ИСТИНСКИ УЖАС Е ДА СЕ СЪБУДИШ ЕДНА СУТРИН И ДА ОТКРИЕШ, ЧЕ ТВОИТЕ СЪУЧЕНИЦИ ОТ ГИМНАЗИЯТА УПРАВЛЯВАТ СТРАНАТА

Кърт Вонегът щеше да навърши 90 години, което е идеален повод да си припомним как той гледаше на света. Това са думите на Вонегът пред списание US Airways, изданието, което има най-големи основания да твърди, че е съхранило последното публикувано изказване на Вонегът. Цялата информация не е налична в свободен вид и поради тази причина някои фрагменти не присъстват в този текст. Интервюто се отнася до възгледите на Вонегът относно креативността, сериозността, силата (или нейната липса) на писаното слово, влиянието на телевизията и болната за него тема – външната политика на САЩ през последните години.

Да отвориш новела е все едно да влезеш в музикална зала и да ти връчат цигулка. Трябва да започнеш да свириш и ти.

- Разкажете ми за причините, които ви накараха да станете творец, било като писател или артист като цяло.

През целия си живот съм рисувал, най-вече просто за хоби, без да правя изложби или нещо подобно. Това просто е едно приятно за мен нещо и аз го препоръчвам на всеки. Винаги казвам на хората, правете изкуство, независимо колко добре или зле [се справяте], защото така придобивате някакъв опит в създаването чрез себеизразяване, което извисява душата ви. Това включва пеене, танцуване, писане, рисуване, свирене на музикален инструмент…Това, което ненавиждам в днешните училищни комитети е, че те орязват все повече и повече часовете по изкуство в програмата на учениците, тъй като според тях изкуството не било начин за изкарване на прехраната. Ами, всъщност има много неща, които си заслужават да бъдат правени, без да бъдат начин за изкарване на прехрана [Смее се]. Това са подходящи начини човек да направи живота си по-приятен.

„Ето какво: смятам да съдя тютюневата компания „Brown & Williamson”, производители на цигарите марка Pall Mall, за един милиард долара! Откакто съм 12-годишен, пуша без прекъсване цигара от цигара само и единствено Pall Mall без филтър. А от много години вече, Brown & Williamson обещават да ме убият от фронталната част на пакета цигари. Аз обаче съм на 82 години. Много ви благодаря, мръсни плъхове такива…Последното нещо, което някога съм искал е да бъда жив, когато тримата най-мощни мъже на планетата се казват Буш, Дик и Колън*.“

- В процеса на вашето лично изразяване сте дали на света много топлота и хумор. Това има значение, нали?

Попитах сина си Марк какво според него представлява животът и той каза: „Ние сме тук, за да си помагаме един на друг в преминаването през това нещо, каквото и да е то.“ Мисля, че няма как да се отговори по по-добър начин на този въпрос. Можете да правите всичко това като комедиант, писател, художник, музикант…Той [синът му] е педиатър. Има всевъзможни начини да си помагаме един на друг в този живот. Има някои неща, които помагат. Музикантите определено имат този ефект върху мен. Иска ми се да бях музикант, понеже те наистина помагат много. Те [често] ни помагат да преминем през няколко часа от живота ни [на ден].

- Едно време написахте, че „липсата на сериозност е довела до всички видове прекрасни усещания.“

Да. Светът е твърде сериозен. Да се стараеш твърде много и да се съсредоточаваш върху произведения на изкуството – понеже най-вероятно съществува някъде някой, който в момента се е концентрирал зверски върху това, което аз съм създал – е все едно да се съсредоточаваш върху шоколадова мелба.

- Близо 40 години след „Кланица 5“ хората все още обичат да четат вашите книги. Защо според вас книгите ви имат такава трайна привлекателност? 

Казвал съм го и преди: аз пиша на езика на дете. Това прави произведенията ми четими в гимназията [смее се]. Без твърде много дълги изречения. Аз обаче се надявам, че моите идеи водят до оживени диалози, дори и изреченията ми да са прости. Простите изречения винаги са ми вършили много добра работа. И не използвам точка и запетая [като отделителна част между изреченията]. Все пак е трудно за четене, особено за деца в гимназията. Освен това, аз избягвам иронията. Не обичам, когато хората казват едно, а имат предвид друго.

Кърт Вонегът винаги се е придържал към левите политически идеи. През почти целия си живот той е бил член на Американския съюз за граждански свободи, а в много от романите му главни герои носят имената на прочути профсъюзни ръководители, социалисти или комунисти.

 - Когато публикувахте „Времетръс“ преди десет години, казахте, че общо взето се оттегляте от писането. Оттогава насам публикувахте две сбирки с есета – „Бог да ви поживи, д-р Кеворкян“ и  бестселъра „Безотечественик“. Чудя се дали визуалните изкуства не са заместили писането във вашия живот.

Е, все пак това е нещо подходящо за правене на стари години [смее се]. Както може би знаете, аз съдя тютюнева компания, тъй като техният продукт все още не ме е убил.

 - Различен творчески процес за вас ли е това, да грабнете четката, вместо да седнете да пишете?

Не. Аз преподавах в един писателски семинар в университета в Айова през 60-те години и в началото на всеки семестър казвах: „Ролевият модел за този курс е Винсент ван Гог – той е успял да продаде само две картини и то на брат си.“ [смее се отново]. Просто сядам и чакам да видя какво има, какво се случва в мен. Така се случва както с писането, така и с рисуването и накрая се получава нещо. Има случаи, в които нищо не излиза. Веднъж попитах Джеймс Брукс, прекрасния абстрактен експресионист, какво е рисуването за него и той каза: „Слагам първата четка върху платното и след това оставям на платното да свърши останалата работа“. Ето колко са сериозни художниците – те чакат от платното само да свърши половината им работа [смее се]. Хайде! Разбудете се малко!

- Днес живеем в много визуален свят. Останала ли е все още някаква сила у думите?

Преди няколко години бях на симпозиум с моите приятели Джоузеф Хелър и Уилям Стирон, които са мъртви вече и двамата, и говорехме за смъртта на прозата и смъртта на поезията. Тогава Стирон отбеляза, че прозата винаги е била елитарна форма на изкуство. Това е изкуство за много малко хора, тъй като много малко са онези, които могат да четат наистина добре. Казвал съм, че да отвориш новела е все едно да влезеш в музикална зала и да ти връчат цигулка. Трябва да изпълняваш. [смее се отново]. Да се взираш в едни хоризонтални линии от фонетични символи и арабски цифри и да бъдеш способен да визуализираш това в главата си, всичко това изисква участие и от твоя страна, изисква се читателят да е и изпълнител. Ако можеш да го направиш, значи можеш да се пренесеш на лов на китове заедно с Хърман Мелвил или да видиш със собствените си очи как Мадам Бовари оплесква живота си в Париж. Със снимките и филмите всичко, което се изисква от теб е да седнеш някъде и да ги гледаш и всичко това се случва и с теб.

“Истински ужас е да се събудиш една сутрин и да откриеш, че твойте съученици от гимназията управляват страната”-
Кърт Вонегът.

 - Преди много години вие казахте, че работата на писателя е да използва времето на непознатия, така че той или тя да нямат усещането, че времето им е пропиляно. В наши дни има много начини за един непознат човек да прекара времето си.

Така е. Наистина съществуват още много неща, с които човек може да прекара времето си.А преди беше време, в което хората се чудеха какво по дяволите ще правят цяла зима [смее се]. Тогава се появяваше някоя голяма книга – голяма, прекрасна книга, и всеки се захващаше да я чете, за да прекара своето време. Това беше доста примитивен експеримент, преди телевизията, когато хората трябваше да гледат едно мастило на хартия, за Бога! Аз самият израснах в период, когато радиото беше много важно. Прибирах се вкъщи от училище и пусках радиото. Имаше много забавни комедианти и прекрасна музика, както и пиеси. Прекрвах времето си в слушане на радио. Днес вече не е необходимо да си грамотен, за да прекарваш времето си добре и да не скучаеш.

“

- Казвали сте, че телевизията е една от най-жизнените форми на изкуство в днешния свят.

Да, така е. Тя работи като мечта. Тя е начин за задържане на вниманието и е дяволски добра в това. За много хора телевизията е самият живот. Преди време църквите даваха на хората възможност за по-добра компания от онази, с която разполагаха по домовете си, но днес, независимо какви са семейният ви живот или как се спогаждате със съседите си, можете да пуснете телевизора си и получавате нови близки, ново семейство. Не знам дали сте чували за това, но учените са създали малки гъсочета, които вярват, че един самолет е тяхната майка. Човешките същества ще вярват все повече във всевъзможни неща, които не са верни и това е ОК. Телевизията също е част от това.

 - Дали случайно нямате още една книга някъде в себе си?

Не. Вижте, аз съм на 84 години, писателите обикновено вече са написали своите най-добри творби до 45-годишна възраст. Гросмайсторите са във вихъра си, когато са на 35; същото е и с бейзболистите. Има толкова много други хора, които пишат. Нека ги оставим да пишат.

- С какво се занимава старият човек тогава?

Страната ми е в руини. Така че аз съм като риба в отровен аквариум. Моето падане духом до голяма степен се дължи именно на това. Трябваше да има надежда. Това трябваше да бъде велика държава. А сега целият свят ни презира. Аз се надявах да построя държава и да допринеса нещо за нейната литература. Затова участвах във Втората световна война и затова писах и книги.

 - Какво бихте искали да извлича от книгите ви като опит онзи, който ги чете?

Ами, бих искал момчето – или момичето, разбира се – да оставят книгата и да си помислят: „Това е най-великият човек, който някога е живял.“ [смее се].

*На английски думите „bush”, “dick” и „colon” означават съответно „храст“, „пенис“ (вулг.) и „ободно черво“ (част от дебелото черво). Вонегът визира американският президент между 2001 и 2009 г. Джордж Буш, неговия вицепрезидент Дик Чейни и вероятно бейзболиста Бартоло Колън.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ