сряда, 31 декември 2014 г.

НОВА ГОДИНА.....2015...

Беше навечерието на 31 декември. Сред покритите с дебел сняг борове и елхи се бе сгушила една малка хижа и плахо осветяваше снега около себе си с двете си прозорчета. 
Отвътре хижата не се различаваше от останалите малки хижи пръснати из горите и все пак беше различна. Тя бе осветявана от игривите пламъци на една малка, каменна камина и един малък свещник с три пожълтели от лой свещи, поставен на грубо скована дървена маса. Останалата мебел се състоеше от едно криво, дървено легло, люлеещ се стол и голям часовник с махало, който отброяваше с тежки удари последните минути. В стаята имаше две жени. Една млада и една вече в залеза на староста. По-старата стоеше на люлеещия се стол близо до камината, облечена в захабена сива рокля, носена сякаш цяла година, загледана в танца на пламъците, сякаш там виждаше нещо, което бе загубила отдавна. 
Другата жена изглеждаше твърде млада, за да бъде наречена така. От нея струеше жизненост и свежест. Тялото и бе изваяно и изкусително като на весталка. Косата и с цвят на слънце се спускаше около нея, обвивайки я като божествено сияние. Беше облечена в обикновена бяла рокля, спускаща се като лебедов пух по нежното и тяло. Тя бе изпълнена с енергия и танцуваше весела и грациозна като ангел около масата. Старата жена извърна за малко поглед от огъня и се загледа в танцуващото момиче и от израза на лицето и личеше, че си е спомнила нещо познато, случило се преди много време. След малко тя сякаш се пробуди от спомена и отново се загледа в огъня. Момичето се спря до нея, сякаш едва сега забелязваше, че не е само в стаята и клекна до възрастната жена. 
- Какво ти е? - попита я. Гласът и звучеше нежно и леко като песен на пролетен вятър. - Зле ли ти е? 
- Нищо ми няма! - отвърна възрастната жена. - Остава още малко мила. Готова ли си? 
- Мисля, че да! - несигурно каза момичето. - Отдавна чакам този миг. Най-после ще изляза от тук. 
Престои ми да видя толкова нови неща и да направя толкова много. 
- Не се главозамайвай много - предупредително каза възрастната жена. - Когато излезеш навън, не всичко ще е толкова розово, колкото ти се струва сега. 
- Но те ще ме харесат, нали? - наивно попита момичето. - Аз съм толкова красива и добра. 
- И аз бях такава някога - промълви старицата замислено. -Наивна и убедена, че всички ще ме харесат и ще ме хвалят. Че ще ме обичат и ще ми казват, че съм добра. И след това започваха упреците, недоволството, хулите и всичките оплаквания. Щом нещо лошо станеше, обвиняваме мен, защото така им беше по-лесно, отколкото да приемат собствените си грешки. Затова е по-добре да си подготвена отсега мила. Не очаквай всички да те харесват, но очаквай да те обвиняват за всичко. 
- Но това е несправедливо - възпротиви се момичето. За миг лицето на старицата възвърна спомена за младостта с усмивката изгряла на лицето й. - Разбира се, че е несправедливо мила, но ти нямаш право на мнение. 
Момичето рязко се изправи и тръсна глава, разлюлявайки водопада от слънчеви лъчи в косата си и с решително изражение каза: 
- Няма да им позволя да се отнасят така с мен! Аз ще им покажа! - тежък звън накара и двете да извърнат глави към часовника, който с тръбен звън започна да отброява последните мигове на старата година. Щом заглъхна и последният удар, старата жена затвори очи полупримирено, полуотдъхнала си, сякаш се бе отървала от тежко бреме, към което обаче бе привикнала. 
- Времето ти дойде! - каза тя на младото момиче. - Тръгвай Нова Годино! Хората те чакат. 
Момичето си пое дъх, отиде до вратата, отвори я и се обърна към Старата Година. 
- Аз ще бъда различна-каза тя уверено-те ще ме харесат. 
След това пристъпи навън и затвори вратата. Старата година се загледа отново в огъня. 
- Всяка една от нас казва тези думи, когато тръгва и след като се върне тук да посрещне заместничката си разбира, че единственото нещо, което се е променило е тя. 
След това затвори очи и се отпусна на облегалката на стола.
Й. ПОПОВ


НИКОЛАЙ НИКОЛОВ 

Няма коментари:

Публикуване на коментар