моля ви изчакайте сигнала…
„Защо не си поискам ново палто. Или най-сетне да си вземе отпуската и да ме заведе в Ямайка. Пък защо ми е той изобщо. Там има расови жребци и млади кобили. Или по-добре в Тайланд. Да ме прати и да си гледа работата! Или да си внесе спестяванията на моя сметка! Да се държа през цялото време като строгата господарка! Да поискам групов секс, но той да ме моли и увещава да правим, а аз да се преструвам, че не искам, но се съгласявам, защото нямам воля пред неговата. Пък после да го карам да се чувства виновен, че ме е принудил! Да ми купи диамантен пръстен за всеки пръст! Даже и по два! Даже и за краката! Корона мога да го накарам…Тъй лесно обаче, не е никак интересно. Толкова си беззащитен, скъпи! Толкова…Уважаеми, бизнесмени, внимавайте с гласовите пощи нощем, че много неща могат да поискат жените ви. Бедна ви е фантазията направо!”
„Аз пък на моя ще му бия два шамара, ще го събудя и ще му кажа да се стегне!”
Не го направи.
Искаше да е напълно сигурна, че се получава, а и съобрази, че не знае какво ще е в бъдеще и гласовата поща може един ден да се окаже спасителна за нея.
-Не се бръсни утре. – рече.
От дълго време искаше да го види с леко набола брада. И вечерта го видя. Чаровен беше и различен. За пръв път и се стори красив.
Когато заспа извади телефона от чантичката му. Изслуша всичките гласови съобщения. Повечето от тях не разбра, но и това което разбра я разстрои много. И някак всичко което чуваше й напомняше за това което той говореше, макар да беше с различни гласове и се отнасяше за различни неща от тези за които двамата си говориха.
-Нима правиш всичко това, момчето ми!
Завъртя й се свят.
Прибра телефона обратно.
Чувстваше се смазана и с чужд глас изрече:
-Търся те! Търся…
-Гласовата поща ще предаде вашето съобщение. Моля ви изчакайте сигнала…
-Напусни работа! И избягай с мен…-замлъкна, толкова й загорча в гърлото, че чак я заболя, но добави, защото трябваше.-Избягай с мен….а ако искаш без мен! Не искам да избягаш с мен, ако не го искаш, но избягай далеч!
Вечерта не се прибра. След обяд на следващият ден й казаха това което чувстваше, че се е случило.
Напуснал е работа и се е самоубил в един парк, с личното си оръжие.
Николай Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар