ПАРАЛЕЛНИ СВЕТОВЕ. СТРУННАТА ТЕОРИЯ - четвърта част

                                 СТРУННАТА ТЕОРИЯ

Всичко това се променило с появата на една смайваща нова теория, наречена суперструнната теория. До 80-те години на XX в. физиците се давели в море от субатомни частици. Всеки път когато разбивали на парчета един атом с мощните ускорители на частици, те откривали десетки нови частици, които се разделяли. Това било толкова обезсър­чаващо, че Дж. РобъртОпънхаймер обявил, че Нобеловата награда по физика трябва да бъде дадена на физика, койтото не е открил нова частица през тази година! (Енрико Ферми, ужасен от размножаването на субатомни частици с имена, които звучели като на гръцки, казал: „Ако можех да запом­ня имената на всички тези частици, щях да стана бота­ник.) След десетилетия усилен труд този зоопарк от час­тици успял да бъде подреден в нещо, наречено „стандартен модел“. Милиарди долари, потта на хиляди инженери и фи­зици, и двадесет Нобелови награди са отишли за мъчителното сглобяване, парче по парче, на стандартния модел. Той е наистина забележителна теория, която като, че ли се съгласува с всички експериментални данни, свързани със субатомните частици.

Но въпреки всичките си експериментални успехи стан­дартният модел страда от един сериозен дефект. Както каз­ва Стивън Хокинг: „Моделът е грозен и е създаден за слу­чая.“ Той съдържа поне деветнадесет свободни параметъра (сред които влизат масите на частиците и силата на техните взаимодействия с други частици), тридесет и шест кварки и антикварни, три точни и резервни копия на субчастиците и множество странно звучащи субатомни час­тици като тау неутрината, глуоните на Йанг-Милс, Хигс- бозоните, W-бозоните и Z-частиците. Нещо по-лошо. В стандартния модел не се споменава за гравитацията. Струва се, че е трудно да се повярва, че природата на своето най-висше, фундаментално равнище може да действа толкова наслуки и да бъде неелегантна във висша степен. Така се появява теория, която само една майка може да обича. Самата неелегантност на стандартния модел принуждава физиците да направят повторен анализ на всичките си допускания за природата. Нещо било сбъркано, и то страшно много! Ако човек анализира последните няколко века във физиката, едно от най-важните постижения през последното столетие било обобщаването на цялата фундаментална физика в две големи теории: квантовата теория (представена от стандартния модел) и Айнщайновата теория на общата относителност (описваща гравитацията). Забележителен е фактът, че заедно те представляват общият сбор на цялото физическо познание в областта на физиката на фун­даментално ниво. Първата теория описва света на миниатюрното - субатомния квантов свят, в който частиците иг­раят фантастичен танц, изниквайки от нищото, изчезвай­ки в него и появявайки се на две места по едно и също вре­ме. Втората теория описва света на макрокосмоса - чер­ните дупки и Големия взрив, и си служи с езика на гладки­те повърхности, разтегнатите тъкани и деформираните плоскости. Теориите са противоположни във всяко отно­шение, тъй като използват различна математика, различ­ни допускания и различни физически визуални образи. Става така, сякаш природата е имала две ръце, като нито едната от двете не е поддържала връзка с другата. Нещо повече, всеки опит за свързване на тези две теории е водел до безсмислени отговори. В продължение на половин век всеки физик, който се е опитвал да уреди чрез посредни­чеството си насилствен брак между квантовата теория и общата относителност, е установявал, че теорията избухва в лицето му, давайки безкрайно много отговори, които в крайна сметка се обезсмислят.

Всичко това се променя с появата на суперструнната тео­рия, която постулира, че електронът и другите субатомни частици не са нищо друго освен различни вибрации на стру­на, които действат като съвсем малко кръгло ластиче. Ако човек удари кръглото ластиче, то вибрира в различни ладове, като всяка нота съответства на различна субатомна час­тица. По този начин суперструнната теория обяснява стотиците субатомни частици, които са открити досега в ускорителите на частици. На практика теорията на Айнщайн се очертава като една от най-ниските вибрации на струната.

Струнната теория бе приветствана като „теория на всич­ко“, като легендарната теория, която се е изплъзвала на Айнщайн през последните тридесет години от неговия живот. Айнщайн искал една-единствена, всеобхватна теория, която ще обобщава всички физични закони - теория, коя­то ще му позволи „да чете мислите на Бога“. Ако струнна­та теория наистина обединява гравитацията с квантовата теория, тя представлява върховното постижение на науката, връщайки се мислено още преди две хиляди години, когато гърците са си задали въпроса от какво се състои материята.

СТИГА ТОЛКОВА, ЧЕ СТАНА ДЪЛГО……..

Със следващата статия ще продължим за Струнната теория и  не само с нея………,а ще засегнем и въпроса за Мултивселената, тоест за там където бяхме се запътили….

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ