ЧАСОВНИКЪТ НА ГАЛАКТИКАТА ВЕЧЕ ОТБРОЯВА ДВАНАДЕСЕТИЯТ ЧАС

За да разберем какво предстои при следващият цикъл на земята,който започва съвсем скоро,  то нека направим малко пояснение, което трудно се чете, но е обяснено по възможно най - елементарния начин!
Вече е ясно, че геометричните модели са навсякъде - в света на квантите,  Земята и Слънчевата система, както и на вселенското ниво на свръх - куповете, та чак до космическия прах и газ в най-отдалечените кътчета на Вселената. Но какво да кажем за геометрията на нашата галактика? Логично погледнато, геомет­ричните закони, които виждаме заложени в Слънчевата систе­ма, не биха могли да се ограничат само до една звезда и нейните планети. Ако галактиката също притежава геометрични силови полета, то това значи, че бихме могли да прекосим милиони го­дини само за един миг — стига да знаем как да си извоюваме дос­тъпа до тях. Редица учени изчисляват, че за завършване на ед­на обиколка на нашата галактика й трябват приблизително 250 милиона години. И ако животът се е появил на Земята преди грубо 3,5 милиарда години, както подсказват микрофосилните данни от бактериите, то тогава цялата история на живота на Зе­мята се е развила едва за последните четиринадесет завъртания на галактиката. Така казано, нещата изглеждат доста по-бързи, отколкото бихме допуснали. Дори самата Земята не е съществу­вала допреди 4,54 милиарда години, което е малко над осемна­десет завъртания на галактиката. Но щом животът на Земята е само на четиринадесет галактически години, става доста по-лес­но да си представим как всичките тези завъртания биха могли да се слеят заедно във времепространството, образувайки един гигантски повтарящ се цикъл. Всеки път, когато се озовем на съ­щото място в галактиката, където сме били и преди, би трябвало да се сблъскаме със същите енергийни условия.
Нека погледнем към еволюционния цикъл, открит от Мюлер и Роде. На всеки 62 милиона години се наблюдават ма­сирани еволюционни изблици на планетата ни, а това се свърз­ва директно с придвижването нагоре-надолу на нашата Слънчева система, докато се върти през галактиката, за което се смята, че са необходими 64 милиона години. Ричард Хогланд бе първият, кой­то обърна внимание, че ако определим едно завъртане на галактиката на приблизително 250 милиона години в неговите рамки се вписват точно четири подобни цикъла от по 62 милиона години. Четири равноотстоящи точки в един кръг об­разуват квадрат, така че нищо чудно еволюцията на Земята да се ръководи от галактически октахедрон (или куб). Това е изуми­телна насока на мисълта. Движението нагоре-надолу на Слънче­вата система спрямо галактичната равнина би трябвало да бъде пряка последица от гравитационния поток около всеки от тези геометрични ъгли, тъй като Ханс Йени напомня, че около тези ге­ометрични точки на завихряне винаги се наблюдават постоянни течения. Поради което, когато се насочим към някой от ъглите на октахедрона се издигаме нагоре, а когато подминем този ъгъл, биваме грабнати от друго течение, което ни придърпва надолу.
Но какво да кажем за други геометрични модели в галакти­ката? Да си припомним, че икозахедронът на Земята, дефини­ран от Сандерсън, създава десет точки на завихряне, които са все около Тропика на Рака и Тропика на Козирога, на равни раз­стояния една от друга. Ако разделим орбитата на галактиката, равна на 250 милиона години на 10 равни части, получаваме по 25 милиона години - което е приемливо близо до 26-милион-ния годишен цикъл открит от Рауп и Сепкоски. Ако нивото на слънчевата радиация нараства по измерим начин, след като тези нови геометрични построения се задвижват, това би увеличило количеството радиация, складирано в данните от вкаменелости-те, с което би ги накарало да изглеждат по-скоро на 26 милиона години, отколкото на 25 милиона.
Това значи, че двойният тетрахедрон има шест равноотстоящи от екватора точки, точно както Звез­дата на Давид в две измерения, но във вътрешността има още шест равноотстоящи точки. Това означава, че по протежение на екватора се откриват дванадесет равноотстоящи точки само в една-единствена енергийна сфера. Това вече обяснява причина­та за дванадесетте орбитални цикъла на Луната годишно, както и по-дълбокия смисъл на дванадесетте знака и домове на Зоди­ака. Много е възможно дванадесетте Епохи на Зодиака да символизират по-големия двоен тетрахедрон, за чието изминаване са необходими 25 920 години. Може би вече разполагаме с геометричното значение за систематичността, с която числото дванадесет се появява във всички тези цикли.
Знаем също така, че изхождайки от поведението на тези невидими енергийни полета, и галактическият Октахедрон и галактическият икозахедрон би трябвало да имат сфери на енер­гия, които ги обгръщат и пътешестват заедно с тях. Освен това сме наясно, че по-сложните геометрични модели вибрират с по-голяма честота, точно както откриват Лиу и Спилхаус в разши­ряването на Земята. Оттук става ясно, че по време на цикъла от 62 милиона години през Слънчевата система се движи сфера от галактическа енергия с по-ниска честота. В измерението на вре­мето тази сфера би трябвало да има геометричната форма на октахедрон или куб. Всяка от сферите очевидно се изнася надалече от центъра на галактиката с бавна равномерна скорост. И щом галактическият октахедрон ни подмине, попадаме под влияние­то на галактическия икозахедрон - въпреки че сенките на октахедрона все още продължават да ни дърпат лекичко назад, както откриват Мюлер и Роде.
С навлизането на икозахедрона в Слънчевата ни система нах­лува енергийна сфера с много по-висока честота, която като ни­що може да обяснява повишаването на слънчевата радиация, за­ради която данните от вкаменелостите подсказват за цикъл от 26 милиона години, а не за такъв от 25 милиона. Радиовъглеродното датиране се базира на гладкия равномерен поток на слънчева­та радиация, за да породи резултатите, които виждаме. Новият 25-милионен годишен цикъл се появява във фосилните данни преди около 250 милиона години, което означава, че от започва­нето му вече имаме десет цикъла или едно пълно завъртане на галактиката. И тъй като вече сме завършили един пълен кръг, това би могло да означава, че се придвижваме към следващата голяма енергийна сфера, която е с още по-високо ниво на кохерентност. А и да не забравяме, че първоначалната твърда обвив­ка на Земята започва да се пука по равноотстоящи точки, об­разуващи тетрахедрон, преди около 220 милиона години - това вероятно показва настъпателните дългосрочни последици за Зе­мята, които се задвижват след пристигането на тази нова сфера от енергия. Нищо чудно и в този момент енергийната мрежа да се измества към нова конфигурация - което би обяснило защо медоносните пчели и други мигриращи видове все по-често се объркват или изгубват.
Знам, че стана много! Следва по- разбираемо продължение........


Николай Николов