САЩ ПОДПИСАХА ПЪЛНА И БЕЗУСЛОВНА КАПИТУЛАЦИЯ ПРЕД РУСИЯ

Александър Дугин

В потока от новинарски събития, информации, съобщения, анализи и коментари малцина обърнаха внимание на нещо, което се случи на 11 март 2015 г.: САЩ подписаха пълната си и безусловна капитулация пред Русия.
Капитулираха.
Вместо раираното си знаме с петолъчки, развяха бял флаг. Предадоха се мълчаливо и гузно.
Сложиха оръжието.
При това, най-важното и най-силното оръжие: идеите.
Идеологията.

Както е известно, според прословутата американска формула: „Оръжията не убиват хора. Хората убиват хора“. Но, за да убиват хората хора, те се ръководят от идеи. От най-различни идеи: от идеята да се ограби банка – до идеята да се защитават „демокрацията и правата на малцинствата“. Съответно, в името на идеята за обира биват убити охранителите на банката, а в името на демокрацията: всички, които не харесват нито демокрацията, нито ужасите, свързани с нея.
Ето защо, когато на 11 март 2015 г. (тази дата трябва да се запомни добре!) САЩ признаха, че нямат идеи, които да противопоставят на руските идеи – те фактически признаха поражението си в идеологическата война с Русия.
В най-важната война.

А защо идеологическата война е най-важната война?
Защото идеологията е способна на неща, на които обикновените армии с всичките им оръжия нито са способни, нито са предназначени да извършат. Достатъчно е да си спомним Иисус Христос в неговия човешки облик в древна Галилея и 12-те Му ученици – една групичка хора, които полагат основите на нова идеология, а тя след няколко века завладява света.
Или Мохамед през 622 г. – един-единствен, сам, с група последователи: за да се стигне днес до над милиард души в почти половината държави по света.
Или Мойсей по време на Изхода: сам, всички други мечтаят да се върнат при казаните на египетското робство, но той устоява и побеждава – за да се стигне днес до положението неговите последователи да са най-богатите, следователно най-влиятелни, хора по света.

Ето защо, когато отсега-нататък, каквото и да се случи, дори най-невероятното – по чисто военен път Западът да излезе победител, той вече загуби най-важната битка: битката на умовете. На идеологиите. И няма никакво значение какво ще става занапред.
Защото на 11 март 2015 г. Западът в лицето на САЩ призна, че руската идея победи американската идея.
На 11 март 2015 САЩ фактически подписаха своята идеологическа капитулация пред Русия. Признаха се за победени. Съгласиха, че техните идеи са по-слаби, немощни, неубедителни в сравнение с руските идеи.
Но да признаеш, че твоите идеи са по-слаби от други идеи, означава едно-единствено нещо: да признаеш, че твоите идеи са фалшиви, лъжливи, заблуждаващи и промиващи мозъците на хората. Естествено, щом признаваш, че са слаби… Ако бяха силни, те щяха да бъдат велики, побеждаващи, светли идеи, пробуждащи съзнанието на хората и желанието им за нов живот, за нови духовни хоризонти, за духовно извисяване.
А така, с признанието си фактически признаваш, че идеите ти са едно голямо менте.

Защото на 11 март 2015 г. САЩ забраниха на Александър Дугин да стъпва на американска земя.
Кой е Александър Дугин?
Може би е олигарх – и САЩ с право не го пускат на своя територия. Щото, ако е олигарх, вероятността да е припечелил с честен труд милиардите си не е голяма, меко казано, нали така?
Но, уви. Не. Александър Дугин не е олигарх.

Може би е мафиот?
Не. Не е мафиот.
Началник на тайна служба, разсекретен агент на КГБ някога или пък на ФСБ сега?
Не са се чули такива обвинения.

Дали пък не е естраден певец? Понеже, нали наскоро САЩ наложиха „санкции“ срещу певеца Йосиф Кобзон? Това вече само по себе си е странно. Да „санкционираш“ един певец – идеологически идиотизъм, надхвърлящ в пъти някогашния комунистически, нали?
Обаче Дугин дори не е естраден певец.

Но кой е тогава Александър Дугин и защо САЩ се страхуват чак толкова от него, та не го пускат да припари при тях?

Александър Дугин е философ.

И тук вече започват изненадите.
Защото е доста странно да не искаш да пуснеш в страната си един философ, нали?
Още повече пък, ако твърдиш, че тази страна е най-демократичната страна в света.
Може би не го пускаш в страната си, защото не ти харесват идеите на този философ?
Напълно е възможно.
Но в такъв случай какво става с прочутата фраза, превърнала се в един от символите, в емблема на самата т. нар. „демокрация“: „Не съм съгласен с твоето мнение, но съм готов да дам живота си, за да можеш да го изразиш свободно“?
Оказва се, че днес в свободните и демократични САЩ не само не се позволява на един философ да изрази свободно идеите си, но дори не го пускат да влезе в страната.

Големият, странен и учудващ въпрос, който възниква, е: ЗАЩО?

Нали едни истински демократи трябва да направят точно обратното: да го канят в САЩ, да му платят командировъчните и даже хонорар, да уреждат диспути във всички възможни университети. С цел американските философи да го победят – и така да докажат превъзходството на американската идеология над руската.
А щом американците дори не го пускат на американска земя, значи се страхуват от неговите идеи.
Тоест, признават се за победени.

Това е същото, както да гориш книги в Германия през 30-те години на миналия век – безсилен да опровергаеш идеите в тях и най-лесното е да ги изгориш.
А в случая САЩ си признават, че не могат да излязат със свои идеи и със свои философи срещу един-единствен руски философ с неговите идеи – и, за по-лесно, просто се опитват да му запушат устата. Като не му позволяват да разпространява идеите си в САЩ.
И въобще: с един философ се спори в дискусии, в университетски зали или в телевизионни студиа и т. н. Просто каниш философа, изправяш насреща му друг философ, двамата дискутират и ти накрая решаваш за себе си кой крив, кой прав и, съответно, насочваш симпатиите си към единия или другия.
А може би САЩ се страхуват точно от това: че идеите на Дугин ще се окажат по-привлекателни, по-убедителни и по-завладяващи за американската аудитория, отколкото идеите на самите американски философи? Това е разбираемо, но в такъв случай автоголът пак е американски и отново американците са поставени в такава ситуация (всъщност, съвсем сами се поставиха, без никой да ги бута), в която могат само да загубят. Ситуация без изход.

И наистина: нека си представим, че в един евентуален спор Дугин победи. Тук няма място за много размисъл – но все пак САЩ биха могли да кажат: ето, ние сме истински демократична държава, даваме думата дори на философи, които не харесваме, значи при нас има пълна свобода на мненията и изразяването.
В този случай САЩ губят най-малко.
Да си представим още, че Дугин евентуално загуби в дискусия с американски философи. Но в случая САЩ сами отнеха собствената си победа, като не дадоха възможност за такава хипотетична среща. Автогол, откъдето и да го погледнеш.
Да си представим сега, че в евентуален диспут Дугин нито спечели, нито губи. Тогава отново печелят САЩ, които, при това равенство, биха могли да заявят: ето колко сме демократични и каква свобода е у нас, каним дори такива философи, които не харесваме, изслушваме ги най-внимателно и даваме възможност на нашите граждани да се запознаят с техните идеи. Обаче, нашите идеи са по-силни от руските идеи.
Но сега със забраната американците сами си отнеха тази възможност.

И следва най-голямото поражение на САЩ в този случай: та нима техните управляващи са си въобразявали, че в епохата на интернет такава „философска цензура“ ще бъде подмината?
Нима не разбират, че те сами, само с един подпис и в продължение на секунди превърнаха Александър Дугин в най-търсения и най-четения философ на планетата? Защото до вчера той беше известен най-много като „идеологът на Путин“ (доколко е вярно, е отделен въпрос) и идейният „ледоразбивач“ за пътя на евразийската идея.
А сега вече в интернет и гугъл за него ще ровят даже и онези, за които досега Евразия е била чисто хипотетична идея, нещо като географска имагинерност.
Е, щом заради такива „хипотетични“ идеи САЩ са готови да вкарват философи в затвора, значи не е никак имагинерна – ами нещо съвсем конкретно и реално, което плаши американската империя.
И явно я плаши с основание. С такова сериозно основание, че самите американци не усетиха как с един подпис подписаха пълната си и безусловна капитулация в идеологическата война против Русия.
Тяхната историческа недозрялост им изигра поредна лоша шега.
Ако бяха по-стара и с традиции държава, щяха да знаят, че философите винаги са надживявали империите, които са ги „санкционирали“.

 Любомир Чолаков

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

РЕПЛИКА НА НЕЩО ПРОПУСНАТО ОТ ВАС

Винаги в своя живот съм имал усещането, че Бог е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя е мисия поставена ми от Бог. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине така напразно, нахалост. После всички хора около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм специален човек. Всички признаваха, че съм най-умен, че зная много, интелигентен съм и казвам неща, които няма откъде да знам. В моя живот се случваха събития, които сочеха, че има някаква преднамереност и че аз съм специален. Така хората около мен започнаха да мислят, че аз ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси техните души. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по път подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива.

Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите й, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден други. А закони, който се променят всеки ден не са истински закони, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам още едни закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.

Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки човек живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото техния субективен момент е винаги различен от субективния момент на друг човек.

Още, когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава човек се научава, да се оповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от останалите хора, от тяхната сила и влияние в неговите очи на дете. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно голям и вече може да се справя сам, човекът продължава да живее с чувството да е зависим от обществото (другите) и тази зависимост не изчезва цял живот.

Тази зависимост и този страх от самотата определят едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че без другите не може да оцелее. Че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам ще умре. Тези страхове обуславят по нататъшния му живот. Така, още от раждането, във всеки човек се раждат с него и най-дълбоките му и добре скривани страхове.

Когато човек се ражда се случва и още нещо. Всеки човек освен, че се ражда чисто материално, има едни части, които не се раждат с него, това са части, които той взима назаем от Бог. Ползва ги само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малък слаб и гол. И така човекът разбира ,че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек в този живот е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее обратно с Бог.

При това отделяне, човек се затваря в нещо като голям балон,  този балон ни отделя и защитава, той определя нашата индивидуалност, но в същото време, ни отделя от Бог или ако искате го наречете „реалността”.

Отначало ви казах, че всеки човек живее в собствен свят. Това е така, защото всеки, за да съществува, да го има е изградил тази преграда. И тази преграда макар да е прозрачна, винаги изкривява действителността. Това, че е прозрачна ни изгражда илюзията, че сме заедно, че сме да едно място, че сме общност и общество. Но всъщност ние възприемаме света по различен начин, защото всеки от нас изкривява действителността сам по себе си. И обвивката на всеки един от нас пречупва различно и е с различна дебелина. Затова много често не се разбираме. Затова по-нисшите духом смятат, че са прави, и невиждайки своята ципа се опитват да ни убедят, че те са прави и най-близо до действителността. Действителността не е толкова важна. Тя наистина е може би една, но първото нещо, което човек трябва да направи, е да научи за тази своя преграда и ако знаеш за нея, ако я познаваш, ще можеш да изчисляваш пречупването на истината, която ти правиш и да си много по-близо до Бог. Това се нарича самопознание. Това означава да осъзнаеш, че си спящ човек и едва след това ще имаш шанс да се събудиш.
.........................................................................
Николай Николов

НИКОГА НЕ Е ИЗЛИШНО ДА ПОМИСЛИМ

Мигел де Унамуно


Този си е чист плагиат! - каза той.

А другият му отговори:
- Плагиат ли? Възможно е! Важното е, че притежава дарба да плагиатства.
- Хубава дарба, няма що!
- Никак не е малко. Вземи двадесет души, затвори ги всеки в една стая и им раздай двадесет еднакви торби със задачата да направят извлечение от тях, или по-точно да изтъкнат най-същественото от съдържанието им. Един едва ще съумее да посочи само най-обикновените прости неща, общото за всички, друг ще отсее най-изящното и своеобразното, а пък трети ще може да ти извади само заглавия. Имам навика да съдя някои хора, като преглеждам четените от тях екземпляри от книгите.
- Как така?
- Някои си отбелязват с червено или синьо редовете, привлекли най-силно вниманието им и е много любопитно на какви неща обръщат внимание хората. Едни подчертават само това, което потвърждава техните собствени мнения, а други обратното, това, което им противоречи. Аз съм от последните.
- Да, а и изглежда ти доставя удоволствие да вървиш винаги срещу общото течение, срещу научните принципи и насоки, споделяни от по-голямата част от днешните хора на науката, или, ако предпочиташ, от хората на днешната наука.
- Така е; правоверността в науката за мен е дори по-нетърпима, отколкото в религията и ковачите на определения от лабораториите са ми по-омразни от тия в църквата. Някои нещастници си мислят, че ние, които говорим за Бога и за душата, за дарби и за способности, нищо не сме разбрали от Вунд, или от Мюнстерберг, или от Мах, или от Цихен2, или дори от Рибо, ако изобщо сме ги чели, нито имаме представа къде се намира зрителния хълм в малкия мозък или пък какво представлява Историята. А всъщност може би ние се връщаме оттам, накъдето те са тръгнали. Във всеки случай, забелязал съм, че ограничената наукомания от подобен род покълва и расте по-добре на местата, където научният живот е по-вял.
- Това е естествено: когато мисълта е по-бедна, тя е по-тиранична и всепоглъщаща. Тя е като горделивостта, изпълваща в по-голяма степен по-бедните духове, дори и да е по-малка по обем.
- Тук вече не те разбирам...
- Много е лесно за разбиране. Ако духът на някой има например обем сто, а горделивостта заема в него двадесет и пет, то тя ще е по-малка от горделивостта на друг човек, у когото тя достига величина сто; ала ако този втори човек има общ обем хиляда, очевидно е, че при първия горделивостта заема една четвърт, а при втория не повече от една десета. Ето защо е толкова смешна горделивостта на дребните духом...
- Но сега не говорим за това, а и геометричното ти сравнение ми се струва съвсем нелепо и неподходящо. Бях започнал да ти казвам, че не понасям тоя рояк от вносители на дребно на европейска наука, на измислена наука; те вдигат шум до небесата, ако някой се опита не дори да я преведе на нашия език, а да я пренесе в нашия дух.
- Нима мислиш, че науката има роднина и че може да съществува испанска, френска, италианска, немска наука...?
- Напълно ясно ми е какво имам предвид. Безсъмнено алгебрата, или химията, или физиката, или физиологията, са еднакви навсякъде; ала, освен да тласкат напред промишлените производства и да ни осигуряват удобства и да ни спестяват труд, науките служат за нещо повече: те ни помагат да си изградим философия и колкото до нея, всеки народ извлича от един и същи науки различна философия. Философията е общото възприятие за Вселената и за живота, пречупено през призмата на етническите особености.
- Това вече го е казал....
- Да, не искам да ме наричаш плагиат; това вече го е казал някой, подозирам дори, че са го казали мнозина; аз съм го чел, струва ми се, у един поляк, Лютославски3. Но при всички случаи според мен то е много вярно. А що се отнася до нашия испански народ, не ми е известен автор, съставил неговата философия според определена система.
- Ала той има философия!
- Несъмнено, всички народи я имат, независимо дали е ясно проявена или скрита. Но ако я има у нас, досега тя, доколкото ми е известно, се е разкрила само откъслечно, в символи, в песни, в поговорки, в литературни произведения като Животът е сън, или Дон Кихот, или Обитателите4 и в бързопреходно доловени истини на отделни мислители. Може би бедата е, че в миналото са се опитвали да я вместят в калъп и той се е оказал тесен, а днес никой не я търси, или ако я търси, то е с чужди очила.
- Каквото и да казваш, аз мисля, че ако трябва да възникне испанска философия, изразяваща нашия поглед към Вселената и живота, а същевременно и плод на нашия мъчителен исторически опит, то това може да стане само ако предварително се наситим с европейската култура, ако се препълним със съвременна наука, която ти, не без ирония, наричаш правоверна; ако я погълнем и смелим.
- Кой знае... Струва ми се, че наистина трябва да пренесем тук възможно най-големия научен материал, но в по-голямата му част като парчета от тухли за пълнеж, за да ни послужи за земна възглавница.
- Земна възглавница? Това пък какво е?
- Не знаеш ли как са постъпвали строителите във Вавилон и Ниневия, когато започвали да градят своите паметници?
- Не помня да съм чел такова нещо.
- В Египет търсили, както и ние, твърдата почва, здравата скала; ала в тлъстите, наносни равнини на Месопотамия, чиито скални основи лежат много надълбоко, не можело да се стигне до нея. Строежът почивал върху естествената почва, ала помежду им поставяли нещо като цокъл или постамент, платформа, разпределяща тежестта на постройката върху голяма площ. В Хорсабад5 тази маса, служеща за основа на двореца, се издига на височина четиринадесет метра и не е обикновен насип, а истинско произведение на строителното изкуство от огромно количество пръст. Това именно наричам земна възглавница, защото трябва да кажа, че постройките сякаш плуват върху тях в плодородните наносни равнини. И това именно според мен трябва да направим от суровите тухли и дяланите камъни на европейската наука: да ги поставяме като основа, за да издигнем върху тях сградата на нашата философия, построена със собствени материали.
- Струва ми се, че тук грешиш. Вместо да нанасяме всичко, което ти наричаш материал за пълнеж, и да го насипваме като земна възглавница, както казваш, по-добре вместо това да се заемем да копаем родната почва, докато достигнем до живата скала, до гранитното дъно, и върху него да положим основите, изградени от привнесения отвън материал, и така да издигнем нашия духовен паметник.
- Струва ми се, че по навик и двамата започнахме да говорим с метафори.
- Вярно; то е истинско проклятие. Вечно се сблъскваме с него.
- Не съжалявай, защото да разсъждаваш с метафори е един от най-естествените и непринудени, а и най-философските начини на разсъждение. Който си въобразява, че е свободен от тях, се е заплел най-здраво в мрежите им. Повечето думи са метафори, сгъстени под налягането на вековете; това е казано вече хиляди пъти.
- Но задачата на науката е именно тази - да освободи познанието от метафори, за да намери то покритие в действителността. Науката е толкова по-съвършена, колкото по-точно се подчинява на величините тегло, брой и мярка; всяка истинска наука клони към математиката, стреми се да сведе качественото до количественото, да изрази всичко в пространствени, времеви и силови съотношения.
- Познавам тази теория, тя всъщност е краен израз на научно правоверие.
- И затуй те отблъсква.
- Наистина ме отблъсква. Това е еднакво, ако не и по-лошо от схоластиката, кошмарното съчетание на отвлечени, сковани, привързани за определенията си понятия; философия, създадена за спорове, за защита на догми, а не за изследване, не за откриване на истини.
- Още ли те ужасява схоластиката, въпреки всичко, което ти говорих за нея преди няколко дни?
- И няма да престане да ме ужасява. Никога няма да забравя годините, когато тъпчеха мозъка ми с подобни неща. Едно само ми стига, за да бягам от нея - излагането най-напред на тезата, сетне на възраженията, и на трето място на доказателствата. Това е адвокатски занаят, чист адвокатски занаят. Научният и философският подход предполагат най-напред да се изнесат данните и да се подложат на изследване и умозаключения; ако се стигне до краен извод, добре, ако не се стигне, пак е добре. В повечето случаи напредъкът се състои в отхвърляне на решенията, направени от други, и в повторното поставяне на въпросите, защото при всеки отделен случай важно е да можеш да ги поставиш. А какво ще искаш от хора, които още отначало излагат пред теб решението? Какво ще кажеш за тия, които ти представят най-напред произведението, а после почват да търсят отделните множители?
- Но това, както вече ти казах, е само начин на изложение, метод на преподаването; истината се открива по определен начин, ала се предава по друг.
- Това е лошото; а и то е нещо повече от метод за изложение, много повече. Повярвайте ми, те предварително знаеха какво искат - да докажат едно или друго, да потърсят доводи, за да защитят и поддържат едни или други догми, смятани от тях за необходима опора на обществения ред и на личното щастие. Това е философия, робуваща на интереси, чужди на чистото дирене на истината, каквато и да е тя. Не си ли видял колко често прибягват до повторението на пагубните последици от този или онзи принцип? Е добре - дори и да приемем, че въпросните фатални последици са производни на някой принцип, оспорван от въпросните адвокати - а всъщност те са негови производни много рядко, - пагубните последици от принципа могат да докажат най-много, че той е пагубен, но не и неверен. Защото е нужно да се докаже, че пагубното, това, което наричаме пагубно, е невярно.
- О, те твърдят, че са го доказали.
- Да, зная, и съм си дал труда да проследя разсъжденията им в това отношение; но, уверявам те, те са толкова неубедителни за мен, както и цялото скеле на тъй наречените от тях доказателства за съществуването на Бога.
- Но това не ти пречи да вярваш в Бога, както съм те чувал да казваш много пъти.
- Да, но въпреки тези предполагаеми доказателства, а не заради тях. Нямам нужда от Бога, за да възприема логично Вселената, защото онова, което не мога да си обясня без Него, няма да мога да си го обясня и с Него. Преди вече доста години, когато заради тази проклета философия бях нагазил в теоретичния атеизъм, ми попадна някаква книга от Карл Фогт, където прочетох редове, гласящи горе-долу следното: "Бог е кръст върху голяма бариера, поставена на крайните граници на човешкото познание; бариерата се отдалечава заедно с напредъка на науката." Помня, че отбелязах в полето край тези думи: "От бариерата насам всичко се отбелязва без Него; от бариерата натам не се обяснява нито с Него, нито без Него; следователно, Бог е излишен."
- А днес?
- Днес ми се струва, че тогава съм написал пълна глупост. Защото, наистина, ако някой ми каже, че дадено нещо е каквото е, защото Бог го иска такова, все едно не ми казва нищо, докато не ми обясни защо Бог го иска такова; а в случай, че ми каже защо Бог го иска такова, тази причина ми е достатъчна. Така мислех тогава, оплетен в мрежите на безплодната разсъдъчност на схоластиката.
- Разсъдъчност?
- Разсъдъчност, да. За онези хора нямаше друг начин за връзка с действителността, за достигане до истината, освен тъй наречените познавателни средства; това е кошмарна разсъдъчност. И мисля, че докато ние тук не се отърсим от нея, няма да имаме испанска философия.
- А как ще започнем да я имаме?
- Възпитавайки волята, убеждавайки се, че вярата е рожба на волята и че вярата създава своя предмет, точно така, създава го...
- Какъв ужас!
- Да, зная, зная; зная, че на нашите разсъдъчни духове подобно съждение звучи като страшна лудост, като бълнуване на болен мозък или заплетено противоречие на духа, стремящ се към привидна неповторимост на всяка цена, зная; но какво да се прави!...
- Но, човече, не можеш да твърдиш сериозно подобно нещо. Нека да изясним...
- Ще изясним всичко, щом искаш; само ме остави да довърша. Макар че, вместо да довършваме, по-скоро трябва да започнем отдругаде...


Николай Николов

КАКВИ СМЕ ХОРАТА! РЕПЛИКА ЗА РАЗТОВАРВАНЕ!

По принцип така сме повечето хора от България:

Защо си блъскаме тъпите глави и ние не знаем, защото това го прави и самият ни живот.

Други пък постъпват така, и се смятат за такива, както казват  " Тази наша прокуратура само ни клати кура"И това е добре - казват те, но за нас, а не за Вас". Ето така изглежда:

Е...Ами всеки е различен?!

Има и други варианти: Някои четат... ама защо и те не знаят.....?????  Но четенето е престижно макар, че не разбираме нищо, нека сме простаци но четящи и умни, макар и крадци малоумни! 

А пък други да летят, къде успешно къде смешноно нека да покажем успешното, а по късто смешното. Все пак това е опит за летене...:

Но знайте, все пак тъпите тикви ни наблюдават и изучават." Къде сме ние къде са те": Пегъзи Музовски го каза, а той е неповторим и на него трябва да се вярва....ние сме такива, за голямо съжаление и извинение!

Така е, няма как! Все пак по добре е да се огледаме нали? Дали вали или злато пада, или храна?! Бре не знам "мама му да еба", нали съм тъп, от пръч роден..А Роден! Абе знам го този! Явно взех да поумнявам, или да углупявам..? Знам ли?! Някой ще ми каже, но по вероятно е да ме излъже? Такъв е закона на живота! Знам ли? Нали съм от бедните хора...

Все пак може да вали! Но има и такива:

Значи си заслужавло ???! Но пък май повечето сме си такива:

  Е има и други. И Вие всички го познавате! Няма как, така е:                                                                         
                                                 

                                                                                
                                                                                           
 Николай Николов

                                                                                  
                                                                                   

                                                                                       

ЗА КОЙ ЛИ ПЪТ, ОТНОВО И ОТНОВО.....

Винаги в своя живот съм имал усещането, че БОГ е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя е мисия поставена ми от БОГ. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине така напразно, нахалост. После всички хора около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм специален човек. Всички признаваха, че съм най-умен, че зная много, интелигентен съм и казвам неща, които няма откъде да знам. В моя живот се случваха събития, които сочеха, че има някаква преднамереност и че аз съм специален. Така хората около мен започнаха да мислят, че аз ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси техните души. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по път подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива.

Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите й, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден други. А закони, който се променят всеки ден не са истински закони, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам още едни закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.

Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки човек живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото техния субективен момент е винаги различен от субективния момент на друг човек.

Още, когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава човек се научава, да се оповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от останалите хора, от тяхната сила и влияние в неговите очи на дете. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно голям и вече може да се справя сам, човекът продължава да живее с чувството да е зависим от обществото (другите) и тази зависимост не изчезва цял живот.

Тази зависимост и този страх от самотата определят едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че без другите не може да оцелее. Че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам ще умре. Тези страхове обуславят по нататъшния му живот. Така, още от раждането, във всеки човек се раждат с него и най-дълбоките му и добре скривани страхове.

Когато човек се ражда се случва и още нещо. Всеки човек освен, че се ражда чисто материално, има едни части, които не се раждат с него, това са части, които той взима назаем от Бог. Ползва ги само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малък слаб и гол. И така човекът разбира ,че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек в този живот е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее обратно с Бог.

При това отделяне, човек се затваря в нещо като голям балон,  този балон ни отделя и защитава, той определя нашата индивидуалност, но в същото време, ни отделя от Бог или ако искате го наречете „реалността”.

Отначало ви казах, че всеки човек живее в собствен свят. Това е така, защото всеки, за да съществува, да го има е изградил тази преграда. И тази преграда макар да е прозрачна, винаги изкривява действителността. Това, че е прозрачна ни изгражда илюзията, че сме заедно, че сме да едно място, че сме общност и общество. Но всъщност ние възприемаме света по различен начин, защото всеки от нас изкривява действителността сам по себе си. И обвивката на всеки един от нас пречупва различно и е с различна дебелина. Затова много често не се разбираме. Затова по-нисшите духом смятат, че са прави, и невиждайки своята ципа се опитват да ни убедят, че те са прави и най-близо до действителността. Действителността не е толкова важна. Тя наистина е може би една, но първото нещо, което човек трябва да направи, е да научи за тази своя преграда и ако знаеш за нея, ако я познаваш, ще можеш да изчисляваш пречупването на истината, която ти правиш и да си много по-близо до Бог. Това се нарича самопознание. Това означава да осъзнаеш, че си спящ човек и едва след това ще имаш шанс да се събудиш. МОЖЕ БИ... ЕДВА ЛИ НЕ!
.........................................................................


Николай Николов