НАУЧНО ЗА ЗА ГРАВИТАЦИЯТА И ЛЕВИТАЦИЯТА

Протони, неутрони, електрони, цели атоми и дори купове от шестдесет и повече атома наречени бъкиболи, до един преминават към и извън вълново състояние, при което на пръв поглед изобщо не съществуват. С помощта на новия физичен модел на Дюи Ларсън вече разбираме, че тези частици непрекъснато се вмъкват в паралелна реалност, наречена времепространство, където времето е триизмерно. Доктор Владимир Гинзбург обръща едно от класическите уравнения на Айнщайн с главата надолу и открива, че при достигане скоростта на светлината и отвъд ато­мите и молекулите губят от масата си. Оттам се установи, че чрез най-обикновено удряне или разтърсване на предмет - както става при експериментите на Козирев, или при бързо завъртане на предмет - както става при експеримента на Депалма, сме в състояние да ускорим вътрешното движение във всеки атом до скорост, надвишаваща скоростта на светлината, с което осезаемо да намалим теглото му. Козирев открива също така, че за зав­ръщането на липсващата маса са необходими от петнадесет до двадесет минути, а когато това става, протича на внезапни скокове, а не чрез гладка, равномерна промяна - както иначе бихме очаквали. В тази нова наука гравитацията и времето са взаимно свързани. И в нейните рамки всички атоми се оказват водовър­тежи от движение насред енергия, която повечето хора наричат гравитация, а ние наричаме Вселенско енергийно поле.

Нека сега огледаме един истински водовъртеж насред во­доем. Дали част от водата изчезва, когато навлиза във водовър­тежа? Какво се случва с водата, след като нахлуе в него? Дали преминава в някоя паралелна реалност и никога не се завръща? Разбира се, че не. Водата, естествено, си е все така в потока и продължава да си се движи. Но как се съотнася всичко това към Земята? Най-простичко казано енергията, която нахлува в Зе­мята, после трябва да изтича от нея. Като сила, насочена надолу, гравитацията би трябвало да си има своето противоположно по знак и равно по сила съответствие - думата за кон­трапункта на гравитацията е левитацията. Вселенското енергийно поле - или гравитацията - нахлува в нашата планета. да създаде всички атоми и молекули едновременно. Но въпреки това то трябва да продължава да се движи. Щом веднъж същият този енергиен поток изтече от планетата ни, той вече е изгубил част от инерцията си което ще рече, че ще пътува малко по-бав­но, отколкото скоростта с която е влязъл. Щом разберем това ще разберем, че би трябвало да има и сила, насочена нагоре от Земята, като силата, насочена надолу печели със съвсем дребна разлика. Ако не разполагахме със силата бутаща нагоре, коя­то да балансира всичко, най-вероятно досега да бяхме напълно смачкани от налягането на гравитацията.

Атомите и молекулите са нищо повече от водовъртежи нас­ред гравитацията. Според модела на Ларсън реалните измерения са само три и в тази абсолютна реалност времето и простран­ството са едно и също нещо. Така се оказва, че разполагаме с две паралелни реалности, където пространството в едната съз­дава времето в другата и, обратното. И във всеки атом съществу­ва постоянен, непрестанен обмен между двете реалности. Кога­то даден атом се озове във времепространството, въртящият му момент се предава на подобната на течност енергия в рамките на паралелната реалност, а гравитацията на нашето собствено пространство-време престава да му действа. В този момент гра­витацията протича директно през съответната точка, без да бута атома. Но ако атомът (или водовъртежът във времепространство­то) започне да губи скорост и импулс, гравитацията го придърп­ва обратно в пространство-времето. При голям обект с много атоми пълният преход може да отнеме до двадесет минути, как­то се вижда от експериментите на Козирев. Любопитното е, че в един от броевете от 1997 година на списание „Сайънтифик американ" прочутият математик и физик Роджър Пенроуз казва, че на квантово ниво именно гравитацията отключва прехода меж­ду частица и вълна. Доктор Хал Пътоф изчислява, че съществува пряка връзка между гравитацията и треперливото движение във всички частици, което немците наричат Zitterbewegung.

През 1982 година учените от Принстън установяват, че електроните преминават в течно състояние, когато се поставят при свръхниски температури и се облъчат с най-мощния магнит в света. Което пасва перфектно на нашия модел. Електроните като че ли „си сътрудничат" и работят за­едно за образуването на онова, което учените наричат „квантоватечност” – изключително рядко срещано състояние на веществото, където всички електрони действат по един и същ начин, в синхрон, по-скоро като супа с отделни въртящи се компоненти.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ