ОБЩЕСТВОТО "ВРИЛ" - ЧЕТВЪРТА ЧАСТ! - ДОКАЗАНИ ИСТИНИ.

Споменават се и по-конкретни разследвания на т.нар. FOO FIGHTERS (огнени кълба). През 1942 г. ЦРУ, както и британските тайни служби вече знаят за производството и приложението на тези летящи съоръжения, но оценката им не е особено точна. Foo Fighters е наименованието за всички светещи германски летящи съоръжения. Под това понятие попадат дори т.нар. „летящи костенурки“ и „сапунени мехури“: две абсолютно различни открития, за които Съюзниците допускали, че имат връзка. ЛЕТЯЩАТА КОСТЕНУРКА е разработена от SS — E — IV във Винер Нойщат. Нейната външна форма напомня черупка на костенурка.

Става въпрос за безекипажни летящи сонди, които трябвало да предизвикат смущения в електрическото захранване на вражеските военни сили. Те произвеждали клистронни  лъчи, които SS описва като смъртоносни. Първоначално обаче те не се оказват особено ефективни. Тази технология е разработвана и по-късно и познавачите на НЛО ще потвърдят, че спирането на тока е един от най-характерните признаци при поява на НЛО! Американският пилот от Втората световна война Уендъл Стивънс описва Foo Fighters като сиво — зелени или червено — оранжеви, които се приближавали на 5 метра от самолетите и оставали в тази позиция. Нито можели да се отърват от тях, нито да ги свалят с огън и понякога въздушната ескадрила се принуждавала да се върне или да се приземи.

 „Сапунените мехури“, също наричани Foo Fighters, са съвсем друго нещо. Това са обикновени балони с тънки метални спирали във вътрешността за объркване на неприятелските радари. Освен психологическото въздействие успехът им трябва да е бил незначителен.

В началото на 1943 г. се планира създаването на кораб — майка с форма на пура — т.нар. СЪОРЪЖЕНИЕ АНДРОМЕДА (с дължина 139 м),  който да бъде произведен в заводите за цепелини. Той трябвало да превозва летящи чинии за междузвездни полети. Около Коледа на 1943 г. в Нордзеебад Колберг се състои важна среща на ОБЩЕСТВОТО ВРИЛ. На нея присъстват медиумите Зигрун и Мария Озрич. Основна тема е ПРОЕКТЪТ АЛДЕБАРАН. Медиумите получават точни сведения за местонахождението на населените планети около слънцето на Алдебаран и започва подготовка за пътуването до там. На 2 януари 1944 г. се провежда съвещание между ХИТЛЕР, ХИМЛЕР, Кюнкел (общество „Врил“) и д-р Шуман (общество „Врил“), на което се обсъжда ПРОЕКТА ВРИЛ. Идеята е с големия Vril-7 да се проникне до Алдебаран през независещ от скоростта на светлината пространствен тунел. По думите на Ратхофър първият тестов полет в тунела трябва да се е състоял през зимата на 1944 г. Изглежда, че той е претърпял някакъв катаклизъм, защото снимките, направени след полета, V-7 изглеждал „така, сякаш 100 години е бил на път“. Външното му покритие било силно състарено и повредено на много места.

На 14 февруари 1944 г. в рамките на проекта V-7 в Пенемюнде пилотът Йоахим Рьолике тества конструирания от Шривер и Хабермол свръхзвуков вертолет, снабден с 12 турбоагрегата BMW 028.  Скоростта на отвесния полет е 800 м/мин, той достига височина 24 200 метра, а скоростта на хоризонталния полет е 2200 км/ч. Той можел да се задвижва и с неконвенционална енергия. Вертолетът обаче не е използван повторно, защото през 1944 г. Пенемюнде е бомбардиран, а транспортирането до Прага не променя нещата, защото още преди летящите дискове да бъдат приведени в пълна бойна готовност, американците и руснаците превземат града.
В началото на 1945 г. по времето на окупацията на Германия британците и американците откриват в тайните архиви на SS снимки на Haunebu-2 и Vril-1, както и на съоръжението „Андромеда“. След постановлението на президента Труман през март 1946 г. военноморският комитет на САЩ издава разрешение да се събират германските материали за експерименти на високи технологии. Чрез операция PAPERCLIP в САЩ са прехвърлени секретните германски учени. Между тях са ВИКТОР ШАУБЕРГЕР и ВЕРНЕР ФОН БРАУН.
В рамките на първия проект, ръководен от работещия в Техническия университет в Мюнхен проф. д-р инж. В. О. Шуман, до началото на 1945 г. се твърди, че са произведени 17 летящи чинии с диаметър 11,5 м, които извършват общо 84 тестови полета: това са VRIL-1-J?GER. През 1945 г. от Бранденбург, след взривяване на цялата опитна база, за Алдебаран трябва да са излетели поне един VRIL-7 и един широко обемен кораб — майка VRIL-7 на име ODIN с част от учените и членовете на обществото „Врил“.
Вторият проект се ръководи от Четвърти отдел за разработки на Черното слънце (SS-E-IV) и до началото на 1945 г. успява да създаде три различни по големина космически „пумпала“ с формата на камбана:
• HAUNEBU-1 с диаметър 25 м е произведен в два екземпляра, които извършват общо 52 тестови полета (скорост 4800 км/ч.).
• От HAUNEBU-2 (с диаметър 32 м) са произведени седем екземпляра и са изпробвани в общо 106 полета (скорост 6000 км/ч.). Всъщност Haunebu-2 е предвиден за серийно производство. Между самолетостроителните фирми „Дорниер“ и „Юнкерс“ изглежда е имало някаква договорка, която в края на март 1945 г. е била прекратена в полза на „Дорниер“. Официалното име на тежкия летящ пумпал трябва да е било DO-STRA (DOrnier STRAtospharenflugzeug - „ Стратосферен самолет Дорниер“).
• HAUNEBU-3 с диаметър 71 м, е произведен само веднъж и извършва най-малко 19 полета (скорост около 7000 км/ч.). УРЕДЪТ АНДРОМЕДА — дългият 139 м кораб — майка, с хангари за един Haunebu-2, два Vril-1 и два Vril-2 — съществува само на хартия.
Има документи, че след създаването на ШИРОКООБЕМНИЯ VRIL-7 в края на 1944 г. и няколко тестови полета той е използван за секретни, все още ограничени до периметъра на Земята секретни мисии:
1)    Приземяване край Мондзее в Залцкамергут, Австрия, и опит за потапяне с цел установяване устойчивостта на обвивката при повишено налягане.
2)    От март до април 1945 г. вероятно по стратегически причини и заради сигурността Vril-7 е позициониран в „Алпийската крепост“ и лети до Испания, откъдето безопасно прехвърля избягалите важни германски личности в Южна Америка и НОЙШВАБЕНЛАНД, където още по времето на войната се намират основни германски бази.
3) Непосредствено след това Vril трябва да е извършил секретен полет до Япония, за който обаче не се знае нищо.

Какво става с въздушните кораби след войната? Вероятността да е имало малка серия производство на Haunebu-2 не може да бъде изключена. Появилите след 1945 г. снимки на НЛО с типичния за германските конструкции външен вид подкрепят това.

Според някои, част от тях са потопени в Мондзее, Горна Австрия, според други — са отлетели за Южна Америка или са пренесени там на части. Дори въздушните кораби да не са достигнали Южна Америка, е сигурно, че са били построени наново с помощта на германските инженерни планове, тъй като стават важна част от технологията, използвана в „Експеримента Феникс“ през 1983 г., който е продължение на „Експеримента Филаделфия“ от 1943 г. (Експерименти на US NAVY (американските военноморски сили), свързани с телепортация, материализация и пътуване във времето, /за което съм пуснал снимков материал по-надолу в блога/ които са по-фантастични и от най-дръзките ви мечти. За тях има достатъчно материали, които са доста много за една цяла книга, но в случая не съвпадат с нашата тема.
През 1938 г. е проведена германска ЕКСПЕДИЦИЯ В АНТАРКТИДА със самолетоносача „Швабенланд“. 600 000 кв. км са обявени за германска държава — НОЙШВАБЕНЛАНД. Незаледена територия с планини и езера! По-късно за там тръгва цяла флота подводници тип 21 и 23.  До днес все още липсват над 100 германски подводници???, които между другото са снабдени с шнорхели „Валтер“, позволяващи им да стоят няколко седмици под вода, и може да се допусне, че са избягали в Нойшвабенланд с разглобените летящи чинии или най-малкото с инженерните планове. Не по-малко основателно е предположението, че  след като тестовите полети се оказват успешни то в края на войната летящите чинии директно са отлетели за там. Тази хипотеза вероятно Ви се струва пресилена, но основанията за нея съвсем не са малко.
Въпросът е защо под командването на АДМИРАЛ Е. БЪРД през 1947 г. Съюзниците извършват ИНВАЗИЯ в АНТАРКТИДА? Защо Бърд потегля с „незначителната“ войска от 4000 души, един боен кораб, изцяло оборудван самолетоносач и всички необходими боеприпаси, след като става въпрос само за експедиция? Той има осем месеца на разположение, но всичко свършва само след осем седмици, през които губи голям и официално никога неназован брой самолети. Какво се е случило?

След завръщането си адмирал Бърд заявява пред пресата, че „няма да е добре в случай на нова война да се съобразяваме с нападенията на самолети, които могат да прелитат от единия полюс до другия“.  От следващите му думи става ясно, че там имало високоразвита цивилизация, чиито напредничави технологии са използвани от SS.

В книгата си „Машини на времето“ Норберт Юрген — Ратхофър пише следното за по-късните разработки на Haunebu:
„Непосредствено след май 1945 г. космическите „пумпали“ Haunebu-1, 2 и 3 и космическите дискове Vril-1 изчезват безследно… В тази връзка е особено интересно, че след 19-тия си изпитателен полет, на 20 април 1945 г. германският Haunebu-3 трябва да е излетял от „Ношивабенланд“ — по онова време официална германска територия в източната част на Антарктика,  на космическа експедиция до Марс, за изхода на която не се знае нищо… Година по-късно обаче, през 1946, внезапно появилите се над Скандинавския полуостров многобройни светлинни обекти от непознат вид и без съмнение изкуствен произход повдигат нивото на напрежение сред Съюзниците от Изток и Запад. Отново година по-късно, през 1947, над Северна Америка  и до 50-те години броят им става все повече и то пилотирани без съмнение от интелигентни същества, изникват нови светлинни летящи обекти с кръгла, дискова или с камбановидна форма, а понякога и с формата на пура — накратко: НЛО.“

Извинявам се за дългата статия, но Вие така пожелахте! Следва продължение..., защото истината е някъде ТАМ...

Николай Николов