ПРЕДСТОЯЩИ КАТАСТРОФИ

Поетът Робърт Фрост задал въпроса дали Земята ще приключи съществуването си в огън или лед. Използвай­ки законите на физиката, можем да направим едно логично предсказание за това как светът ще приключи същес­твуването си в случай на ката по естествени причини.

В хилядолетен мащаб една опасност за човешката цивилизация е настъпването на нова ледникова епоха. Последната ледникова епоха е завършила преди 10 000 години. Когато настъпи следващата, а това ще стане в рамките на пе­риод, вариращ от 10 000 до 20 000 години, по-голямата частп от Северна Америка може да бъде покрита с лед, дебел половин миля (ок. 900 м). Човешката цивилизация е процъфтявала в рамките на неотдавнашния съвсем малък междледников период, когато Земята е била необичайно топла, но подобен цикъл не може да продължава вечно.

В течение на милиони години големи метеорити или ко­мети, които се сблъскват със Земята биха могли да имат опустошително въздействие. Последният голям сблъсък с небесно тяло е станал преди 65 милиона години, когато обект с диаметър около 11,5 км се блъснал в полуостров Юкатан, днешно Мексико създавайки кратер с диаметър около. 324 км и изтривайки от лицето на планетата динозаврите, които до този момент били доминиращата форма на живот на Земята. Според този времеви мащаб има вероятност да настъпи друг кос­мически сблъсък.

След милиарди години Слънцето постепенно ще се уголе­ми и ще погълне Земята. Слън­цето ще повиши температурата си с приблизително 10 про­цента през следващия милиард години, изгаряйки повърхността на Земята. То ще погълне напълно планетата след 5 милиарда години, когато ще се превърне в гигантска черве­на звезда. Земята наистина ще попадне в атмосферата на Слънцето.

След десетки милиарди години и Слънцето, и Галакти­ката Млечен път ще загинат. Когато нашето Слънце из­черпи своето водородно/хелиево гориво, ще се свие във формата на съвсем малка звезда - бяло джудже, и посте­пенно ще се охлади, докато стане отломък от черни термо­ядрени отпадъци, който ще се носи безцелно в космичес­кия вакуум. Накрая ГалактикатаМлечен път ще се сблъска със съседната галактика Андромеда, която е много по- голяма от нашата. Спиралните ръкави на Млечния път ще се откъснат и е напълно възможно Слънцето да отлети дъл­боко в Космоса. Черните дупки в центъра на двете галактики ще изпълнят танц на смъртта преди окончателния им сблъсък и сливане.

Като се има предвид обстоятелството, че един ден човечес­твото трябва да избяга от Слънчевата система на близките звезди за да оцелее или да загине, въпросът, който стои пред нас е как да стигнем до там. Най-близката звездна система - Алфа от Кентавър се намира на разстояние от над 4 светлинни години. Конвенционалните ракети с химично задвиж­ване едва достигат скорост 72 000 км/час. При тази скорост на тях ще им бъдат необходими 70 000 години само за да посетят най-близката звезда.

При анализа на днешната космическа програма можем да установим, че има огромна дупка между нашите жалки днешни възможности и изискванията, стоящи пред един истински междузвезден кораб, който би могъл да ни даде възможност да започнем да изследваме Вселената. От изс­ледването на Луната в началото на 70-те години на XX в. нашата космическа програма за полети с екипаж  астронавти в орбита само на 540 км над Земята в Космическата совалка и Международната кос­мическа станция. NASA планира да проправи път за космическия кораб „Орион“, който най-сетне ще върне астронавтите на Луната през 2020 г., след петдесетгодишно прекъсване. Според плана трябва да бъде създадена постоянна база на Луната, обитавана от хора. След това може да бъде предприета мисия с екипаж до Марс.

Очевидно трябва да бъде измислен нов вид ракетно устройство ако се налага да стигнем някога до звездите. Или трябва да повишим радикално тягата на нашите ракети, или трябва да увеличим времето на действието им. Една голяма химическа ракета например може да има тяга от няколко милиона килограма, но тя изгаря само за няколко минути. За разлика от нея други ракетни устройства като йонния двигател могат да имат слаба тяга, но да действат в продължение на години в открития космос. В случая с ракетната техника костенурката печели състезанието със заека.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ……

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ

ОБЩЕСТВОТО "ВРИЛ" - ЧЕТВЪРТА ЧАСТ! - ДОКАЗАНИ ИСТИНИ.

Споменават се и по-конкретни разследвания на т.нар. FOO FIGHTERS (огнени кълба). През 1942 г. ЦРУ, както и британските тайни служби вече знаят за производството и приложението на тези летящи съоръжения, но оценката им не е особено точна. Foo Fighters е наименованието за всички светещи германски летящи съоръжения. Под това понятие попадат дори т.нар. „летящи костенурки“ и „сапунени мехури“: две абсолютно различни открития, за които Съюзниците допускали, че имат връзка. ЛЕТЯЩАТА КОСТЕНУРКА е разработена от SS — E — IV във Винер Нойщат. Нейната външна форма напомня черупка на костенурка.

Става въпрос за безекипажни летящи сонди, които трябвало да предизвикат смущения в електрическото захранване на вражеските военни сили. Те произвеждали клистронни  лъчи, които SS описва като смъртоносни. Първоначално обаче те не се оказват особено ефективни. Тази технология е разработвана и по-късно и познавачите на НЛО ще потвърдят, че спирането на тока е един от най-характерните признаци при поява на НЛО! Американският пилот от Втората световна война Уендъл Стивънс описва Foo Fighters като сиво — зелени или червено — оранжеви, които се приближавали на 5 метра от самолетите и оставали в тази позиция. Нито можели да се отърват от тях, нито да ги свалят с огън и понякога въздушната ескадрила се принуждавала да се върне или да се приземи.

 „Сапунените мехури“, също наричани Foo Fighters, са съвсем друго нещо. Това са обикновени балони с тънки метални спирали във вътрешността за объркване на неприятелските радари. Освен психологическото въздействие успехът им трябва да е бил незначителен.

В началото на 1943 г. се планира създаването на кораб — майка с форма на пура — т.нар. СЪОРЪЖЕНИЕ АНДРОМЕДА (с дължина 139 м),  който да бъде произведен в заводите за цепелини. Той трябвало да превозва летящи чинии за междузвездни полети. Около Коледа на 1943 г. в Нордзеебад Колберг се състои важна среща на ОБЩЕСТВОТО ВРИЛ. На нея присъстват медиумите Зигрун и Мария Озрич. Основна тема е ПРОЕКТЪТ АЛДЕБАРАН. Медиумите получават точни сведения за местонахождението на населените планети около слънцето на Алдебаран и започва подготовка за пътуването до там. На 2 януари 1944 г. се провежда съвещание между ХИТЛЕР, ХИМЛЕР, Кюнкел (общество „Врил“) и д-р Шуман (общество „Врил“), на което се обсъжда ПРОЕКТА ВРИЛ. Идеята е с големия Vril-7 да се проникне до Алдебаран през независещ от скоростта на светлината пространствен тунел. По думите на Ратхофър първият тестов полет в тунела трябва да се е състоял през зимата на 1944 г. Изглежда, че той е претърпял някакъв катаклизъм, защото снимките, направени след полета, V-7 изглеждал „така, сякаш 100 години е бил на път“. Външното му покритие било силно състарено и повредено на много места.

На 14 февруари 1944 г. в рамките на проекта V-7 в Пенемюнде пилотът Йоахим Рьолике тества конструирания от Шривер и Хабермол свръхзвуков вертолет, снабден с 12 турбоагрегата BMW 028.  Скоростта на отвесния полет е 800 м/мин, той достига височина 24 200 метра, а скоростта на хоризонталния полет е 2200 км/ч. Той можел да се задвижва и с неконвенционална енергия. Вертолетът обаче не е използван повторно, защото през 1944 г. Пенемюнде е бомбардиран, а транспортирането до Прага не променя нещата, защото още преди летящите дискове да бъдат приведени в пълна бойна готовност, американците и руснаците превземат града.
В началото на 1945 г. по времето на окупацията на Германия британците и американците откриват в тайните архиви на SS снимки на Haunebu-2 и Vril-1, както и на съоръжението „Андромеда“. След постановлението на президента Труман през март 1946 г. военноморският комитет на САЩ издава разрешение да се събират германските материали за експерименти на високи технологии. Чрез операция PAPERCLIP в САЩ са прехвърлени секретните германски учени. Между тях са ВИКТОР ШАУБЕРГЕР и ВЕРНЕР ФОН БРАУН.
В рамките на първия проект, ръководен от работещия в Техническия университет в Мюнхен проф. д-р инж. В. О. Шуман, до началото на 1945 г. се твърди, че са произведени 17 летящи чинии с диаметър 11,5 м, които извършват общо 84 тестови полета: това са VRIL-1-J?GER. През 1945 г. от Бранденбург, след взривяване на цялата опитна база, за Алдебаран трябва да са излетели поне един VRIL-7 и един широко обемен кораб — майка VRIL-7 на име ODIN с част от учените и членовете на обществото „Врил“.
Вторият проект се ръководи от Четвърти отдел за разработки на Черното слънце (SS-E-IV) и до началото на 1945 г. успява да създаде три различни по големина космически „пумпала“ с формата на камбана:
• HAUNEBU-1 с диаметър 25 м е произведен в два екземпляра, които извършват общо 52 тестови полета (скорост 4800 км/ч.).
• От HAUNEBU-2 (с диаметър 32 м) са произведени седем екземпляра и са изпробвани в общо 106 полета (скорост 6000 км/ч.). Всъщност Haunebu-2 е предвиден за серийно производство. Между самолетостроителните фирми „Дорниер“ и „Юнкерс“ изглежда е имало някаква договорка, която в края на март 1945 г. е била прекратена в полза на „Дорниер“. Официалното име на тежкия летящ пумпал трябва да е било DO-STRA (DOrnier STRAtospharenflugzeug - „ Стратосферен самолет Дорниер“).
• HAUNEBU-3 с диаметър 71 м, е произведен само веднъж и извършва най-малко 19 полета (скорост около 7000 км/ч.). УРЕДЪТ АНДРОМЕДА — дългият 139 м кораб — майка, с хангари за един Haunebu-2, два Vril-1 и два Vril-2 — съществува само на хартия.
Има документи, че след създаването на ШИРОКООБЕМНИЯ VRIL-7 в края на 1944 г. и няколко тестови полета той е използван за секретни, все още ограничени до периметъра на Земята секретни мисии:
1)    Приземяване край Мондзее в Залцкамергут, Австрия, и опит за потапяне с цел установяване устойчивостта на обвивката при повишено налягане.
2)    От март до април 1945 г. вероятно по стратегически причини и заради сигурността Vril-7 е позициониран в „Алпийската крепост“ и лети до Испания, откъдето безопасно прехвърля избягалите важни германски личности в Южна Америка и НОЙШВАБЕНЛАНД, където още по времето на войната се намират основни германски бази.
3) Непосредствено след това Vril трябва да е извършил секретен полет до Япония, за който обаче не се знае нищо.

Какво става с въздушните кораби след войната? Вероятността да е имало малка серия производство на Haunebu-2 не може да бъде изключена. Появилите след 1945 г. снимки на НЛО с типичния за германските конструкции външен вид подкрепят това.

Според някои, част от тях са потопени в Мондзее, Горна Австрия, според други — са отлетели за Южна Америка или са пренесени там на части. Дори въздушните кораби да не са достигнали Южна Америка, е сигурно, че са били построени наново с помощта на германските инженерни планове, тъй като стават важна част от технологията, използвана в „Експеримента Феникс“ през 1983 г., който е продължение на „Експеримента Филаделфия“ от 1943 г. (Експерименти на US NAVY (американските военноморски сили), свързани с телепортация, материализация и пътуване във времето, /за което съм пуснал снимков материал по-надолу в блога/ които са по-фантастични и от най-дръзките ви мечти. За тях има достатъчно материали, които са доста много за една цяла книга, но в случая не съвпадат с нашата тема.
През 1938 г. е проведена германска ЕКСПЕДИЦИЯ В АНТАРКТИДА със самолетоносача „Швабенланд“. 600 000 кв. км са обявени за германска държава — НОЙШВАБЕНЛАНД. Незаледена територия с планини и езера! По-късно за там тръгва цяла флота подводници тип 21 и 23.  До днес все още липсват над 100 германски подводници???, които между другото са снабдени с шнорхели „Валтер“, позволяващи им да стоят няколко седмици под вода, и може да се допусне, че са избягали в Нойшвабенланд с разглобените летящи чинии или най-малкото с инженерните планове. Не по-малко основателно е предположението, че  след като тестовите полети се оказват успешни то в края на войната летящите чинии директно са отлетели за там. Тази хипотеза вероятно Ви се струва пресилена, но основанията за нея съвсем не са малко.
Въпросът е защо под командването на АДМИРАЛ Е. БЪРД през 1947 г. Съюзниците извършват ИНВАЗИЯ в АНТАРКТИДА? Защо Бърд потегля с „незначителната“ войска от 4000 души, един боен кораб, изцяло оборудван самолетоносач и всички необходими боеприпаси, след като става въпрос само за експедиция? Той има осем месеца на разположение, но всичко свършва само след осем седмици, през които губи голям и официално никога неназован брой самолети. Какво се е случило?

След завръщането си адмирал Бърд заявява пред пресата, че „няма да е добре в случай на нова война да се съобразяваме с нападенията на самолети, които могат да прелитат от единия полюс до другия“.  От следващите му думи става ясно, че там имало високоразвита цивилизация, чиито напредничави технологии са използвани от SS.

В книгата си „Машини на времето“ Норберт Юрген — Ратхофър пише следното за по-късните разработки на Haunebu:
„Непосредствено след май 1945 г. космическите „пумпали“ Haunebu-1, 2 и 3 и космическите дискове Vril-1 изчезват безследно… В тази връзка е особено интересно, че след 19-тия си изпитателен полет, на 20 април 1945 г. германският Haunebu-3 трябва да е излетял от „Ношивабенланд“ — по онова време официална германска територия в източната част на Антарктика,  на космическа експедиция до Марс, за изхода на която не се знае нищо… Година по-късно обаче, през 1946, внезапно появилите се над Скандинавския полуостров многобройни светлинни обекти от непознат вид и без съмнение изкуствен произход повдигат нивото на напрежение сред Съюзниците от Изток и Запад. Отново година по-късно, през 1947, над Северна Америка  и до 50-те години броят им става все повече и то пилотирани без съмнение от интелигентни същества, изникват нови светлинни летящи обекти с кръгла, дискова или с камбановидна форма, а понякога и с формата на пура — накратко: НЛО.“

Извинявам се за дългата статия, но Вие така пожелахте! Следва продължение..., защото истината е някъде ТАМ...

Николай Николов