ЗЛОДЕЯТ НА ХХ ВЕК - МИХАЙЛ ГОРБАЧОВ

1.11.2015 г.  15:58

Ситуацията в България преди 1989 г. беше функция на ставащото в СССР. Трагедията е, че приемането ни в НАТО и ЕС е и окончателно решение на "българския въпрос" от атлантизма и неговата геополитика.

Елиминирането на Живков, а след това на Младенов и Луканов, бяха дребни детайли на глобалната шахматна дъска...

...Заговорът срещу СССР и Русия срещу социализма и въобще срещу цялата световна геополитика беше грандиозен. Той продължава и сега, срещу Русия.

Най-напред няколко думи за станалото тогава в СССР и Източна Европа.

В социалистическата система възможностите за натрупване на частна собственост бяха силно ограничени от същността на този социален строй и имотното изравняване. Вместо диктатурата на частната собственост се появи диктатурата на бюрокрацията, която можеше да има повече права от всички капиталисти взети заедно, но нямаше право на наследственост, т.е. на възпроизводство на своето привилегировано положение в обществото. Бюрокрацията не можеше да трупа капитали и да предава властта на своите деца и внуци, тъй като именно на това отрицание се градеше цялата система не само в СССР, но и в другите страни от Източна Европа...

Заради това обективно съществуваше постоянна опасност, че партийно-държавната бюрокрация ще се опита да извърши контрареволюция отгоре по отношение на собствеността и да стане управляваща класа на основата на приватизирането на държавната собственост.

СССР можеше да се сравни с "легендирана организация" с няколко "дъна". Същото се отнасяше и за другите социалистически страни.

Първата легенда беше, че това са държави на работниците, селяните и трудовата интелигенция, общество, в което не съществуват антагонистични противоречия и които изчезват. Както всяка легенда, и тази беше истинска в 90 на сто, иначе никой нямаше да повярва в нея. В това вярваше и партийно-държавната бюрокрация, което определяше и положението на номенклатурата в съветското и другите социалистически общества.

Останалите 10 на сто от тази легенда скриваха "малката правда", която беше, че бюрокрацията не се намираше под контрола на работническата класа, която реално не можеше да управлява, тъй като и на децата беше ясно, че да управлява може само класата, в чийто ръце се намират средствата за производство на основата на частната или обществената собственост. Но държавната собственост даваше властта в ръцете на бюрокрацията, а да контролира бюрокрацията работническата класа не можеше, тъй като не беше собственик. Затворен кръг.

И така, бюрокрацията в СССР и другите социалистически страни узря за своя класов преврат, т.е. за перестройката на Горбачов. Ако по същото време Рейгън или Тачър бяха обявили своя перестройка и изграждане на "капитализъм с човешко лице" или щяха да ги разстрелят като кучета, или да ги изпратят в лудницата. Но Горбачов нямаше кой да го прати в лудница. Той беше глава на бюрокрацията, зад която нямаше управляваща класа и национален политически елит. Кой можеше да му попречи? Медиите бяха подчинени на бюрокрацията. Същото се отнасяше и за обществените организации, армията и спецслужбите.

От Запада пък се налагаше теорията на конвергенцията и на разведряването. Когато СССР достигна ракетно-ядрен паритет със САЩ, това стана сигнал за западния политически елит, че военното противостоене не може да доведе до победа в Студената война. Необходима беше друга стратегия, която да отвори СССР за неговото разлагане отвътре.

Теорията за "тоталитаризма", създадена в началото на 50-те години от учениците на нацисткия философ Хайдегер Арендт, не беше подходяща за тази задача, тъй като тоталитарното общество, заради своята природа, не може да се измени отвътре и може да бъде победено само с външни средства.

Втората идеология - за "империята на злото", в изпълнението на третостепенния актьор Роналд Рейгън, по същество беше връщане към Арендт на равнището на холивудската мелодрама.

Но за да започне последната атака срещу СССР трябваше да бъде погребано разведряването, т.е. да бъдат изплашени американците. Сводките на ЦРУ обаче сочеха, че СССР се стреми само към паритет.

Тогава, през 1976 г., директорът на ЦРУ Джордж Буш-старши, създаде външна двупартийна група от експерти от 10 човека, които, под ръководството на известните русофоби Ричард Пайпс и Пол Ницше, призоваваха към мобилизиране на ресурсите за постигане на военно превъзходство над СССР и унищожение на неговия военен потенциал и промишлена база. Групата получи названието "Тимът В" и твърдеше, че СССР е постигнал военно превъзходство над САЩ, че се готви за термоядрена война. Всичко това залегна в официалната политика на Вашингтон.

На този фон в Белия дом влезе Роналд Рейгън и започна консолидирането на идеологическата, политическата, военната и финансово-икономическата власт на Запада, предимно в САЩ и Англия, с ясна геополитическа постановка и месианистичното послание за нов световен ред.

Американската част на този елит беше организиран около олигархичния клан на Буш-старши, обединяващ американските неоконсерватори за програма на англосаксонския световен ред начело със САЩ. В тяхното изпълнение това придоби чертите на религиозен фундаментализъм и апокалиптично възприемане на съвременната история. Тези крайно десни даже фашизиращи републиканци не можеха да се примирят с идеята за мирното съвместно съществуване със СССР и с разведряването.

Тук има един важен момент, който все още не се разбира. Всичко това ставаше и става под контрола и патронажа на групировката на Буш. През последните 40-50 години около нея се формира предана марионетна държавна бюрокрация, в това число в спецслужбите на САЩ, В основата на неоконсервативната идеология на САЩ стоеше не актьорът Рейгън, а Буш-старши, който изгради олигархичен клан и продължава да води своите битки за доминиране над икономиката и финансите на САЩ и Англия. Около него се формира твърдо ядро от сътрудници на спецслужбите на САЩ, Англия, Израел, генерали от спецназа, бивши началници на генщабовете, бивши директори на ЦРУ и ФБР, бивши посланици, членове на наднационалните корпорации, на елитните общества на атлантизма, крупните лобисти на Вашингтон, директорите на водещите нефто- и газови концерни, които изграждат съвременният трансатлантически елит в неоконсервативния му контекст.

Те имат ефективни, неформални канали за връзка с елитите на САЩ, Англия, Франция, Германия и Израел, определящи външната политика на тези страни, с армиите и техните ракетноядрени върхушки.

И всичко това постепенно започна да се насочва от началото на 80-те години срещу СССР и социалистическите страни. Задачата беше унищожението на СССР и неговото разпадане като геополитическа формация, не на идеологията, а на източното православие и славянщината.

Най-важна беше не идеологическата, а геополитическата битка. Заради това, след като бяха ликвидирани националните държави в Източна Европа, на дневен ред продължава да е Русия.

Тази ултра агресивна геополитика на САЩ и Запада имаше своите идеолози начело с Rand, Пърл, Ледин, Фейт, Кисинджър, Бжежински, Гейтс...

През 80-те години те масово фалшифицираха аналитичните оценки за СССР, за да подхранват информационно-психологическата война срещу него. Те бяха и създателите на активните мероприятия за българското "участие" в смъртта на Марков и за съветско-българското "участие" в стрелбата на Агджа по Йоан Павел II през 1981 г.

През 1989 г. в САЩ беше формирана суперсекретна група от Робърт Гейтс и Кондолиза Райс, в "случай на извънредна ситуация в СССР", която беше моделирана от тях за СССР и другите социалистически страни, в това число и България.

Тук ще направим едно отклонение, свързано с личността на родения през 1943 г. Робърт Гейтс, чиято кариера започна в средата на 60-те години като млад съветолог на университета в Джорджтаун, специалист по съветско-китайските отношения, поканен да работи в ЦРУ. Биографията на Гейтс, който беше и секретар по отбраната на САЩ при Буш-младши, показва че това е единственият аналитик в историята на ЦРУ, който стана негов директор (1991-1993 г.) и единственият директор, започнал кариерата си като редови сътрудник. Такава чест той получи не заради някакви извънредни качества, а заради пълната си подчиненост лично на Буш-старши и на военнопромишления комплекс на САЩ.

Гейтс взе участие и в заговора, който доведе на власт Рейгън и Буш. През 1974 г. при Картър той работеше в Съвета за сигурност, но през 1979 г. се върна в ЦРУ. Дойде така наречената "Октомврийска изненада" от 1980 г., т.е. заговорът между агентурата на десните републиканци в ЦРУ и иранската Революционна гвардия с цел да забавят освобождаването на заловените в американското посолство в Техеран заложници до приключване на президентските избори в САЩ. Според някои експерти именно Гейтс е предал на Рейгън информацията за преговорите на хората на Картър с иранците. Ако те се бяха договорили, Картър щеше да спечели втори мандат. Тогава Рейгън установи контакт с иранците с помощта на група бивши и действащи служители на ЦРУ, като в преговорите участваше и Буш-старши на среща в Париж.

Гейтс и Райс заемаха най-силните два поста в администрацията на Буш-младши, с изключение на Дик Чейни, който също е от екипа на Буш-старши, при когото беше секретар на отбраната.

След като победи Картър, Рейгън назначи Гейтс за заместник-директор на Директората по разузнаването на ЦРУ, а от 1986 г. и за заместник-директор на ЦРУ.

Към края на 1986 г. се разрази Ирангейт. Започна разследване на заговора на ЦРУ и на администрацията на Рейгън, която тайно продаваше оръжие на Иран и със спечелените пари финансираше контрите в Никарагуа, въпреки забраната на Конгреса.

Насочиха се към Белия дом - Рейгън и Буш. Но Рейгън беше само витрина. Истинският президент беше Буш-старши. Междувременно Гейтс стана и.д. директор на ЦРУ по настояване на Буш. Но той си направи отвод заради недоверието на сенаторите към него.

Интересно е да се припомни, че през 1991 г. Гейтс отново застана пред комисията на Сената, за да бъде утвърден за директор на ЦРУ, но избухна скандал. Група бивши аналитици от ЦРУ го обвиниха, че е манипулирал информацията за СССР. Стигна се и до друг парадокс. Горбачов се оплака на американците, че за директор на ЦРУ назначават негов недоброжелател, който е привърженик на Елцин. Въпреки това Сенатът одобри назначаването на Гейтс, който оказа силно влияние върху ускореното разпадане на СССР и други соцстрани.

Това бяха годините, когато в СССР на власт дойде Горбачов със своята перестройка. По същество това бяха огледални процеси. САЩ вече си бяха поставили задачата да ликвидират СССР и бяха подготвили екипа за това, начело с Буш-старши.

В СССР се появи Горбачов, който беше готов за перестройка на социално-политическия живот и за превръщане на бюрокрацията в собственическа класа. Това беше и същността на ставащото от втората половина на 80-те години и в другите социалистически страни. Започна дискусията за ролята на плановата икономика, за собствеността върху средствата за производство.

Живков усещаше тези неща и се мъчеше да реши проблема със "собствеността на трудовите колективи", но не му стигна време и подходяща ситуация. И реформите в другите социалистически страни се въртяха около проблема за собствеността и бюрократичната диктатура. И никой не смееше да каже, че проблемът е в необходимостта от нова социална власт, т.е. от изграждането на по-правилна пропорция между централното планиране и пазара.

От изминалите оттогава години това може да изглежда даже смешно, но тогава, в рамките на действащата идеология, беше решаващо и направо непреодолимо.

Разбира се, на първо място е въпросът откъде се появи одиозната фигура на Михаил Горбачов, чиято дейност премина не само в разгром на СССР и другите социалистически страни, но и в контрареволюция, която още не е спряла.

С Горбачов историята изигра най-лошата си шега със СССР и с източноевропейския социализъм. Това беше съзнателно унищожение не толкова на комунизма, колкото на геополитическата формация СССР и Източна Европа.

Имаше само една, по-точно две структури, които можеха да реализират плановете на Горбачов. Това бяха КГБ и ГРУ (военното разузнаване на съветската армия).

Действаше още един процес, започнал в органите на СССР още от 70-те години, когато се появи нова социална тенденция, която се отнасяше и за другите социалистически страни. Докато КПСС оставаше водещата сила на съветското общество, децата на номенклатурата и висшата бюрокрация рядко избираха партийна кариера. Повечето предпочитаха кариера, свързана с контактите със Запада - дипломация, външна търговия, медиите и т.н. Но над всички беше външното разузнаване, т.е. КГБ и ГРУ. Там децата на големите началници се лепяха като мухи на мед. Разузнаването беше образование, интересна работа, романтика и... чужбина. Тихо и спокойно. Над света цареше мирното съвместно съществуване, в тила на немците вече не се стоварваха десанти, КГБ и ЦРУ не се стреляха взаимно по улиците. Всички бяха убедени, че СССР е непобедим, че социализмът е завинаги, че на Запада му остават само няколко години. Големите игри се свеждаха до кабинетни интриги и подкупи на кадровиците на разузнаванията за по-топло място в чужбина.

Американците също бяха делови хора, на които заплатите не достигаха. В ЦРУ работеше съветският агент Олдридж Еймс, в КГБ - американският Поляков, когото Еймс за всеки случай издаде на руснаците и те го разстреляха. След това американците разобличиха Гейтс и го пратиха в затвора.

Но това бяха по-дребните риби, защото взаимните услуги ставаха на висше равнище Горбачов - Буш-старши, тогавашният началник на Първо главно управление на КГБ Крючков, а от американска страна в различни периоди от ЦРУ - Улси, Кейси и разбира се, Робърт Гейтс.

Постепенно каналите и връзките така се оплетоха, че реално имаше пряко сътрудничество между спецслужбите на САЩ, СССР и другите соцстрани.

По този начин се стигна до най-големия парадокс - че превратите в източноевропейските страни, в това число в България, се осъществяваха съвместно от КГБ, ГРУ и ЦРУ. Не можеха да липсват MI6 и Моссад.

Така например, когато през декември 1987 г. Михаил Горбачов пристигна с "историческата си визита" в САЩ, в неговото обкръжение се намираше и един сив, непривличащ вниманието човек, който беше напълно инкогнито. Това беше Владимир Крючков, един от възпитаниците на Андропов (Горбачов също беше сред тях), по онова време началник на Първо главно управление на КГБ на СССР, т.е. на външното разузнаване. Във Вашингтон Крючков пристигна за суперсекретна среща с американските си противници, като детайли за тези срещи станаха известни през 1996 г. от споменатия Робърт Гейтс. Даже ако се допусне, че тези спомени са манипулирани, те разкриват изключително важни кулиси на ставащото тогава по линията СССР-САЩ. А то беше предателство на Горбачов и спецструктурите.

По онова време Гейтс беше заместник-директор на ЦРУ (директор беше Уебстър). И на 4 декември 1987 г. се срещна с Крючков на интимен обед във вашингтонския елитен ресторант Maison Blanche - "Белият дом", недалеч от едноименната резиденция на Роналд Рейгън. С Гейтс беше и Фриц Ермарт, който по онова време работеше за Националния съвет за сигурност, и Колин Пауъл - директор на Националния съвет за сигурност. Крючков се съпровождаше от посланика на СССР в САЩ Юри Добринин.

Това беше първата среща между съветски и американски разузнавачи на такова равнище и не е чудно, че Гейтс така добре я е запомнил.

Впрочем някои думи на Крючков така изненадаха Гейтс, че той едва ли е могъл да ги забрави, Например Крючков под секрет каза на Гейтс, че "перестройката върви много по-бавно, отколкото очаквахме преди две години." По този начин Крючков търсеше... помощ на САЩ и на ЦРУ за перестройката и лично за Горбачов. Капанът се отваряше.

Ето какво пише Гейтс: "Крючков направи няколко забележки за САЩ, които ми се сториха много откровени. Той каза "колко мощни са САЩ - направо чувствате тази мощ". В един момент Крючков се обърна към мен и каза: Надявам се, че ЦРУ ще обясни на ръководството на САЩ, че Съветският съюз не е слаба и бедна страна, която може да се подценява."

Представете си какво е мислел Гейтс тогава - човекът, който над 15 години фалшифицираше разузнавателните анализи на СССР, за да създадат плашило за американците. Това е все едно по време на Втората световна война да се обвини Хитлер в мекушавост спрямо евреите. Крючков все пак знаеше, че Гейтс и Ермарт са крайни ястреби, т.е. Гейтс знаеше, че Крючков му предава послание от Горбачов. Но какво искаше да каже на ЦРУ Горбачов чрез Крючков?

На първо място искаше да каже, че би искал да ускори перестройката в СССР, която през последните две години върви много бавно заради съпротивата в КПСС, силовия блок, армията и широките съветски маси. И молеше САЩ да му помогнат именно срещу тези негови противници. По този начин Горбачов правеше второ предателство като казваше, че външнополитическата цел на перестройката е да стане младши партньор на "мощните САЩ". Това се подсказваше от Крючков, един от най-посредствените ръководители на съветското разузнаване в неговата история.

Молбата беше ясна - ЦРУ да продължи да преувеличава мощта на СССР и да плаши с нея американците, т.е. върху СССР да продължи военно-политическото давление. Тогава на Горбачов ще бъде по-лесно да убеди своите противници в партията, армията, спецслужбите и военнопромишления комплекс, че съюзът със САЩ, като по-младши партньор, ще бъде най-добрият изход за СССР. Може би Горбачов и Крючков се опитваха да манипулират ЦРУ, но това беше толкова примитивно, че беше невъзможно.

Крючков знаеше (все пак за КГБ в ЦРУ работеше Олдридж Еймс), че в ЦРУ Гейтс и Ермарт са лидерите на така наречените "привърженици на Елцин" (не на Горбачов), който малко преди срещата във вашингтонския ресторант беше изгонен от поста московски секретар на КПСС. Крючков се опитваше да внуши на Гейтс, че Горбачов е истинският демократ и че Елцин е бил изгонен за пиянство и професионална неадекватност (което си беше истина). Но Гейтс разбра, че с тази карта може да се играе много силно срещу Горбачов.

Едно е сигурно - че Горбачов установи чрез Крючков и Гейтс конспиративен канал за връзка с висшето ръководство на САЩ, по-точно с дясното крило на Републиканската партия около Буш-старши, Чейни, Ръмсфелд, Игълбъргър, Райс, които определяха и външната политика на САЩ. И именно по онова време, според Гейтс, те започнаха да схващат, че Горбачов и СССР вече са в миналото. Ставаше дума за 1987 г.

Несъмнено заслуга за разгрома на СССР носи и Крючков, който от 1988 г. до 1991 г. беше председател на КГБ, т.е. в пиковия момент на перестройката, ликвидирането на социализма в Източна Европа, слизането от сцената на Горбачов и появата на Елцин. Крючков не само безприкословно се подчиняваше н заповедите на Горбачов, но сам се опитваше да ги формира. Специалистите добре разбират, че срещата в ресторанта Maison Blanche във Вашингтон беше фактическа вербовка на Крючков от ЦРУ, а не обратното.

Първият признак за това беше, че перестройката след срещата на Крючков с Гейтс и Ермарт започна да се движи по-бързо. И именно след нея започна ускорената подготовка на превратите срещу партийно-държавнит ръководства в социалистическите страни. След тази среща Горбачов направи Крючков от шеф на външното разузнаване, председател на КГБ.

Втората среща на Гейтс и Крючков се състоя в Москва през май 1989 г. Това беше първата визита на Гейтс в СССР в делегацията, водена от Бейкър. Срещнаха се конспиративно, в дома на Берия на Малая Никитская. От Крючков Гейтс разбра, че КГБ продължава да подкрепя перестройката и че Крючков е в групата на Горбачов.

На следващия ден в присъствието на Гейтс, Горбачов говореше на Бейкър, че Гейтс е лидер на звеното в Белия дом, чиято цел е да бъде дискредитиран Горбачов и, че, ако отношенията между СССР и САЩ се подобрят, Гейтс ще загуби своята работа. Но на прощаване Горбачов каза на Гейтс, че е чул, че "неговата среща с Крючков е била много полезна." Гейтс отговори, че "той и неговите колеги се възхищават от Горбачов и че никой не е срещу него". Гейтс не можеше да каже на Горбачов за последния анализ на ЦРУ, в който оценяваха шансовете му да оцелее на 50:50 и че ще падне в течение на 3-4 години. Оценката се оказа неточна. Горбачов ги изпревари.

Третата и последна тайна среща между Крючков и Гейтс се състоя през февруари 1990 г. в Москва е стария кабинет на Андропов, в щаб-квартирата на КГБ на Лубянка. В навечерието на срещата Бейкър беше убедил Горбачов и Шеварднадзе да се съгласят с влизането на обединена вече Германия в НАТО, като по този начин ще бъде контролирана като евентуална опасност... срещу СССР.

Гейтс описва последната си среща с Крючков, но премълчава едно важно обстоятелство - че още през 1989 г. Гейтс създаде секретна група от 4-5 души за планиране в случай на извънредни събития в СССР и че е нея освен Кондолиза Райс, бяха и Пол Вулфовиц, Ермарт, Денис Рос. Техните срещи бяха толкова секретни, че се бяха договорили да не ги отбелязват в своите бележници.

Подробности за тази група се появиха в една статия във "Вашингтон пост" на Дон Обердорфер на 17 януари 1993 г., като нейните инициатори бяха от обкръжението на Буш-старши. С тази статия от САЩ изпращаха предупреждение към Кремъл и лично към намиращия се вече в него Елцин, че Гейтс разполага с информация за заговор и държавна измяна на самия Елцин. Ставаше дума за неговите контакти с тази суперсекретна група на Гейтс.

Какво всъщност планираше тя? Работеше над сценария какво да се прави в Русия след като рухне СССР и контролираното разрушение на Русия.

Сред привържениците на окончателното решение на "руския въпрос" са били Гейтс, Чейни, Ръмсфелд, Игълбъргър. Става дума не за 2001 г., а за 1989 г., когато в София съветските служби готвеха преврата срещу Живков.

Каква беше тази последна среща на Гейтс и Крючков в кабинета на Андропов през февруари 1990 г.? Тонът на Крючков се отличаваше от предишните срещи. Той беше напрегнат. Изглежда, че вече се беше отказал от Горбачов и перестройката, и беше стигнал до извода за "ужасната грешка".

Това оформяше и последния етап от предателството и дилетанщината на Крючков.

В началото молеше вашингтонските ястреби да помогнат на Горбачов да се пребори със съпротивата на съветските "консерватори". Накрая, през февруари 1990 г., Крючков говореше на същия Гейтс да съобщи на своите началници, че вече не могат да разчитат на неговата лоялност към Горбачов. Разбира се, Крючков добре знаеше, че Гейтс и Райс вече са отписали Горбачов и работеха за "техния човек" - Елцин.

Гейтс стана директор на ЦРУ през май 1991 г., няколко седмици преди августовския пуч в Москва, неслучайно. След пуча позициите на Елцин вече бяха много по-силни.

Идването на Горбачов на власт беше началото на новия кръстоносен поход на САЩ и Запада.

Този нов фундаментализъм има две "свети земи" - "старозаветният Израел" и "новозаветните САЩ", чийто политически институти са сакрални, а евангелизмът и американизмът са едно и също.

Заради това днешният неоконсерватизъм признава идентичността само на две държави - САЩ и Израел, като външната политика на САЩ стана заложник на ционисткото лоби. Заради това и в преврата в София през 1989 г. съществена роля имаше и прикритият ционизъм на групата на Луканов - Пирински. Логично дойде и разгромът на България и геополитическата контрареволюция с насочването й към атлантизма и НАТО.

От американска страна олигархичното семейство на Буш-старши, обединяваше американските неоконсерватори зад неостаряващата програма за англосаксонския миропорядък, начело със САЩ и Англия.

Основателят на този клан Прескот Буш беше финансов агент на Фриц Тисен в САЩ и поканен да финансира превъоръжаването на нацисткия Вермахт. Стоманеният крал Тисен, наричан "ангелът на Хитлер", беше главният финансист на Националсоциалистическата партия на Германия от 1923 г. и вдъхновител на "нощта на дългите ножове". Само войната на Хитлер в Австрия накара Тисен да стане опозиция и накрая се озова в Даха.

След поражението на нацистка Германия, консервативните елити на САЩ и Англия наследиха нейните разузнавателни и научни кадри (групата на Вернер фон Браун) и създадоха в САЩ и Англия общности от колаборационисти на Хитлер от Европа и СССР.

Втората елитна формация се подхранваше от идеологията на американския "месианизъм и изключителност" (за които и днес бръщолеви Обама), чийто носители бяха елитите от Ню Йорк, Бостън и Нова Англия, с база във финансовия и индустриален капитал на Източното крайбрежие на САЩ. Това бяха предимно републиканци, възпитаници на елитните колежи и университети Харвард, Йейл и Принстьн, като веруюто им беше интервенционизмът, т.е. активната външна политика, основана на вярата в месианското предназначение на САЩ в света. Те нямаха намерение да спасяват Британската империя, а да я заменят с Американска. Техният капитализъм беше либерален, на новите западни ценности.

Но този външнополитически елит изчезна заедно със смъртта на неговия последен президент Джон Кенеди. Заменилият го консервативен елит на Рейгън, Буш-старши и на неоконсервативните идеолози около Буш-младши се формираше вече на базата на политическите и финансови елити на Юга и Запада на САЩ. В негови ръце американският месианизъм възприе чертите на религиозен фундаментализъм, с апокалиптично чувство за съвременната история.

Най-новата инкарнация на този месианизъм стана "Проектът за новото американско столетие". Десните републиканци не можеха да се примирят с мирното съвместното съществуване със СССР. Към средата на 70-те години те започнаха да се прегрупират и да приключват с политиката на разведряването.

Центърът на този елит, в това число и в спецслужбите на САЩ, се формираше около Буш-старши. Именно той, а не Рейгън, беше в центъра на неоконсервативната революция на САЩ, защото, за разлика от Рейгън, беше и елитообразуващо олигархично семейство.

И именно около тях през последните 25 години се формираше предана бюрокрация, в която, тогава и сега, личаха имената на Чейни, Гейтс, Райс, Ермарт... Този център постепенно стана щаб на стотици сътрудници на спецслужбите на САЩ, Англия и Израел, които бяха участвали във военни преврати, генерали от спецназа, бивши началници на генщабове, на ЦРУ и ФБР, бивши посланици, членове на закрити елитни общества на атлантизма и новия световен ред. Тристранната комисия, Клубът на Билдербергите, Съветът по международните отношения, ръководството на основни банки и корпорации като всички заемат и видни места в агентурни проекти на трансатлантическия елит, предимно с неоконсервативна насоченост.

За съжаление, всичко това не се знаеше или не подлежеше на правилен анализ през втората половина на 80-те години в София, Прага, Варшава и преди всичко в Москва. Това беше огромният провал не само на социалистическата идеология, но и на спецслужбите на всички соцстрани и на КГБ и неговото ръководство, получаващо задачите си лично от Горбачов.

А съвсем малко хора си даваха сметка за ролята на две лица в този списък - Робърт Гейтс и Фриц Валтер Ермарт. Сега да се спрем на втория, който е почти неизвестен в Източна Европа.

Роден през 1941 г. в Чикаго, Фриц Ермарт има няколко биографии, от които може да се предположи, че е получил магистърска степен в областта на съветологията в Харвард през 1963 г. През 1965-1968 г. е аналитик по стратегията спрямо СССР на "Радио Свободна Европа" в Мюнхен. През 1968-1972 г. е аналитик по СССР в Rand-Corporation. През 1973 г. е специален помощник на директора на ЦРУ, през 1973- 1976 г. е директор на Центъра по стратегически оценки на ЦРУ. През 1976-1977 г. е директор на програмата за оценки, през 1977-1978 г. е директор на отдела за стратегически програми на Rand, през 1978-1980 г. е сътрудник на Съвета за национална сигурност, 1980-1983 г. е главен сътрудник на разузнаването по СССР и Източна Европа, през 1988-1993 г. е председател на Националния съвет по разузнаването - NIC. Официално излиза в оставка от ЦРУ на 1 октомври 1998 г.

Ермарт четири години е работил в Мюнхен в радио "Свободна Европа" по СССР, въпреки че не е знаел руски или друг източноевропейски език. Вероятно става дума за нещо друго. Мюнхен беше най-големият център за разузнавателна и подривна дейност срещу СССР и Източна Европа. След радиото Ермарт преминава в Rand, която по онова време вече беше мозъчен център на военно-промишления комплекс на САЩ и по стратегията срещу СССР и Варшавския договор. По онова време в Rand се появиха и бъдещите стратегии за "управляеми конфликти и войни с ниска интензивност". В Rand се разглеждаше и възможността от използване на ядрено оръжие в случай на конвенционален конфликт със СССР в Европа.

Моделът на ядрения удар изиграва решаваща роля в последвалата кариера на Ермарт, като привърженик на крайното противостоене със СССР и Източна Европа. Това потвърждава и неговото преминаване в ЦРУ, Националния съвет по разузнаването и Националния съвет за сигурност, като се оформи като представител на ястребите в разузнавателната общност на САЩ, под ръководството на такива лидери на тогавашния американски империализъм като Шлезинджър, Бжежински, Улси, Гейтс, Кейси, Райс. През 1984 г. директорът на ЦРУ Кейси направи Ермарт главен специалист по СССР в управлението.

В средата на 90-те години в Русия се появиха публикации, определящи Ермарт като "супершпионин" и "голям анализатор", предвидил колапса на СССР. Обратното. Заедно със своя началник, бъдещ директор на ЦРУ и Робърт Гейтс, Ермарт постоянно е фалшифицирал разузнавателните данни и анализите на ЦРУ за СССР и социалистическите страни, преувеличавайки съветската военна мощ с цел да се оказва давление върху Конгреса на САЩ за изостряне на отношенията с Москва, разчитайки на политическото невежество и неинформираност на американската публика. Не е изключено да има истина в слуховете, че Ермарт е успял да получи архивите на Щази. Напоследък за него не се чува почти нищо. Руски източници предполагат, че е в сянка, за да се ангажира с така нареченото "окончателно решаване на руския въпрос ".

Важен момент в кариерата на Ермарт е участието му в групата на Джеймс Шлезинджър, секретар на отбраната при Рейгън, разработил първата концепция за ограничена ядрена война срещу СССР на европейския театър.

Тази група положи началото на апокалиптичната традиция в геополитическото планиране на американските ястреби. Готовността на Буш-младши да използва сега ядрено оръжие срещу Иран има корени именно в работата преди години на младия Ермарт, който е агент на военно-промишления комплекс, доверено лице на крайно десните външнополитически елити на САЩ в ЦРУ и в атлантическата разузнавателна общност.

Някои руски източници го определят като контрольор на Борис Березовски от страна на ЦРУ.

Именно по онова време тогавашният директор на Първо главно управление на КГБ - външното разузнаване, и следващ шеф на КГБ, Владимир Крючков, по нареждане на Горбачов, в сътрудничество с ГРУ, т.е. с военното разузнаване на СССР, подготви и осъществи превратите в социалистическите страни, като кулминацията им беше втората половина на 1989 г. Ясно беше, че това става в сътрудничество между КГБ и ЦРУ и по други линии, като чрез Крючков, Горбачов беше установил контакт с дясната републиканска върхушка на САЩ, лично с Рейгън и Буш-старши, и се опитваше да ги използва във вътрешно-политическите си битки с Елцин.

По-просто казано, Горбачов и Крючков вече бяха в капана. Професионалистите наричат това фактическа вербовка, т.е. бяха пионки в чужд сценарий, колкото и след това да се опитваха да го опровергават. Нещо повече. Това беше супер-предателство, най-голямото в съвременната история на човечеството. Горбачов и неговите спецслужби предадоха собствената си страна и съюзниците си от Източна Европа.

Но инерцията на цунамито на предателството беше толкова огромна, че помете и Горбачов. На американците той вече беше ненужен. Елиминираха го, за да поставят Елцин.

По времето, когато Гейтс беше директор на ЦРУ, се появи и въпросът за окончателното решение не на съветския, а на "руския въпрос." За да бъде продължена унищожителната атака, Горбачов трябваше да си отиде. В Белия дом вече нямаше разногласия. Социализмът в Източна Европа и СССР трябваше да стане история. От Горбачов беше изсмукано всичко в интерес на САЩ - членството на обединена Германия в НАТО, договорите СТАРТ, съгласието за първата война срещу Ирак.

Тогава американците решиха, че за унищожението на СССР ще им трябва Елцин. Стигна се до августовския пуч в 1991 г. в Москва. Резултатите бяха категорични - Комисията по извънредното положение загуби.

Спечели Елцин и разпадането на СССР. Руснаците могат само да са благодарни, че американците не продължиха с разчленяването на Русия. Изплашиха се да тръгнат ва-банк срещу държава с толкова огромен ядрен потенциал, разпръснат по целия съюз. Заради това след краха на СССР основната цел на Вашингтон беше да се постигне контрол над ядрените сили на Русия и да бъдат елиминирани армиите на бившите социалистически страни в Източна Европа.

Именно тогава неоконсервативните републиканци в лицето на клана Буш и Чейни издигнаха идеологията на глобализирането, т.е. консервативният американски империализъм. Неоконсерватизмът трябваше да стане новият световен ред, обявен от Буш-старши през 1990 г. и потвърден от Горбачов с неговото "ново мислене", "общочовешки ценности" и прочее глупости. Само една година по-късно Чейни провъзгласи настъпващия Рах Аmеriсаnа, т.е, новият Четвърти райх в документа, озаглавен "Принципи на отбранителната политика", в който беше формулирана идеологията на стратегията на американския империализъм за XXI век. Документът предвиждаше установяване на пълно военно господство на САЩ над Евразия с помощта на превантивни удари по потенциални съперници. Неоконсерваторите потвърдиха приетия от англосаксонските елити от началото на XX век имперски месианизъм и идеята за глобалната империя като "край на света и историята", без да изоставят крайния си антикомунизъм, западния неотроцкизъм, зоологическия си актисъветизъм, русофобията и славянофобията.

Силният еврейски или по-точно ционистки елемент в неоконсерватизма го отличава от традиционния консерватизъм на Германия и Англия. Появата на Израел, като "стратегически съюзник на САЩ" и на индустрията с холокоста, доведе до пълно интегриране на еврейската диаспора в политическия живот на САЩ и й осигури широк достъп до Белия дом, Държавния департамент, Пентагона, ЦРУ, закритите организации на бялата върхушка. Част от новата неоконсервативна конфигурация станаха нацистките останки в общата борба срещу социализма и комунизма в СССР и Източна Европа.

Заради това неоконсерватизмът признава идентичността само на две държави - САЩ и Израел. Реално външната политика на САЩ стана заложник на Израел и ционисткото лоби.

Всичко това продължава и до днес като целта пак са Русия, Москва и Кремъл.

Когато през 2006 г. попитаха покойния вече Крючков какво мисли за новото назначение на Робърт Гейтс - този път за секретар на отбраната на САЩ, той отговори, че "това няма да доведе до влошаване на отношенията с Русия". Почти 20 години след краха на СССР бившият шеф на КГБ не беше разбрал нищо. Защото, когато основният специалист по смъртта на Русия, т.е. Гейтс, е назначаван за министър на отбраната, това може да означава само, че и смъртта на Русия става актуална задача. Но това не зависеше от Гейтс. Той беше само чиновник. Това е геополитиката на ултраимпериализма, независимо кой ще бъде в Белия дом.

САЩ си завоюваха позицията на главна сила на англосаксонския и ционистки империализъм в съвременния свят, заемайки мястото на нацистка Германия от миналото. Това е най-правилната аналогия.

Геополитическият ендшпил по отношение на Русия е пълното разрушение на тази страна и Евразия. В същия списък е и Китай. Но той за САЩ не е толкова опасен колкото Русия заради две причини. На първо място е голямата зависимост на Китай от вноса на енергоресурси за поддържане на неговото икономическо развитие, и на второ - е неговата неспособност поне засега, да се противопостави на първи ядрен удар на САЩ. Заради това стратегията на неоконсерваторите да установят пряк контрол над енергията на света чрез частните нефтени гиганти Chevron, Техасо, Еххоn Моbil, ВР, Rоуаl-Dutch-Shell. Това означава и контрол над основните нефтени райони на света заедно с основните залежи от природен газ. Този контрол се движи в тандем със заявката на САЩ за абсолютно военно превъзходство на планетата, преди всичко над Русия,

Вероятно договореностите от 1999 г. между Елцин и Белия дом са предвиждали установяването в Русия на нещо като пиночетовски режим. Втората чеченска война, провокацията с нахлуването в Узбекистан на бандата на Ходжоев през Таджикистан през 2000 г., подкрепата на Русия за САЩ в Афганистан и съгласието за американски бази в Централна Азия, изтеглянето на руснаците от електронните бази в Куба и Виетнам, всичко това беше част от договореностите с Вашингтон, които Путин в началото спазваше.

Мястото на Елцин трябваше да бъде заето от проамерикански силови групировки. Те щяха да поддържат реда вътре в Русия, но в голямата политика и икономика трябваше да се подчиняват на САЩ. Русия трябваше да стане суровинен придатък на задокеанската империя, а марионетката на Ротшилд - Ходорковски, президент. Едновременно с получаването на сибирския нефт американците трябваше да установят контрол над Ирак и Иран. Шах и мат на Русия, Китай и ЕС.

Но този план, одобрен от световния елит се издъни. Препъна го Путин.

Изненадата беше много неприятна, тъй като неоконсерваторите на Буш планираха като фундаментална цел именно разчленяването на Русия и заграбването на нейните природни богатства.

Генералната репетиция беше направена в Югославия. Тренираха разчленяване на многонационална федерална държава и проблемите, които могат да се появят. Усърдно им помагаха западноевропейците, начело с Германия, за което тя ще плаща скъпо.

САЩ и Израел искаха да си осигурят подкрепата на Русия за разгрома на последните независими държави в Близкия Изток и да превземат стратегическия плацдарм, тръгващ от Балканите и стигащ на юг от Каспия, като по този начин ще завърши обкръжаването на Русия по огромната дъга на Балтика до Афганистан. Тогава Русия сама ще падне, няма нужда да я атакуват с ядрени оръжия или с преемптивни удари.

Интересна беше оценката на Бжежински през пролетта на 2007 г. за Путин. "Путин е преходна фигура и последно издихание на съветския елит, продукт на КГБ, възпитан с идеите на великодържавието и отделната роля на Русия в света. Но за Русия това е нереално, тя повече не може да играе тази роля. И трябва да се очаква, че когато Путин и неговото влияние останат в миналото, в пределите на 10 години в Русия ще се появи ново ръководство, което ще осъзнае, че бъдещето на Русия - ако тя въобще има бъдеще, и ако иска да запази своя Далечен Изток с неговите богатства - е неразривно свързано със сближаването й със Запада и Европа. Това е единственият шанс за Русия. Но ако се опита да играе сама, рискува да загуби Далечния Изток."

Поразителен е не толкова смисълът на казаното, колкото въпросът към този ментор на американската геополитика, кой и по какъв начин ще вземе от Русия нейния Далечен Изток. Това със сигурност няма да е Китай, поне през следващите 50 години. Единствена сила, която може да направи това е англосаксонската цивилизация и новата американска империя, която по своята агресивност е без прецедент.

Същността на противоречията между Русия и атлантизма е проста. Те искат да видят Русия включена в неофеодална система на американската хегемония, като суровинна база. Ако руското ръководство се съгласи да стане периферия на Запада, той може да се съгласи тя да остане в сегашните си граници, но да се откаже от ядреното оръжие. Тогава вече ще бъде разчленена. Процесът, започнат през 1985 г. с появата на Горбачов, ще завърши окончателно.

Русия на всяка цена трябва да смени вектора на своето развитие от суверенна към западна демокрация. Ситуацията е по-проста, отколкото по времето на СССР. Цялата капиталистическа класа на Русия се намира на верижката на Запада, преди всичко, защото тази класа се състои от хора, които унищожаваха социализма, за да станат част от Запада.

Но ситуацията в Русия вече е променена и руснаците знаят какво може да ги очаква особено след войните в СФРЮ, Ирак, Афганистан, Либия, Сирия и Украйна. Малко вероятно е Путин да позволи да стане заложник като Горбачов. Явно осъзнава своята историческа отговорност. Още повече, че сега, за разлика от Горбачов, почти цялото руско ръководство са преминали в една или друга степен школата на спецслужбите. Заради това прозападното лоби в Русия влиза в смъртна схватка с последното поколение съветски силови групировки. Това ще бъде финалният мач между смъртни противници.

Предвижда ли се ликвидиране на Путин? Давлението върху него е огромно по всички линии - на Белия дом, Държавния департамент, ЦРУ, Пентагона, ЕС.

Това са кулисите на операцията, която е разчетена за няколко десетилетия и която продължава. Временно беше отклонена към Близкия Изток, за да се излезе на южния рубеж на Русия. Западният вече е готов за "окончателното решение на руския въпрос".

Решението на "българския въпрос" през ноември 1989 г. беше част от този сценарий.
Красимир Иванджийски
Източник: http://strogosekretno.com/

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ