ТАЙНИ ТЕРИТОРИИ. ОГЛЕДАЛО - ВХОД В ПАРАЛЕЛЕН СВЯТ.

Слушайте внимателно ако искате да научите нещо истинско! Много от моите клипове са ги изтрили. Тук са казани доста, неща което съм видял по стечение на обстоятелствата. Някои знаят защо и как, но това няма значение! Приятно гледане и слушане!

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

Ω ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ. - САМО ЛЕКО ПОБУТВАНЕ. Ω

Физическата материя е постоянно на ръба между две реалности. Единственото, което трябва да направим, за да я накараме да премине границата, е да я побутнем лекичко, и автоматично, ще я запратим във времепространството. Ето така на­шите бъкиболи и са успели да се превърнат във вълна само чрез един удар в стената. Протоните, неутроните, електроните и ато­мите в квантовия свят непрекъснато се удрят в разни неща. Не е задължително да видим атомите как изчезват от твърдо тяло, преминавайки във вълни, но щом веднъж осъзнаем, че те правят именно това, става ясно, че и други са наблюдавали това явле­ние и са го измерили.

Например доктор Николай Козирев е открил, че дори само удрянето на даден предмет в твърда повърхност намалява тег­лото му. При един от опитите си той удря топка в оловна пла­ка, като преди и след удара я претегля. В друг случай изпуска парче олово върху каменен под. Някои от атомите прескачат във времепространството само от удара и предметите вече имат по - малко тегло. „Експериментите показват, че дефектът в теглото не изчезва автоматично след сблъсъка, а намалява постепенно - в интервали от около 15-20 минути.“ Това означава, че с успоко­яването на атомите липсващото тегло постепенно се завръща. Те не се връщат автоматично към светлинна или субсветлинна скорост - забавянето трае от 15 до 20 минути. Което на свой ред подсказва, че си имаме работа с течен поток между нашите две „паралелни реалности“ на пространсгво-времето и времепрос­транството.

Но дори и удрянето на предмети в други не е задължително. При друг свой експеримент Козирев установява, че обикновеното разтърсване на обекта тридесет пъти с ръка е достатъчно, за да накара теглото да намалее. А най-странното от всичко е, че тегло го не се връща в равномерна, гладка крива. Връща се на леки подскоци. Всеки път, когато теглото внезапно се промени, най-новото увеличение на масата остава пропорционално на ос­таналите. Всяка промяна в теглото е пропорционална и на общо­то количество маса, която е изчезнала първия път.

И ако това ви се вижда объркано, най - лесният начин, по който може да си го обясним, е чрез един хипотетичен пример. Ако удрим силно някое тяло и то изгуби, да речем сто милиграма, първоначално ще възвърне десет милиграма. После чакаме... и нищо нс се случва. А след това, внезапно тялото изведнъж се сдобива с още десет милиграма. След това пак известно време нищо не се случва. После пак се добавят десет милиграма. И това продължава да се случва в продължение на петнадесет до двадесет минути. Козирев казва: „Успяхме да постигнем петор­ни и дори десеторни ефекти.“ Освен това установява, че тази та­ка наречена квантизация всъщност се случва „при почити всички експерименти“. И така, отново се сблъскваме с една от основ­ните характеристики на физическата материя. Когато атомите се връщат обратно от времепространството, не го правят равно­мерно - сякаш във всеки атом има различни пластове. И всеки от тези пластове се връща самостоятелно, след като се е забавил достатъчно, за да пресече границата на светлината. Това означа­ва. че отделните атоми могат да бъдат едновременно във и извън нашата реалност, при това по едно и също време. Всичко зависи от пласта, който наблюдаваме. Всичко това ще придобие много по-голям смисъл, след ако обсъдим геометричните нива, кои­то откриваме във всеки атом.

И така, основната идея е, че при удряне, подкачане или до­ри разтърсване на определено тяло някои от атомите му се из­стрелват във времепространството и част от теглото му се губи. Това обяснява също така и мистериозния опит на доктор Брус Депалма с въртящите се сачми. Депалма работел за „Полароид“ в отдела по фотографски науки и едновременно изнасял лекции в Масачузетския технологичен институт. Един от неговите сту­денти искал да провери дали има някаква разлика между ефекта на гравитацията при въртящ се обект и при невъртящ се такъв. С цел откриване на отговора Депалма измислил експеримент. Побутват с абсолютно еднаква сила две сачми с диаметър от по два сантиметра - нещо, което в обичайния случай трябва да ги нака­ра да отскочат и да паднат при абсолютно идентична траектория. Единствената разлика между тях е, че Депалма използва ръчен рутер, за да накара едната от тях да се върти с 18 000 оборота в минута, или 300 оборота в секунда - определено висока скорост. А след това ги изстрелял в тъмното, като фотографирал резул­татите. Резултатите са изнесени в официалния сайт на учения.

След като повторихме това множество пъти и анализи­рахме паралелните траектории на сачмите, документирани фотографски, установихме, че въртящата се сачма описа по - висока траектория, падна по-бързо и достигна по-бързо нулева­та   точка в траекторията си, от невъртящата се сачма.

Тъй като въртящата се сачма се е издигнала по-високо, това очевидно означава, че е станала по-лека. А след като е паднала по-бързо, отколкото обикновената гравитация би позволила, то­ва подсказва, че в този момент тя се е движела и малко по-бързо. Депалма няма представа какво точно е накарало първата сачма да се издигне по-високо, но ако се досетим за отговора, парчен­цата ще се подредят. Нерц наблюдава същото, когато удря свои­те бъкиболи в стената. Вижда го и Козирев, като удря сачми и непрекъснато проверява теглата им. Към този списък можем да добавим и Гинзбург и ето, че вече разполагаме с перфектната теоретична рамка: - в мига, в който частицата се раздвижи, част от нея се трансформира в чисто Поле.

Депалма установява, че дори не е необходимо да изстрелва­ме сачмите във въздуха - дори обикновеното спускане право на­долу, от височина два метра „систематично демонстрира малък, но значителен и напълно осезаем ефект“, ако едната от тях се върти с висока скорост. Депалма публикува резултатите си през 1976 година в „Журнала на Британската научна изследователска асоциация“. Разказва за тях и на доктор Едуард Пърсел: - един от най-добрите експериментални физици на Харвард.  Доктор Пър­сел автоматично си дава сметка за важните научни импликации на тези резултати. Според Депалма, след като размишлявал вър­ху резултатите известно време, Пърсел отбелязал: „Това ще про­мени всичко!“ В доклада си от 1977 година относно експеримен­та с въртящите се топки Депалма разкрива, че е изхождал от същата концепция като Козирев:

„Тук главната ни цел е времето като проявление на една много по-дълбока и много по-базисна сила. Инерцията на пред­метите определено има връзка с времевата енергия, която протича през тях.“

Да, със сигурност звучи почти същото.

До тук единственото, което разбрахме, е как се създават дреб­ни ефекти, за които са необходими специални лабораторни апа­ратури, което не е особено вълнуващо. Как обаче стават тези интересни неща в по-големи мащаби? За да открием отговора, се налага да се върнем отново към гравитацията и да я огледаме. Да си припомним още, че според модела на Дюи Ларсън единстве­ното, което съществува на този свят, е гравитацията. Атомите и молекулите не са нищо друго освен водовъртежи в рамките на енергийното поле, което наричаме гравитация.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

МИСТЕРИЯТА НА ВДЛЪБНАТИТЕ ОГЛЕДАЛА

Професор  Козирев открива тайната на древните гадатели, които са използвали „магически” огледала за увеличаване на въздействието им върху човек от голямо разстояние.  Такава установка е ползвал и Нострадамус, които е влизал в бронзов съд с формата на седнал човек,  като около главата му е имало оформена  шапка с формата на вдлъбнаго огледало, а вътре и стол на който той е сядал.

Огледалата на Козирев,  са алуминиеви спираловидни равнини, които според хипотезата, предложена от проф. Николай А. Козирев, отразяват физическото време и, като лещата могат да се фокусират на различни видове на излъчване, включително изходящи и от биологични обекти.

 Обичайната конструкция на тези огледала на Козирев е такава: Сгънат по посока на часовниковата стрелка 1,5 гъвкав лист полиран алуминий, вътре в който е поставен стол за опита и измервателно оборудване.

В началото на 90-те такива огледала са използвани в опити за свръхчувствително възприятие, които се провеждали в Института по експериментална медицина към Сибирското отделение на АН на Русия. Опитите са ръководени от акад. В.Казначеев. Хора в цилиндрични спирали изпитвали най-разнообразни аномални психо-физични усещания, което е отразено в протоколите от изследванията. Вътре в огледалото на Козирев хората усещали “излизане” от собственото си тяло.

Освен това сътрудниците на Казначеев фиксирали случаи, при които се проявявала телекинеза, телепатия, транслация на мисли от разстояние. Съгласно получените данни, тези способности рязко се повишавали вътре в камерата от 2-3 метрови леко изкривени метални огледала.
Съгласно теорията на Козирев вътре в огледалното помещение се е променяла плътността на времето и е възможно именно това да влияе върху изострените свръхчувствителни възприятия. Хората, престояли в камерата в продължение на няколко часа започвали да се усещат като участници на отдавна минали исторически събития.  Пред тях като на киноекран протичали познати от учебниците и съвсем непознати действия и персонажи.
Механизмът на взаимодействие между огледалата, времето и човешкото съзнание  се изучава,  и до момента е невъзможно да се каже дали хората се пренасят в реални събития от миналото или отблясъка от тези събития (хроникомираж) се пренася към нас в настоящето (подобно на стара кинохроника).
Опитите показали и наличие на някаква опасност, идваща от приложението на непознат ефект, поради което опитите били прекъснати.
През времето и разстоянието.
Какво е особеното и принципно новото при вдлъбнатите огледала?  Както и плоските, те отразяват видимите и невидимите енергии, “ефирните” човешки излъчвания, дори ги усилват. И все пак вдлъбнатите огледала имат важна особеност. Това е техния фокус, това място в пространството, където се пресичат отразените лъчи.
Първите, които са се сблъскали с този ефект при научен опит били флорентинските академици. През 1667 г. в обемен колективен труд,  те описали на пръв поглед странен опит: На значително разстояние от 200 килограмов леден блок те слагали вдлъбнато огледало и установили, че в неговия фокус температурата на въздуха се понижавала осезаемо.
Академиците направили извод, че студът подобно на топлината се разпространява по пътя на излъчване.

Сега, опирайки се на законите на термодинамиката ние можем да кажем за малко по друг механизъм.  Не студът прониква във фокуса на огледалото, а топлината се “изтегля” от него и се устремява навън. Иначе казано, вдлъбнатото огледало има свойства както на приемна, така и на предавателна антена. Този ефект е добре известен в радиотехниката. Достатъчно е да се погледнат параболичните радиолокационни или спътниковите телевизионни антени.Стигаме да извода, че подобни свойства притежават и “Огледалата на Козирев” . Между другото, увереността на учения в способностите на огледалата да фокусират различни видове излъчвания са се потвърдили в споменатите вече  опити на новосибирските учени по така наречените въздействия от разстояние : ясновидство, телепатия и много други явления. А сега вижте и два филма:

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ