вторник, 2 август 2016 г.

# ДРЕВНАТА ПОДЗЕМНА МРЕЖА ОТ ТУНЕЛИ И ГРАДОВЕ # - леко, но дълго продължение...


7.11.14, 11:44 - оригинала който е същият е ТУК - ЦЪК!

В средата на 80-те години на 20 век изследователят Чарлз А. Маркю (вече покойник) информира други свои колеги, които по това време се занимават с проучвания на въздушни и подземни аномалии, че е получил ръкопис придружен с различни документи, карти и диаграми, касаещи древна подземна тунелна система. Източникът на тази информация се представил с псевдонима Дейвид Л. и твърдял, че бил част от 12 членен спелеоложки екип, който успял да проникне в древна подземна мрежа от тунели и да се срещне с различни обитатели на подземния свят. Ръкописът съдържал подробни описания на серия от експедиции, които Дейвид Л. и 11 други пещерняци провели в периода между края на 50-те и началото на 60-те години. Само 4 или 5 човека от групата слизали под земята във всяка отделна експедиция, докато останалите участвали в поддръжката. В тези материали се описва и среща с подземна „човешка“ раса, която населявала градове свързани с мрежата от тунели, които се намирали между 8 и 11 км. под повърхността на северен Арканзас.


Подземната система била очевидно построена от древна високотехнологична раса, която предшествала тази на „съвременните обитатели“. Тунелите били изкопани в далечните времена преди потопа, а на спелеолозите били показани цели запечатани градове, които се намирали дори още по-надълбоко от този, на който се натъкнали.
В края на 50-те години пещерняците изследвали някои много интересни пещери главно на територията на Арканзас и околните щати. Така в един момент те решили да проучат една определена пещера на няколко мили северно от  Бействил, Арканзас. В този район имало няколко пещери. Голяма част от тях (концентрирани северозападно от градчето Кушман) също са споменавани в подобен контекст и от други източници, което свидетелства, че има повече от един път към подземните градове отдолу, освен този който Дейвид Л. и неговите приятели открили. Някои от тези пещери са известни с това, че няколко човека никога не се завърнали след като влезели в тях, а други хора са разказвали за странни феномени докато са били дълбоко под повърхността – като например проблеми с работата на техните фенери, което свидетелства за възможно електромагнитно влияние, „газови джобове“ на екстремни дълбочини и т.н. Една от пещерите западно от Кушман дори имала древни рисунки с различни фигури.
Така един път групата на Дейвид Л. се натъкнала на една определена пещера близо до града. Те я проучвали в период от няколко години връщайки се от време на време точно към нея. В този период те преминали редица подземни езера, стигали до задънени проходи, изследвали многобройни процепи, пропасти и стръмни склонове. Едно от техните щастливи открития било направено в една зона осеяна със заоблени камъни на средата между входа на пещерата и подземното „езеро“. Те забелязали цепнатина по пътека, която окрили между камъните и следвайки цепнатината те достигнали до друга зона където процепът се разширявал достатъчно, за да позволи да се влезе през него. Следвайки го, те се спуснали доста продължително и на много голяма дистанция под 45° наклон, който бил толкова стръмен, че се налагало на места да използват въже. Този стръмен проход ги извел до два хоризонтални странични прохода, които те обходили на разстояние няколко километра, но и двата се оказали задънена улица. Така те продължили да се спускат още по-надълбоко през друг процеп. Накрая се озовали в голяма каверна с височина и дължина над 200 метра, която именували „стъклената пещера“ и я използвали за техен основен лагер в последвалите експедиции. Забележителното относно тази пещера обаче, се явява тяхното твърдение, че тя се намирала на почти 6 км. под повърхността на земята, което би я направило най-дълбоката „официално“ призната пещера по това време.
Имайки на разположение „стъклената пещера“ като основна отправна точка, пещерняците започнали да изучават многобройните лабиринти скрити дълбоко под земята. Два други прохода били изследвани в продължение на цели 3 дни преди участниците да решат да се върнат. Те се намирали на отсрещната стена на процепа през който влезли в „стъклената пещера“ за първи път. След провеждането на няколко експеримента свързани с въздушното течение в стъклената пещера, пещерняците успели да проследят много фини въздушни движения, които водели до друга, все още неоткрита от тях цепнатина скрита в стената, която се намирала не много далеч от цепнатината през която те успели да влязат отгоре.

Въпреки че бил сравнително малък, този проход продължавал дори още по-надълбоко в земята. Те изследвали стръмния наклон някъде около километър и половина преди да достигнат до „задънена улица“. Това изглеждало, бил края на този проход и точно когато се готвели да се върнат обратно, силно разочаровани от развоя на събитията, един от членовете на екипа забелязал, че техните карбидни лампи изглеждали сякаш имат леко кехлибарен отенък. Всички били доста озадачени на какво може да се дължи този феномен.
Решили всички заедно да изключат светлините си. Минута след като го направили и очите им се приспособили към тъмнината, те можели едва доловимо да разграничат зеленикава луминесценция, която изглежда идвала от най-ниската точка на прохода, точно където свличането на земна маса изглежда затваряло пътя по-нататък.
Един от участниците с псевдоним Джордж Уайт, бил първият, който забелязал това и тръгнал към задънения край на прохода, от който се излъчвала много слаба светлина. След като пещерняците започнали да отместват струпаните камъни, те се натъкнали на нов процеп, който бил широк точно толкова колкото един човек да може да се провре през него и да се спусне вертикално надолу.
Според Дейвид Л., Уайт изявил желание първи да се спусне и да изследва процепа и много скоро след това той го направил. Няколко минути изминали преди тези които стояли отгоре да чуят какъвто и да звук. Това, което те чули обаче приличало на подхлъзване и пропадане надолу. След известен период на несигурност, пещерняците, които били започнали сериозно да се притесняват за безопасността на Уайт, с облекчение чули неговият едва доловим глас, който идвал от над 10 метра по-отдолу. Гласът на Уайт бил силно превъзбуден и обяснявал, че е пропаднал в голям тунел като същевременно окуражавал и другите да го последват.
Направили го и когато в крайна сметка всички се озовали в тунела направо онемели. Тунелът който се разгръщал в две посоки не приличал на нито един от естествените пещерни проходи, които те изследвали през последните няколко дни. Той приличал много повече на изкуствено създаден отколкото на естествен такъв. Височината му била около 3,6 метра и бил почти толкова широк. Формата му била подобна като на тунел пригоден за метро, имайки куполообразен таван и плосък под. Това което сериозно привлякло вниманието на пещерняците обаче бил факта, че тунелът бил осветен от зеленикава фосфоресценция до степен при която на тях вече не им било необходимо да ползват собственото си осветление, за да виждат околната среда. Странната луминесценция изглежда идвала от стените на самия тунел, които били гладки и подобни на стъкло, но същевременно екстремно твърди.
(Тук е интересно да се отбележи, че Стюърт Суърдлоу в едно свое интервю говори за древната изкуствена тунелна транспортна система, която пронизва цялата вътрешност на Земята. По-голямата част от нея е направена от лемурийците и впоследствие е доразработена от атлантите. Характерна черта на лемурийските тунели е слабата зеленикава светлина, която излъчват стените им. За подобна зелена светлина говори и Раду Чинамар при трите тунела в Залата на Проекциите, описана подробно в книгата „Подземните тайни на Румънския Сфинкс“. Предвид това, което пещерняците научават впоследствие за произхода на тези тунели съвпадението на информацията е пълно и при трите източника.
В едната посока светлинният ефект отслабвал до степен на пълна тъмнина в далечината, докато в другата посока изглежда светлината се усилвала. Един от членовете на екипа предположил, че светлината може би идва от повърхността и те вероятно се намират в някоя от изоставените мини, които съществували в тази зона, но другите му припомнили факта, че според техните изчисления се намират поне на 8 км. под земята и вероятно светлината не идва от повърхността.
Впоследствие изследователите решили да проучат тунела по посока на „светлината“, тъй като това би им позволило да запазят част от осветлението си по пътя за връщане. В един момент тунелът (който очевидно бил прокопан през твърда скала и след това полиран с много твърда, но същевременно прозрачна повърхност) преминавал през гигантска каверна. Това всъщност се случвало няколко пъти по неговото продължение. Изглежда тези, които са го строили умишлено са искали да разделят на интервали различните пещерни системи. Дори когато минавал през големите каверни тунелът продължавал в същата си форма и бил с прозрачно покритие като покритието в тези случаи било във формата на стена дебела около 30 см., която защитавала пещерняците от „външната“ пещерна околна среда. Впоследствие през тези прозрачни тунелни стени пещерняците щели да видят удивителни гледки.
Най-шокиращата изненада обаче се случила на третия ден откакто екипа влязъл в тунела, на значително разстояние от процепа, който ги извел до него. Докато си вървели усетили някакво присъствие идващо откъм техните гърбове и щом се обърнали се озовали лице в лице с група същества приличащи на хора и високи между 2 и 2,5 м. Тяхната кожа била с лек синкав нюанс, а очите им били сравнително големи – подобни на бухал. Те извадили някакъв вид електронно устройство, параболично устройство за комуникация, и след няколко опита те успели да установят връзка използвайки електронния „ преводач“.

От този момент историята става дори още по-сложна и точната последователност и хронологически ред на събитията не са ясно поставени. В началото странните хора обяснили на пещерняците, че тунелът водел до цяла подземна мрежа от тунели, която е изградена под цялото земно кълбо и дори на още по-големи дълбочини. Те имали специални инструменти с които можели да следят от дистанция „емоционалните полета“ и характера на даден човек, като по този начин определяли неговите намерения. Те избрали да контактуват с пещерняците само поради факта, че според уреда групата се оказала неагресивна и нямала егоистични подбуди. Станало ясно, че пещерният екип можел да пътува през тунелите цели седмици, без да може да открие техните градове, ако те самите не искат, защото входовете към тях били много добре скрити. Ето и някои от другите неща които пещерняците научили след като били пресрещнати от тези „хора“ като хронологичния ред е неясен:
Екипът научил, че тези тунели се простират в продължение на поне няколкостотин мили на територията на Северна Америка. След първоначалния контакт те били отведени до скрит „асансьор“ и чрез него били отведени до „града“, в който тези хора живеели. Техният град бил изграден от субстанция подобна на стъкло доста сходна на тази от която били изградени и самите тунели.
Животът на това общество бил доста различен от този, който съществувал на повърхността. Те притежавали някаква книга с морални норми и живеели изцяло според тях. Ако някой от тяхното общество станел агресивен или заплаха за останалите, те го прокуждали в тунелите, като му давали достатъчно провизии, за да оцелее и да си търси съдбата в други части на подземията. Това наказание очевидно било използвано обаче в много редки случаи.
Технологията, която била използвана от тази цивилизация била много сложна и била базирана в огромна степен на технологията на изчезналите раси, които живели преди потопа и които в крайна сметка били принудени по някаква причина да изоставят изградената от тях подземна система заедно с цялата сложна технология. Расата, която Дейвид Л. и останалите от групата срещнали, била всъщност раса от изследователи, които дошли в западното полукълбо няколко века след потопа и открили подземната система в която се заселили. Известна част от технологията изоставена от „древните“ дори днес все още не е опозната от „хората“, които пещерняците срещнали. На групата били показани огромни тъмни пещери намиращи се на мили под града в които подземните обитатели били открили древни руини от изчезналата раса. Някои от тези сгради били запечатани вероятно като някакъв отчаян ход на расата, която ги била построила.
Някои от каверните – особено по-дълбоките, в които били открити древните градове били с диаметър цели мили. Някои от тях били толкова тъмни и тихи, че всеки звук можел да бъде чут на огромна дистанция. Отвъд прозрачните луминисцентни стени на тунелите можели да се видят и просторни тъмни места през които едва се долавяли силуети на различни видове рептилоидни същества, както и всякакви други, включително огромни насекоми. Ако тези същества не били дефакто напълно физически, тези пещери можели да кандидатстват да бъдат наречени „Хадес“ – име взето от древногръцката митология. В някои от по-горните пещери през които минавал тунела се помещавали не само рептилоидни същества, но също и огромни космати хуманоиди - вероятно свързани със съществата, които наричаме Йети. Тези обаче били особено агресивни по природа, вероятно поради постоянната заплаха от рептилиите. Очевидно имало някакъв военен конфликт, който се водел между косматите хуманоиди и рептилиите. Дейвид Л. описва „косматите“ като изключително грозни същества. В един от случаите техните подземни домакини им демонстрирали някакъв вид лъчево оръжие, което можело да се държи с ръце. Те го насочили към някакво доста голямо рептилоидно същество, което лесно се виждало през прозрачните стени на тунела. Лъчът преминал през прозрачната бариера и рептилията изчезнала в нещо като огнена топка.
Групата опитала на няколко пъти да разкаже историята си на свои приятели след като се завърнали на повърхността. Тяхната история обаче била посрещната само с присмех и подигравки от техните познати. Впоследствие те направили още няколко пътувания до тунела, но в крайна сметка се отказали да увещават когото и да било в истинността на своето преживяване. Те решили да не огласяват публично историята си, до момента в който Дейвид Л. получил разрешение от останалите участници да я разкрие точно на Чарлз А. Маркю. Всъщност Маркю впоследствие умира при инцидент получавайки сърдечен удар точно докато изследва района около пещерите Кушман. Жена му разказва, че той получил неочакван и доста внезапен пристъп на страх след като налетял на рояк с пчели, което довело и до фаталния край.
 Всъщност единият от участниците в експедицията- Джордж Уайт решил да остане под земята със своите нови „приятели“. Той сторил това по време на второто слизане в тунела. След това имало и трето, при което останалите го видели за последен път, а той им казал, че се чувства добре. Решението на Уайт обаче не останало без последствия и според Дейвид Л. малко след като той се присъединил към подземното общество всички следи свързани с неговото физическо присъствие на повърхността започнали мистериозно да изчезват. В това число сертификата за раждане, данни от училището в което е учил, банкови извлечения и т.н. Всякакви улики за неговото съществуване започнали да изчезват все едно някой много влиятелен човек имал достъпа да ги заличи. Някои изследователи обаче все още пазят копия на негови публикации в периодично издание преди той да изчезне. Този факт вероятно подсказва, че подземната раса има възможността да следи отблизо събитията на повърхността и дори да има „свои хора“ на конкретни позиции, които служат като посредници при досега им с „външния свят“. Вероятно тази специфична раса предпочита да запази своето лично пространство и да не се меси директно в политическите конфликти между различните фракции на повърхността.
Очевидно има много подробности свързани с тази история, които поради ред причини остават конфиденциални. Много лесно обаче могат да се намерят връзки между описаната история и други подобни описания от различни източници. В една статия от 1978 г. например д-р Рон Анджард твърди, че разполага с данни за 44 подземни града само на територията на Северна Америка, шест от които на западния бряг. Неговата информация идва от анонимни индиански източници. Когато към цялата плеяда от подобни данни се прибавят и всички „миграционни легенди“ свързани с цели племена идващи или отиващи към тези подземни пещерни градове, които са особено популярни сред северноамериканските индианци, можем да заключим, че някои конкретни племена и до днес пазят определени контакти с тези подземни цивилизации, които в известна степен имат макар и далечна родствена връзка. Някои от старейшините на различни индиански племена според определени източници дори имат и лични контакти с няколко от подземните цивилизации. Това се дължи и на факта, че според сведенията някои от племената мигрирали към подземните градове по време на колонизацията на континента, докато други направили същото хилядолетия преди това.
Така например индианското племе Паюте живеещо на територията на Мъртвата Долина, Калифорния има легенда свързана с древна, бяла човешка раса пристигнала на континента преди хиляди години и впоследствие мигрирала към подземните градове. Тези древни хора, които индианците назовават „Хав-мусувс“ успели да открият огромни подземни пещери в сърцето на планинския регион Панаминт, които били опасани от тунели. Докато били на повърхността те използвали морски кораби за търговия тъй като по това време водата достигала до техните земи, а след като се преместили в подземния град започнали да използват и „летящи кораби“.

Няколко поколения преди испанците да дойдат на континента един вожд на племето загубил своята невеста, която починала ненадейно. В своята огромна мъка той решил да сложи край на живота си и в този момент се сетил за Хав-мусувс, за които знаел, че разполагат с някаква „тръба, която убива“. Той си взел сбогом с племето и се отправил да търси Хав-мусувс, които да го „пратят“ при любимата му. Изкачвайки планинския регион ненадейно пред него се появил човек в бели одежди носещ „дълга тръба“. Вождът почнал да прави знаци, че искал да умре и пристъпил към него. Човекът в бяло излъчил силен звуков сигнал и в този момент се появили и други от неговата раса. Те се опитали да говорят с вожда на някакъв странен език и в крайна сметка му дали знаци с ръце, че искат да го вземат с тях.
Доста седмици изминали, а племето на вожда вече го било оплакало като мъртъв, когато той се появил в лагера. Той бил прекарал цялото това време в гигантска подземна долина, където живеели Хав-мусувс, а мястото било изпълнено с бели светлини, които светят през цялото време и никога не загасват. Тези светилни дори не се нуждаели от някакво гориво и осветявали целия подземен град, който бил изпълнен с красив мрамор. Там той научил езика и историята на мистериозните хора и на свой ред им дал езика и легендите на племето Паюте. Той искал да остане там до края на живота си, защото мястото било изпълнено с мир и красота, но те го накарали да се върне и да използва полученото знание за своя народ.
Следва продължение…………..
Източник: Cosmic Conflict

НИКОЛЙ НИКОЛВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар