НАУЧНО ЗА ЗА ГРАВИТАЦИЯТА И ЛЕВИТАЦИЯТА

Протони, неутрони, електрони, цели атоми и дори купове от шестдесет и повече атома наречени бъкиболи, до един преминават към и извън вълново състояние, при което на пръв поглед изобщо не съществуват. С помощта на новия физичен модел на Дюи Ларсън вече разбираме, че тези частици непрекъснато се вмъкват в паралелна реалност, наречена времепространство, където времето е триизмерно. Доктор Владимир Гинзбург обръща едно от класическите уравнения на Айнщайн с главата надолу и открива, че при достигане скоростта на светлината и отвъд ато­мите и молекулите губят от масата си. Оттам се установи, че чрез най-обикновено удряне или разтърсване на предмет - както става при експериментите на Козирев, или при бързо завъртане на предмет - както става при експеримента на Депалма, сме в състояние да ускорим вътрешното движение във всеки атом до скорост, надвишаваща скоростта на светлината, с което осезаемо да намалим теглото му. Козирев открива също така, че за зав­ръщането на липсващата маса са необходими от петнадесет до двадесет минути, а когато това става, протича на внезапни скокове, а не чрез гладка, равномерна промяна - както иначе бихме очаквали. В тази нова наука гравитацията и времето са взаимно свързани. И в нейните рамки всички атоми се оказват водовър­тежи от движение насред енергия, която повечето хора наричат гравитация, а ние наричаме Вселенско енергийно поле.

Нека сега огледаме един истински водовъртеж насред во­доем. Дали част от водата изчезва, когато навлиза във водовър­тежа? Какво се случва с водата, след като нахлуе в него? Дали преминава в някоя паралелна реалност и никога не се завръща? Разбира се, че не. Водата, естествено, си е все така в потока и продължава да си се движи. Но как се съотнася всичко това към Земята? Най-простичко казано енергията, която нахлува в Зе­мята, после трябва да изтича от нея. Като сила, насочена надолу, гравитацията би трябвало да си има своето противоположно по знак и равно по сила съответствие - думата за кон­трапункта на гравитацията е левитацията. Вселенското енергийно поле - или гравитацията - нахлува в нашата планета. да създаде всички атоми и молекули едновременно. Но въпреки това то трябва да продължава да се движи. Щом веднъж същият този енергиен поток изтече от планетата ни, той вече е изгубил част от инерцията си което ще рече, че ще пътува малко по-бав­но, отколкото скоростта с която е влязъл. Щом разберем това ще разберем, че би трябвало да има и сила, насочена нагоре от Земята, като силата, насочена надолу печели със съвсем дребна разлика. Ако не разполагахме със силата бутаща нагоре, коя­то да балансира всичко, най-вероятно досега да бяхме напълно смачкани от налягането на гравитацията.

Атомите и молекулите са нищо повече от водовъртежи нас­ред гравитацията. Според модела на Ларсън реалните измерения са само три и в тази абсолютна реалност времето и простран­ството са едно и също нещо. Така се оказва, че разполагаме с две паралелни реалности, където пространството в едната съз­дава времето в другата и, обратното. И във всеки атом съществу­ва постоянен, непрестанен обмен между двете реалности. Кога­то даден атом се озове във времепространството, въртящият му момент се предава на подобната на течност енергия в рамките на паралелната реалност, а гравитацията на нашето собствено пространство-време престава да му действа. В този момент гра­витацията протича директно през съответната точка, без да бута атома. Но ако атомът (или водовъртежът във времепространство­то) започне да губи скорост и импулс, гравитацията го придърп­ва обратно в пространство-времето. При голям обект с много атоми пълният преход може да отнеме до двадесет минути, как­то се вижда от експериментите на Козирев. Любопитното е, че в един от броевете от 1997 година на списание „Сайънтифик американ" прочутият математик и физик Роджър Пенроуз казва, че на квантово ниво именно гравитацията отключва прехода меж­ду частица и вълна. Доктор Хал Пътоф изчислява, че съществува пряка връзка между гравитацията и треперливото движение във всички частици, което немците наричат Zitterbewegung.

През 1982 година учените от Принстън установяват, че електроните преминават в течно състояние, когато се поставят при свръхниски температури и се облъчат с най-мощния магнит в света. Което пасва перфектно на нашия модел. Електроните като че ли „си сътрудничат" и работят за­едно за образуването на онова, което учените наричат „квантоватечност” – изключително рядко срещано състояние на веществото, където всички електрони действат по един и същ начин, в синхрон, по-скоро като супа с отделни въртящи се компоненти.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

ДА ПОГОВОРИМ ЗА ХИГС БОЗОНА

Хората се опитват да построят модел на света, който ни заобикаля, и вече има модел, който работи - нарича се „Стандартен модел”.

В рамките на този модел нямаше ясен отговор откъде се взима масата на частиците. В рамките на този модел се предполагаше, че съществуват 12 фундаментални частици. Шест от тях се наричат кварки, а протоните и неутроните са направени от кварки. Ако кварките имат маса, то и протоните и неутроните имат маса. Съществуват и още 6 лептона. Това са базовите частици,  от които е изградено всичко около нас.

През 1964 г. Питър Хигс  предлажи хипотеза, че навсякъде в пространството съществува едно поле и всички частици, освен фотоните и глуоните, взаимодействат с това поле, като в резултат на това взаимодействие получават маса. Ако тази хипотеза е вярна, трябва да съществува и още една частица, която е свързана с това хигсово поле, но не е самото поле. Тя е нормална частица, тя се ражда, живее известно време и се разпада.

Хигс Бозона не дава маса на нищо, маса на всички останали частици дава „Полето”. А ако него го има, то и Хигс Бозона  трябва да съществува. Полето е навсякъде - докато тя се ражда, живее за кратко и умира, както всички останали нормални частици.  Хигс бозонът е почти 130 пъти по-тежък от протона. За да се роди по-тежка частица, е необходима много висока енергия, за да се обърне енергията в маса. Досега нямаше толкова мощен ускорител, който може да ражда такива частици. Тази частица се ражда и живее десет на минус двадесет и трети от секундата.  Този „Стандартен модел” описва около 4% от съдържанието на Вселената и се чудим какво стои зад съдържанието на останалите 96%. Когато хората са изследвали движението на галактиките и как те се привличат една друга, са установили, че в действителност тяхната маса би трябвало да бъда по-голяма, отколкото е видимата им маса - тази, която можем да припишем на звезди, звезден прах и т.н. И оказва се, че 23% от масата на Вселената е съставена от материя, която ние не познаваме?! Тази материя не излъчва и не поглъща светлина, поради което се нарича „Тъмна Материя”. Това, което ние със сигурност знаем е, че тази материя не е съставена от тези частици, които са в Стандартния модел, а от нещо друго. А Вселената се разширява, т.е. галактиките се разбягват. Защо?! При това разширението се ускорява. Ако тя се разширява ускоряващо, това означава, че действа някаква сила, която я кара да се разширява. Питаме се коя е тази сила, кой е източникът на това разширение. Ние не знаем отговора, поне за сега! Може да е някаква сила от типа на антигравитацията, може и да е нещо свързано със свойствата на пространство-времевия континиум??!

Оказва се, че 73% от енергията във Вселената отива за разширението й, а  73% плюс 23% прави 96%. Така, че за това, което ние знаем и познаваме, остават само едни 4%.

Другият въпрос, на който не знаем отговора, е от какво се състои Тъмната Материя и каква е причината, поради която Вселената се разширява.

Названието "Божествена частица", дошло от научнопопулярната литература. Но Хигс бозона е кръстен на Питър Хигс, който е въвел теоретично тази частица.

Има или няма Бог е въпрос на вяра. Науката, грубо казано се занимава с материалното в този свят - опитва се да каже как е устроен този свят и как той функционира. Независимо от това дали сме вярващи или не, и каква религия изповядваме, не трябва да се проявяват разногласия на тази тема!

Всичко добро от мен!

Николай Николов