Ω ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ. - САМО ЛЕКО ПОБУТВАНЕ. Ω

Физическата материя е постоянно на ръба между две реалности. Единственото, което трябва да направим, за да я накараме да премине границата, е да я побутнем лекичко, и автоматично, ще я запратим във времепространството. Ето така на­шите бъкиболи и са успели да се превърнат във вълна само чрез един удар в стената. Протоните, неутроните, електроните и ато­мите в квантовия свят непрекъснато се удрят в разни неща. Не е задължително да видим атомите как изчезват от твърдо тяло, преминавайки във вълни, но щом веднъж осъзнаем, че те правят именно това, става ясно, че и други са наблюдавали това явле­ние и са го измерили.

Например доктор Николай Козирев е открил, че дори само удрянето на даден предмет в твърда повърхност намалява тег­лото му. При един от опитите си той удря топка в оловна пла­ка, като преди и след удара я претегля. В друг случай изпуска парче олово върху каменен под. Някои от атомите прескачат във времепространството само от удара и предметите вече имат по - малко тегло. „Експериментите показват, че дефектът в теглото не изчезва автоматично след сблъсъка, а намалява постепенно - в интервали от около 15-20 минути.“ Това означава, че с успоко­яването на атомите липсващото тегло постепенно се завръща. Те не се връщат автоматично към светлинна или субсветлинна скорост - забавянето трае от 15 до 20 минути. Което на свой ред подсказва, че си имаме работа с течен поток между нашите две „паралелни реалности“ на пространсгво-времето и времепрос­транството.

Но дори и удрянето на предмети в други не е задължително. При друг свой експеримент Козирев установява, че обикновеното разтърсване на обекта тридесет пъти с ръка е достатъчно, за да накара теглото да намалее. А най-странното от всичко е, че тегло го не се връща в равномерна, гладка крива. Връща се на леки подскоци. Всеки път, когато теглото внезапно се промени, най-новото увеличение на масата остава пропорционално на ос­таналите. Всяка промяна в теглото е пропорционална и на общо­то количество маса, която е изчезнала първия път.

И ако това ви се вижда объркано, най - лесният начин, по който може да си го обясним, е чрез един хипотетичен пример. Ако удрим силно някое тяло и то изгуби, да речем сто милиграма, първоначално ще възвърне десет милиграма. После чакаме... и нищо нс се случва. А след това, внезапно тялото изведнъж се сдобива с още десет милиграма. След това пак известно време нищо не се случва. После пак се добавят десет милиграма. И това продължава да се случва в продължение на петнадесет до двадесет минути. Козирев казва: „Успяхме да постигнем петор­ни и дори десеторни ефекти.“ Освен това установява, че тази та­ка наречена квантизация всъщност се случва „при почити всички експерименти“. И така, отново се сблъскваме с една от основ­ните характеристики на физическата материя. Когато атомите се връщат обратно от времепространството, не го правят равно­мерно - сякаш във всеки атом има различни пластове. И всеки от тези пластове се връща самостоятелно, след като се е забавил достатъчно, за да пресече границата на светлината. Това означа­ва. че отделните атоми могат да бъдат едновременно във и извън нашата реалност, при това по едно и също време. Всичко зависи от пласта, който наблюдаваме. Всичко това ще придобие много по-голям смисъл, след ако обсъдим геометричните нива, кои­то откриваме във всеки атом.

И така, основната идея е, че при удряне, подкачане или до­ри разтърсване на определено тяло някои от атомите му се из­стрелват във времепространството и част от теглото му се губи. Това обяснява също така и мистериозния опит на доктор Брус Депалма с въртящите се сачми. Депалма работел за „Полароид“ в отдела по фотографски науки и едновременно изнасял лекции в Масачузетския технологичен институт. Един от неговите сту­денти искал да провери дали има някаква разлика между ефекта на гравитацията при въртящ се обект и при невъртящ се такъв. С цел откриване на отговора Депалма измислил експеримент. Побутват с абсолютно еднаква сила две сачми с диаметър от по два сантиметра - нещо, което в обичайния случай трябва да ги нака­ра да отскочат и да паднат при абсолютно идентична траектория. Единствената разлика между тях е, че Депалма използва ръчен рутер, за да накара едната от тях да се върти с 18 000 оборота в минута, или 300 оборота в секунда - определено висока скорост. А след това ги изстрелял в тъмното, като фотографирал резул­татите. Резултатите са изнесени в официалния сайт на учения.

След като повторихме това множество пъти и анализи­рахме паралелните траектории на сачмите, документирани фотографски, установихме, че въртящата се сачма описа по - висока траектория, падна по-бързо и достигна по-бързо нулева­та   точка в траекторията си, от невъртящата се сачма.

Тъй като въртящата се сачма се е издигнала по-високо, това очевидно означава, че е станала по-лека. А след като е паднала по-бързо, отколкото обикновената гравитация би позволила, то­ва подсказва, че в този момент тя се е движела и малко по-бързо. Депалма няма представа какво точно е накарало първата сачма да се издигне по-високо, но ако се досетим за отговора, парчен­цата ще се подредят. Нерц наблюдава същото, когато удря свои­те бъкиболи в стената. Вижда го и Козирев, като удря сачми и непрекъснато проверява теглата им. Към този списък можем да добавим и Гинзбург и ето, че вече разполагаме с перфектната теоретична рамка: - в мига, в който частицата се раздвижи, част от нея се трансформира в чисто Поле.

Депалма установява, че дори не е необходимо да изстрелва­ме сачмите във въздуха - дори обикновеното спускане право на­долу, от височина два метра „систематично демонстрира малък, но значителен и напълно осезаем ефект“, ако едната от тях се върти с висока скорост. Депалма публикува резултатите си през 1976 година в „Журнала на Британската научна изследователска асоциация“. Разказва за тях и на доктор Едуард Пърсел: - един от най-добрите експериментални физици на Харвард.  Доктор Пър­сел автоматично си дава сметка за важните научни импликации на тези резултати. Според Депалма, след като размишлявал вър­ху резултатите известно време, Пърсел отбелязал: „Това ще про­мени всичко!“ В доклада си от 1977 година относно експеримен­та с въртящите се топки Депалма разкрива, че е изхождал от същата концепция като Козирев:

„Тук главната ни цел е времето като проявление на една много по-дълбока и много по-базисна сила. Инерцията на пред­метите определено има връзка с времевата енергия, която протича през тях.“

Да, със сигурност звучи почти същото.

До тук единственото, което разбрахме, е как се създават дреб­ни ефекти, за които са необходими специални лабораторни апа­ратури, което не е особено вълнуващо. Как обаче стават тези интересни неща в по-големи мащаби? За да открием отговора, се налага да се върнем отново към гравитацията и да я огледаме. Да си припомним още, че според модела на Дюи Ларсън единстве­ното, което съществува на този свят, е гравитацията. Атомите и молекулите не са нищо друго освен водовъртежи в рамките на енергийното поле, което наричаме гравитация.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ