РАЗВИТИЕ И СЪЩНОСТ НА ЮДЕИЗМА

Юдеизмът е религията на еврейския народ. Понятието "юдеизъм" има гръцки произход и е въведено в употреба от евреите, говорещи гръцки език, ок. 100 г. пр.н.е., за да различат своята религия от гръцката. Думата е свързана с името на четвъртия син на Яков - Юда (Ехуда), чиито потомци, заедно с потомците на Вениамин, основали южното - Юдейското - царство със столица Ерусалим. Когато то паднало, последвано и от северното - Израелското - царство, населяващите го племена от народа на Юда (известни по-късно под името "ехуди", "юдеи" или "евреи") станали основни носители на еврейската култура и продължили да съществуват дори и след унищожаването на държавата им.

Юдеизмът като религия е най-важният елемент от еврейската цивилизация. Благодарение на осъзнатата религиозна избраност и особено предназначение на своя народ евреите успели да оцелеят в условия, при които не един път загубват национално-политическата си идентичност.

Юдеизмът е свързан с вярата в един Бог и реалното въздействие на тази вяра върху живота. Но юдаизмът не е само етична система, той включва в себе си религиозни, исторически, обредни и национални елементи. Нравственото поведение не е достатъчно, то трябва да се съчетава с вяра в това, че добродетелта "прославя единия Бог".

За главна обосновка на ключовите вярвания и практики на юдаизма служи историята на еврейския народ. Дори заимствайки древни празници и обреди от развитите култури на Ханаан и Вавилония, юдаизмът променя основния им смисъл, допълвайки, а след това и измествайки естествената интерпретация с историческа. Например Песах (Пасха), първоначално празник на пролетната жътва, става празник на освобождението от египетското робство. Древният обичай обрязване, отначало съществуващ при другите народи като обред, отбелязващ встъпването на момчето в периода на половата зрелост, се трансформира в акт, който се извършва при раждането на момчето и символизира въвеждането на детето в завета (съюза, договора), който Бог е сключил с Авраам.

Изводът, до който достигат през ХІХ в. някои (повечето християнски) религиозни историци, че еврейската история е предизвикала две различни религии - религията на Израел до Ездра (ок. 444 г. пр.н.е.) и чак след това юдаизма, е признат от мнозина за грешен. Еволюцията на юдаизма е непрекъсната и подобно на другите религии той се е променял и развивал, освобождавайки се от много стари елементи и възприемайки нови принципи и норми в съответствие с променящите се условия. Въпреки нарастващата роля на правовите елементи в юдеизма след вавилонския плен религията остава по същество същата като в периода преди пленничеството и всяка една значима доктрина на юдаизма след пленничеството използва за източници по-ранни учения. Юдеизмът след пленничеството, без да отстъпва от универсализма на предишните пророци, го издига на нова висота в произведенията на Исая Втори, в книгите Рут, Йона, Псалми, т.н. литература на премъдростта и написаните от фарисеите Галаха и Агада.

История

В примитивна форма еврейската религия съществува през периода на патриарсите (ок. 2000-1600 г. пр.н.е.), епоха, за която са характерни обожествяването на природните сили, вярата във властта на демони и духове, табуто, различните чисти и нечисти животни, почитането на мъртвите. Зачатъци на някои важни етични идеи, които по-късно развиват Мойсей и пророците, съществуват още през най-ранния период.

Според Библията Авраам е първият, който признал духовната природа на единия Бог. За Авраам той е върховен Бог, към когото вярващият може да се обърне, Бог, но който не се нуждае от храмове и свещенослужители, всемогъщ и вездесъщ. Аврам напуснал своето семейство, което не се отказало от асирийско-вавилонските вярвания, и до смъртта си в Ханаан се придвижвал от място на място, проповядвайки вярата в единия Бог.

По времето на Мойсей (вероятно ХV в. пр.н.е.), чието възпитание протекло в условията на високоразвитата египетска култура, юдаизмът придобил по-сложни и изтънчени форми. Мойсей придал на религията форма на изключително поклонение пред  Яхве  както евреите наричали Бога). Именно с неговата намеса той обяснил страшната катастрофа, която постигнала  Египет  и довела до освобождаване от робството на израилтяните и разнородна маса потиснати - тези, на които било съдено да станат еврейски народ. Почитането на единия Бог се съпровождало с установяване на ритуални и социални закони, от които се ръководели синовете на Израел по време на скитането си из пустинята. Култът и ритуалът нямали за Мойсей особено значение, те били само допълнително средство, помагащо на народа да запази предаността си към Бога. Основен акцент се поставял върху спазването на духовния и моралния закон, формулиран в десетте заповеди, които забранявали решително поклонението пред идоли, изобразяващи богове. Религията на Мойсей допускала издигането на специална шатра, скиния на завета, представляваща видим знак за божественото присъствие, а също и изработването на ковчег на завета - дървен, обкован със злато сандък, в който се намирал "завета" на Яхве, тайнствен предмет, може би изпускащ опасни радиоактивни лъчи (1 Цар 5-6).

Като завзели Ханаан, под влияние на местните религиозни обичаи синовете на Израел разработили култ, включващ жертвоприношения, празници и местни светилища с организирано жречество. В Ханаан израелтяните открили също извънредно развит култ към божествата на плодородието, основна богиня от които била Асират.

По-късно, във връзка с борбата срещу идолопоклонничеството, сред Израел се появили пророците - уникална в историята на древния свят група, благодарение на която религията на еврейския народ достигнала най-високия си разцвет. Те били хора с различен социален произход, осмеляващи се да обявяват на всеослушание това, което им се разкривало, дори ако техните пророчества възвестявали големи бедствия, гибел на целия народ или разрушаване на Храма. Те проповядвали чист монотеизъм и универсализъм, учението им било пронизано от патоса на социалната справедливост. Пророците се борели не толкова срещу жертвоприношенията, колкото срещу това, че им се придавала самостоятелна ценност или се разглеждали като спазване на съюза (договора) между Израел и Бога. Полемиката на пророците, която се наблюдава също така в псалмите, изиграла важна роля за ликвидирането на много независими култови центрове, но не и за отмяна на жертвоприношенията. В резултат от централизацията на култа по време на царуването на Йосия ерусалимският Храм изместил старите светилища с техните езически божества и култове. Именно критиката на пророците срещу култа към жертвоприношенията и поставянето на праведността по-ниско от обредната страна до голяма степен довела до т.н. девтерономическа реформация, осъществена от цар Йосия ок. 621 г. пр.н.е.

След падането на Юдейското царство и разрушаването на Храма през 586 г. пр.н.е. сред живеещите във Вавилония евреи-изгнаници юдаизмът придобил нови форми. По време на изгнанието евреите се заселвали не само във Вавилон, но и в Египет, Сирия и други страни. Тенденцията към идолопоклонничество по време на изгнанието не е проучена, тогава се практикували само обреди, които не били свързани с храмовото богослужение. Спазването на съботата и обрязването били най-важните знаци за съюза (договора) с Бога. По време на събирания се преразказвали предания, тълкувало се Писанието, четели се псалми и други произведения на религиозната поезия, хората се изповядвали и произнасяли молитви, заедно или индивидуално. Новост в еврейския живот станало молитвеното богослужение. Отпадала нуждата от здания, от предмети на култа, от жреческото съсловие; необходимо било само желанието на групата или на отделния човек. На събранията не делели хората по социалната им принадлежност и в този смисъл демократизмът по-късно станал характерна черта на синагогата. Когато изгнаниците се върнали в Йерусалим, молитвеното богослужение, получило развитие в синагогите, станало част от храмовата служба и след второто разрушаване на храма (70 г.) отново изместило жертвоприношенията. Синагогата заменила Храма. За евреите, живеещи в диаспората, тя служела за молитвен дом, за религиозна школа и за място на събрания. По време на вавилонския плен и след него се проявявало универсалното значение на идеите на юдеизма и той се трансформирал от общност, основаваща се на кръвното родство, в основана на вярата община, чийто член можел да стане представител на всеки народ. Националните идеали се запазвали, съчетани с представата за единството на човечеството. Тази концепция се илюстрира от седемдесетте жертвоприношения на Празника на шатрите (Сукот), символизиращи участието на седемдесетте народа на света в служенето на единия Бог.

Не повече от сто години след разрушаването на Храма изгнаниците започнали да се връщат в Палестина. Под ръководството на Неемия те възстановили стените на Ерусалим и издигнали отново Храма. По негова заповед евреите разтрогнали браковете си с чуждоземните жени за запазване на еврейската община, която била заплашена от проникване на езически култове и обичаи, донесени от чужденките.

Ако Храмът станал отново място за жертвоприношения, синагогата предоставила на всички възможност за изучаване на Тората (Закона). Мойсеевият закон ограничавал действията на жреческото (свещеническото) съсловие; задачата да тълкуват Тората поели учените книжници ("соферим"). Престижът на книжниците растял, особено в периода, когато наследственото свещенство започнало да се приспособява към елинистичните нрави и обичаи. Книжниците ръководели успешно борбата за запазване на националната и религиозната чистота. В борбата за свобода синовете на Матафия Хасмоней начело с Юда Макавей довели евреите до победа над гръцките войски на Антиох Епифан (на тази победа е посветен празника Ханука).

На Езра (Ездра) и книжниците, дошли след Неемия (V-ІІ в. пр.н.е.), се приписва окончателното оформяне на триделния канон на еврейската Библия (Танах). Произведението се създавало в период, когато се появявали множество апокрифни съчинения. Сега вече изучаването на Писмения Закон (Тора ше би хтав) се допълвало с тълкуване на Устния Закон (Тора ше бе ал пе), съставен от проповедите, които според преданието Мойсей получил на Синай заедно с Писмената Тора. Очевидно е, че много постановки на Писмената Тора са се променяли с течение на времето. Писменият и Устният Закон обхващали ритуалната практика, стопанската дейност, законодателството, хигиената, наследственото право, правото на собственост, земеделието, облеклото, хранителните забрани - почти всяка сфера на човешкия живот. Писмената и Устната Тора определяли не просто вероизповеданието, но и начина на живот.

През ІІ в. пр.н.е. в юдаизма се оформили две групи - садукеи и фарисеи. Садукеите принадлежали към свещеничеството и елита: те служели за опора на свещеническата династия на Цадокидите и вероятно са наречени по името на основателя й Цадок. Фарисеите, представляващи средните слоеве на обществото и действащи в съгласие с традицията на книжниците, се опитвали да ограничат влиянието на садукеите и оспорвали техните решения. За свой идеал те провъзгласявали свещенството на целия народ и били убедени, че целият живот на човека трябва да бъде признат за благочестие. Садукеите се придържали към буквата на Закона, фарисеите - към неговия дух. За разлика от садукеите фарисеите заедно с Писмената Тора признавали и Устната Тора, разработена от книжниците и равите (равините, законоучителите), считайки нейните предписания за задължителни. Признаването на авторитета както на Писмения, така и на Устния Закон довело до това, че животът на еврейския народ не загубил традиционните си черти и след падането на юдейската държава и разрушаването на Храма. Нарасналият авторитет на Закона превърнал законоучителите в безспорни водачи на народа. Между фарисеите и садукеите съществували несъгласия и по редица конкретни въпроси. Така например фарисеите признавали учението за безсмъртието на душата и възкръсването на мъртвите, а садукеите го отхвърляли.

Традициите на фарисеите продължили танаите (танаим 'учители'), амораите (амораим 'тълкуватели') и савораите (савораим 'разясняващи'), учени, чийто колективен труд се увенчал със създаването на Талмуда, огромен сборник с документи, включващ Устния Закон, правни заключения, дискусии и решения по различни въпроси, морални предписания и принципи, а също исторически повествования, легенди и предания. Окончателния си вид Талмудът придобил във Вавилония ок. 500 г. Следващата редакция на Вавилонския Талмуд се приписва на Равина, ръководител на академията в Сура, и рави Йосе, стоящ начело на академията в Пумбедита. Ерусалимският, или Палестинският Талмуд, създаван в школите на Палестина поколения наред, е завършен ок. 350 г. в Ерусалим.

Талмудът се състои от две части. Първата част, Мишна, е произведение на танаите, редактирано от Юда ха Наси (Княз Юда); втората, Гемара ("завършване"), е резултат от работата на амореите. Законодателният материал на Талмуда се нарича Галаха, а хомиличния, алегоричния и поетическия - Агада ("сказание, повествование"). На вероучението отрежда подчинена роля, тъй като фундаменталните принципи на еврейското вероизповедание, след като са общоизвестни и признати, не се нуждаят от изброяване или някакви особени формулировки. Основно внимание се отделя на нормите, регламентиращи поведението на евреите във всяка една сфера на живота. Галаха е основно раздел от Талмуда, докато Агада заема много по-забележимо място в равинистичните произведения от друг жанр. Този жанр, мидраш, предоставя основния материал за еврейската теология.

Епохата на савораите продължава до 600 г. По това време се появява плеяда от водещи учени, наречени гаони (от евр. геоним 'превъзходителства, прославени'). Гаоните ръководели академиите в Сура и Пумбедита, двете водещи школи във Вавилония, превърнали се в центрове за изучаване на правото след закриването на школата в Палестина от римляните (300 г.). По това време ръководител на вавилонската община е "реш галута" ("ръководителя на изгнаниците", "ексиларха"), утвърждаван по правило от персийските власти. Но реално влияние върху живота на евреите, както във Вавилония, така и в други страни, оказвали наставниците-гаони. Периодът на гаоната продължил около 450 г. (600-1050). Някои известни гаони коментирали и преподавали Закона в школи, които ръководели, и в качеството си на върховни съдии го въвеждали в живота на общините. Те се занимавали с изследвания, излизащи извън пределите на Талмуда - с история, граматика, литургика. Рави Шерира Гаон от Пумбедита написал през 987 г. знаменитото си послание до евреите в Кайруан за развитието на Талмуда, което си остава един от важните източници по тази тема. Рави Амрам Гаон от Сура през 870 г. и рави Саадия Гаон (892-942), знаменит граматик и философ, разработват литургията. Много гаони, отговаряйки на въпроси, които задавали евреите от диаспората, пишели пространни респонси (така наричали посланията на авторитетните равини в отговор на въпрос от галахически характер; решението, изложено в респонса, било прецедент и имало силата на закон). Най-известни са респонсите на Хая Гаон от Пумбедита от около 1000 г. Гаоните също така редактирали сборниците с талмудистки закони.

Появилата се през епохата на гаоната секта, известна като сектата на караимите, отхвърлила Талмуда. Тя се състояла от последователи на Анан бен Давид (ум. ок. 800 г.), безуспешен претендент за поста на ексиларх, който се заемал от чичо му. Ожесточен се срещу гаоните, които не подкрепяли претенциите му за длъжността, Анан заминал за Палестина, където събрал около себе си група последователи, убедени, че предписанията на талмудистите извращават Закона. Той призовавал да се спазва стриктно буквата на Закона, както е формулиран в Библията. Отговаряйки на Анан, равините отначало поставяли ударение върху авторитета на Талмуда, считайки, че в условията, когато се разпространява ислямът, е необходимо придържане към интерпретацията на Писаната и Устната Тора, осветена от вековната традиция. За да отговорят достойно на призива, отправен от караимите, талмудистите се заели с усилено изучаване на Библията, на еврейската граматика и филология, а също така на еврейската теология и етика. В края на краищата нарастването на караимското движение престанало и за следващите поколения Талмудът си останал най-авторитетното произведение.

Изобщо казано, Талмудът не е само подреден кодекс, някакъв обикновен сборник със закони. Освен това тай се допълвал с обширни коментари на равините, тълкуващи го съобразно променящите се социални и културни условия. Нямало нито строги правила за интерпретиране, нито главен авторитет или последна инстанция. В повечето случаи коментаторите се стараели да намерят обосновка за своите възгледи в Библията и Талмуда или в произведенията на предшестващите ги равини. Водещ коментатор на Талмуда бил Раши (рави Шломо бен Ицхак от Троа, 1040-1105). Казват, че без неговите коментари днес Талмудът би могъл да стане недостъпна книга.

Макар че коментарите облекчавали изучаването на Талмуда, чувствала се необходимост от достъпно ръководство, удобно за практическо използване. Много рано започнали да се съставят сборници с еврейски закони, призвани да запълнят този недостатък. Сред първите са Големите наредби (Галахот Гедолот) и Гилхот Алфаси, отворили пътя за по-нататъшни кодификации. Най-важни от по-късните кодекси стават сборникът на Маймонид Повторение на Закона (Мишне Тора), Четирите реда (Арбаа Турим), произведение на Яков бен Ашер (ум. 1340 г.) и Сложената маса (Шулхан Арух) на Йосиф Каро (1488-1575). Кодексът на Маймонид представя системата на юдаизма в неговата цялост, като авторът, за разлика от другите кодификатори, не следва реда, приет в Талмуда, а групира по свой начин материала и въвежда нови раздели. Той не се позовава на авторитети, заради което е подложен на критика; стилът му е лаконичен. Сборникът Шулхан Арух на Каро, написан въз основа на Арбаа Турим и снабден с глосите на Мойсей Исерлес (1520-1572), е приет от ортодоксалните евреи за нормативен кодекс.

През Средните векове евреите внасят свой дял в развитието на философията. Пръв известен еврейски философ бил Саадия Гаон. Неговото най-значително произведение е Книга с вярвания и възгледи (Сефер ха эмунот ве ха де'от), където за първи път е дадена философска обосновка на вероучителните принципи на юдаизма. Бахиа ибн Пакуда (ХІ в.) става първият еврейски автор, написал трактат за етичната система - Задълженията на сърцето. Религиозната философия на юдаизма дължи много на произведението Източник на живота, написано от неоплатоника Соломон ибн Гебирол (1021-1058), известен като Авицеброн от Валенсия. Юда Галеви от Толедо (ок. 1080 - ок. 1140) подлага на критика учението за еманациите, а също така учението на Аристотел за вечността на материята.

Най-велик еврейски учен и философ през Средновековието е вече споменатият Мойсей Маймонид (1135-1204), известен под абревиатурата "Рамбам", автор на трактата Пътеводител на заблудените (Море Невухим), учещ за хармонията на разума и истините, получени чрез Откровението. Маймонид бил последовател на Аристотел и произведенията му оказали несъмнено влияние не само върху еврейските, но и върху нееврейските философи, сред които и Тома Аквински. Други значителни еврейски философи от този период са Мойсей ибн Езра, Леви бен Гершон (1288–1344) и Хасдай бен Авраам Крескас (1340–1410), които се опитвали да очистят юдаизма от влиянието на Аристотел. Към началото на ХVІІ в. сред еврейските мислители се появили философи-скептици, най-известните от които саУриел Акоста от Амстердам, Леон от Модена и Йосиф Делмедиго, но острието на техните полемики било насочено преди всичко срещу крайностите на талмудизма и кабалата.

Реакцията срещу рационализма на философите и преди всичко срещу учението на Маймонид предизвикала засилване на мистическото течение. Ново учение, наречено "кабала" ("предание"), било разпространено от Испания на север. Първото значително произведение на кабалата е Книга с творения (СеферЕцира, ІХ в.). Кабалистичната литература продължила да се развива в еврейските общини на Франция и Германия, а през ХV в. преживяла бурен разцвет в Палестина благодарение на школите на Моше от Кордоба (1522–1570) и Исак Лурия (1534–1572). Най-почетно кабалистично произведение станала книгата  ...  Зохар, приписвана на рави Шимон бар Йохай, но написана от испанския евреин Мойсей де Леон.

Кабалата се развивала като метафизическа система, съсредоточена върху учението за божествените еманации и откровения, върху учението за "сфирота" (еманационните стадии и йерархическите стъпала на духовете и ангелите) и "гилгула" ("прераждането"). При всяка своя дума или действие хората трябва да се обръщат към мисълта за новото съединяване с духовния мир. Името на Бога било тайна, покриваща всичко и въздействаща върху всичко, неговите букви притежавали мистична сила.

Заедно с мистичната теория се развивала и практическата кабала, поставяща ударение върху важността на човешката природа. Тя изградила система на демонологията и магията, поощрявала аскетизма, но в центъра на вниманието й било месианството и спасението на Израел. Увлечението по кабалата подготвило почвата за признаването на лъжемесии като Авраам Абулафия (1240 – ок. 1291), Давид Реубени (1490–1535), Соломон Молхо (1500–1532), Сабатай Цви (1626–1676), който имал хиляди последователи, и Якоб Франк (1726–1791). Кабалата оказала влияние върху нравоучителната литература. ("мусар"). Сред мистичните произведения може да се посочи трактатът на Самуил Хасид (1115–1180) и сина му Юда Хасид (1150–1217) Книга на благочестивите (Сефер Хасидим), където високите морални принципи се преплитат със суеверия, вяра в зли духове и демони.

Мистическата тенденция намерила през ХVІІІ и ХІХ в. нов израз в хасидизма, чиято родина била Полша. До голяма степен той бил протест срещу равинизма и възгледа, че изучаването на Талмуда е единственият път за постигане на праведен живот. Начало на движението поставили Израел бен Елиезер (Баал Шем Тов) (ок. 1700-1760) и Дов Бер от Межерич (1710-1772). Хасидизмът се превърнал в отговор на духовните надежди на масите, които нямали нито възможност да се приближат до Бога чрез изучаване на Талмуда, нито представа как да направят това. Основното средство, чрез което можели да постигнат единение с Бога, било молитвата. Но в хасидизма започнали да пускат корени ексцентрични практики, явно противоречащи на Талмуда, и това довело хасидите до конфликт с рави Илия (Елияху) (1720–1797), Виленския гаон, който се изказал осъдително за тях.

Мойсей Менделсон(1729–1786), чиито философски възгледи някои евреи възприемали неправилно като оправдание за отказа им от юдаизма, бил една от ключовите фигури на великото обновление, което позволило да се осмисли по-пълно ценността на юдаизма. Важен принос на Менделсон за приспособяване на еврейския живот към условията на съществуване извън гетата станало публикуването на немския превод на Петокнижието. Той открил първото свободно еврейско училище в Берлин, където наред с Библията и Талмуда се преподавали светски дисциплини. Училището станало образец за еврейските енорийски училища, които след това се откривали навсякъде, и събудило интерес към изучаването на иврит. Оттам започнало движението Хаскала (еврейското Просвещение) в Централна Европа. Сред последователите на Менделсон били Нафтали Херц Весели (1725–1805) в Хамбург, Нахман Крохмал (1785–1840) в Източна Европа и Самуел Давид Луцато (1800–1865) в Италия. Забележителен принос за изучаването на юдаизма с помощта на европейските научни методи имал Леополд Цунц (1794–1866), който се смята за основател на научното изследване на юдеизма (т.н. Wissenschaft des Judentums).

В началото на ХІХ в. в Германия се появило движение, което получило названието реформистки юдаизъм. То се стимулирало от желанието на евреите, включили се в процеса на политическата и културната еманципация, да приспособят юдаизма към съвременните условия. Отначало усилията на реформистите били насочени преди всичко към това да се направи синагогалната служба приемлива за западния свят. В богослужението се въвел орган, смесен хор, пеене на немски религиозни химни; немският език се използвал като език за молитва и проповед. По време на службата мъжете и жените се намирали заедно. По-късно от молитвите било изключено всякакво споменаване на Цион, изразяващо националните надежди на евреите да възродят древната си родина. Това движение за обнова се ръководело от хора, които нямали равинско звание, макар че необходимостта от промени защитавали и реформистките равини, сред които били Авраам Гайгер (1810–1874) и Самуел Холдхайм (1806–1860). Гайгер разглеждал юдаизма в исторически аспект, подчертавайки, че идеите и обществените институти, както показва еврейската история, могат да остаряват и да отстъпват място на нови. Холдхайм бил радикален привърженик на денационализирания юдаизъм. Той стигнал по-далече от Гайгер, допускайки промени, които Гайгер считал за отстъпление пред християнството, например пренасянето на почивния ден от събота в неделя. Реформизмът отхвърлял равинистичната привързаност към буквата на Закона, издигайки вместо нея принципа за историчността на Откровението, който водел до необходимостта от адаптация към заобикалящите условия и изискванията на епохата.

Реформисткото движение проникнало в Англия и Франция. Под негово влияние се намирала и Хаскала, почти едновременно развиваща се и в Русия. След половин век реформите в Германия затихнали. Реформисткия юдаизъм, който сега има привърженици в целия свят, преживява разцвета си в САЩ, където се развива от 40-те години на ХІХ в. В края на ХХ в. реформисткият юдаизъм преразгледал своята антинационалистическа и антиобредна позиция, наследена от немския реформизъм. Днес в реформистките общини са разпространени идеите на ционизма, възстановени са първоначалните обредни форми, въвежда се модифицирана или нова ритуална практика. В богослужението започнал широко да се използва иврит.

Ортодоксалнияюдеизъм отговорил на еманципацията и заплахата да изгуби своите привърженици с растящата съпротива срещу опитите да се промени Закона, получен чрез божественото Откровение, и неговото равинистично тълкуване. В Германия СамсонРафаел Гирш (1808–1888), основател на неоортодоксалното течение, смятал, че идеите на юдаизма и общочовешкият хуманизъм не си противоречат. В книгата си Деветнадесет писма за еврейството (1836 г.) той твърдял, че трудностите, пред които са се изправили иначе мислещите представители на младото поколение, опитващи се да примирят светската с религиозната страна на живота, се крият в непознаването на юдаизма. От друга страна върху възрастното поколение лежи вината за това, че спазването на еврейските религиозни закони се е превърнало в чиста формалност. Рави Гирш се съгласявал с реформистите, че Израел има свое предназначение, но заявявал, че за да могат евреите да изпълнят своята мисия по съответния начин Бог ги е обрекъл на морална и духовна обособеност. Нещо повече, рави Гирш твърдял, че диаспората е школа за пречистване, през която евреите трябва да преминат по воля на Бога, за да намерят отново връзката си с него чрез изпълнение на заповедите му, както са интерпретирани от равинистичнияюдаизъм. Всички промени трябва да предвиждат усъвършенстване на обучението, призвано да запознае евреите с ортодоксалния юдаизъм и да ги научи да живеят в съответствие с неговите норми. Гирш дал пример, като основал енорийско училище във Франкфурт. Следвайки го, Израел Хилдесхаймер (1820-1899) открил семинария в Берлин, където се подготвяли ортодоксални равини както по общи, така и по еврейски религиозни дисциплини.

Много евреи не били готови да приемат както крайностите както на неоортодоксите, така и на реформистите, а се стремели към по-малко радикалното решение на проблема за приспособяването на традиционните еврейски норми към изискванията на времето. Лидер на умереното крило бил Захария Франкел (1801–1875), основател на съвременната школа на историческия юдаизъм, наречен по-късно "консервативен юдаизъм". Той смятал, че институтите, формирали се в хода на историческото развитие, трябва да се почитат като неизменни, а отказът от тях е религиозно отстъпничество. Грижата на Франкел била преди всичко за запазването на еврейските обичаи. Той избягвал полемиката със своите опоненти, реформистите и ортодоксите, и се заел със съзидателна дейност като ръководител на равинската семинария в Бреслау (днес Вроцлав, Полша). Всичките си сили влагал за възпитанието на нов тип учени, които да са привързани и към традиционните ценности, и към историко-критическия подход. В САЩ, благодарение на Соломон Шехтер (1847–1915) и неговите последователи, консервативният юдеизъм постигнал значителни успехи и си спечелил голям брой нови привърженици. Реконструкционисткото движение под ръководството на Мордехай М. Каплан (1881–1983) си появило вътре в консервативния юдаизъм, но сред членовете му има представители на всички направления. От гледна точка на реконструктивизма юдаизмът е развиваща се религиозна цивилизация, чиито норми на поведение не се определят от вероучението, а от еврейския народ.

Най-значително движение през втората половина на ХІХ в. станал ционизмът. Този термин е въведен от Натан Бирнбаум през 1886 г., когато описвал новите политически възгледи за възстановяване на еврейската държава в Палестина и заселване на страната с евреи. Официално движението се оформя на първия Световен ционистки конгрес (1897 г.), организиран от Теодор Херцел (1860-1904) в Базел (Швейцария). Ционизмът олицетворявал отдавнашната надежда на еврейския народ за намиране на свой дом, за първи път изразена още през библейските времена и неугаснала през столетията на разсейването. Политическият ционизъм, чието направление е дадено от Герцел, признавал, че въплъщението на тази мечта трябва да се постигне с подкрепата на народите по света. Като другите народи през този период и евреите вярвали, че единствената надежда за запазване на еврейството и неговата цивилизация е утвърждаването на националната независимост. Нарастването на антисемитизма, както на интелектуалния, "научно обоснования", така и на откровено погромаджийския, довел до масови убийства на евреи в Източна Европа, убедил евреите, че ще бъдат в безопасност само в независима еврейска държава. След Първата световна война ционисткото движение получило международно признание, което се подчертавало в Декларацията на Балфур (1917 г.) и след това в мандата за управление на Палестина, предоставен на Великобритания. На 29 ноември 1947 г. Генералната асамблея на ООН приела резолюция за създаването на еврейска държава в Палестина, а на 14 май 1948 г. била провъзгласена държавата Израел.

Вероучение

Вероучението, етиката, обичаите и социалните аспекти на юдаизма са изложени в Тората, която в широк смисъл включва Устния и Писания Закон, а също и цялата съвкупност от учения на еврейския народ. В тесен смисъл с термина "Тора" се означавало Мойсеевото Петокнижие. Според традиционните еврейски възгледи Тората, и писмената, и устната, била дадена от Бога непосредствено на Израелевите синове на планината Синай или чрез Мойсей. За традиционното (ортодоксалното) еврейство авторитетът на Откровението е неоспорим. Привържениците на либералния (реформисткия) юдаизъм не смятат, че Тората е получена в резултат от Откровение. Те признават, че в Тората има истина, но Тората е боговдъхновена и достоверна дотолкова, доколкото се съгласува с разума и опита. А тъй като Откровението се дава постепенно и не е ограничено от някакви рамки, истината маже да се открие не само в еврейските източници, но и в природата, науката и ученията на всички народи.

Еврейското вероучение не съдържа догми, чието приемане би осигурило на евреина спасение. Юдизмът придава много по-голямо значение на поведението, отколкото на вероизповеданието, и по въпросите на вероучението предоставя известна свобода. Съществуват обаче определени основополагащи принципи, които се споделят от всички евреи.

Евреите вярват в реалността на Бога, в неговата единственост и изразяват тази вяра при четенето на молитвата "Шема": "Слушай, Израел, Повелителят е наш Бог, Повелителят е един". Бог е дух, абсолютно същество, наричащо се "Аз съм Съществуващият". Бог е Творец на всички неща във всички времена, той е непрекъснато мислещ Разум и постоянно действаща Сила, той е универсален, управлява целия свят, единствен като него самия. Бог е установил не само естественото право, но и законите на морала. Бог, който дава вечния живот, е всеблаг, пресвят, справедлив. Той е господар на историята. Той е и трансцедентен, и иманентен. Бог е помощник и приятел на хората, баща на цялото човечество. Той е освободител на хората и народите; той е спасител, помагащ на хората да се избавят от невежеството, греховете и пороците - гордостта, егоизма, омразата и въжделението. Но спасението не се постига само с действията на Бога, от човека се иска да му съдейства за това. Бог не признава злото начало или властта на злото в мирозданието. Бог сам създава и светлината, и тъмнината. Злото е непостижима тайна и човекът го приема като предизвикателство, на което трябва да отговори, като се бори с него, където и да го открие по света. В борбата със злото евреинът е подкрепян от вярата си в Бога.

Юдеизмът твърди, че човекът е сътворен "По Божи образ и подобие". Той не е просто живо оръдие на Бога. Никой не може да стои между Бога и човека и няма нужда от нечие посредничество или застъпничество. Затова евреите отхвърлят идеята за изкуплението, смятайки, че всеки носи отговорност непосредствено пред Бога. Макар че човекът е ограничен от причинно-следствените закони на мирозданието, а също от социалните и политическите условия, той все пак притежава свобода на волята, за да направи нравствен избор.

Човекът не трябва да служи на Бога за възнаграждение и въпреки това Бог ще награди праведността в този или бъдещия живот. Юдаизмът признава безсмъртието на човешката душа, но между привържениците на различните течения има разногласия за възкръсването от мъртвите. Ортодоксалният юдаизъм смята, че то ще настъпи с идването на Месията, реформистите отхвърлят напълно тази идея. Има няколко интерпретации за небесния рай, където блаженстват праведниците, и ада (геената), където понасят наказанията си грешниците. Библията мълчи за това, но по-късната литература съдържа най-широк спектър от представи за рая и ада.

Евреите вярват в избраността на Израел (еврейския народ, а не държавата): Бог е избрал от всички народи на света еврейския, за да може, като приеме Откровението, да изиграе централна роля в драмата за спасението на човечеството. Според съвременните възгледи Израел не трябва да се смята за "избран", а за "избиращ", предполагайки, че той, като сключил съюз (договор) с Бога, трябва да направи окончателния избор да приеме ли Божето слово и да стане ли "светилник за народите". Обособеността на евреите и предаността на Израел на Закона се разглеждат като условия, необходими за запазването на чистотата и силата на народа, които са необходими за изпълнението на неговата мисия.

Евреите вярват в своята мисия да утвърдят истината за божествения Закон, да учат с проповед и със своя пример на този Закон човечеството. По този начин на земята ще възтържествува божествената истина и човечеството ще излезе от състоянието, в което се намира сега. Нов световен ред очаква човешкия род, Боже царство, където в края на краищата ще се утвърди божествения Закон; в него всички хора ще намерят мир, справедливост и въплъщение на своите най-висши стремежи. Божето царство ще бъде основано на земята, а не в друг свят и това ще се осъществи през месианската епоха. За характера на месианската ера има различни мнения. Ортодоксите смятат, че ще се яви Месия ("помазаник") от рода на Давид, който ще помогне да се установи Божето царство. Привържениците на реформисткия юдаизъм не са съгласни с това и предполагат, че пророците са говорили за месианска ера, чието настъпване хората могат да ускорят, постъпвайки справедливо и милосърдно, обичайки ближния си, живеейки скромен и благочестив живот.

Юдеизмът приема, че всички хора, независимо от религията и националността си, са в равна степен деца на Бога. Те са му еднакво скъпи и имат равни права на справедливост и милосърдие от страна на ближните си. Още за юдаизма наличието на еврейска кръв (от бащина страна) няма значение за определяне на принадлежността към еврейството (според равинския закон за евреин се счита всеки, който е роден от майка еврейка или е приел юдаизма). Всеки, приел юдейската вяра, става "дете на Авраам" и "син на Израел".

За евреинът юдеизмът е истинската вяра, но не е задължително другите религии да са непременно лъжливи. Смята се, че не е необходимо неевреинът да стане евреин, за да намери спасението, защото "праведниците от всички народи ще намерят място в идващия свят". За тази цел неевреинът само трябва да изпълнява заповедите на Ноевите синове, а именно: 1) да се откаже от идолопоклонничеството; 2) да се въздържа от кръвосмешение и разврат; 3) да не пролива кръв; 4) да не споменава напразно името на Бога; 5) да не върши неправди и беззакония; 6) да не краде; 7) да не реже части от живо животно.

Отношението на юдаизма към Исус от Назарет, интерпретацията за чиято смърт, предложена от св. Павел, става основа за християнството, е изразено от Мойсей Маймонид. Отдавайки дължимото на Назаретянина, Маймонид го е смятал за човек, "подготвил пътя за Царя-Месия". Но отказът на юдаизма да признае християнството е продиктувано не само от убеждението, че Исус не е Месията, но и от невъзможността да се приемат някои постановки, привнесени в учението на Исус от св. Павел. Те са изброени от М.Щайнберг в книгата му Основи на юдаизма:  Идеята за първородния грях и проклятието от него, лежащо върху всеки от неговото раждане; представата за Исус не като за човек, а като за Бог в плът; убеждението, че хората могат да се спасят чрез изкупление, че то е единственият път за спасение и, че смъртта на Исус е принасяне от Бога на единствения си син в жертва; отказа да се спазват предписания от Закона; вярата, че Исус, възкръснал от мъртвите, чака в небесата своето Второ идване на земята, за да съди човечеството и да установи Божето царство; учението, че искрено вярващия във всичките тези неща непременно ще се спаси, а този, който ги отхвърля, е обречен, колкото и добродетелен да е бил.

Обичаи

Юдеизмът като начин на живот се нуждае от ритуали. За евреите всеки ритуал напомня за това какво място Бог заема в живота им. Религиозната практика се разглежда като дисциплина, помагаща да се усъвършенства характера на всеки, като форма на наставление. Тя дава на евреина възможност да преживее отново опита на своя народ и с това засилва неговата преданост; това е начин за оцеляване на народа и запазване на вярата.

Молитва. 
Евреинът трябва да се моли ежедневно, три пъти на ден. Предполага се, че неговите молитви са нравствени и не са враждебни спрямо интересите на другите. Молитвата трябва да се произнася в дълбока съсредоточеност, в самовглъбяване. За предпочитане е молитвата да се произнася в синагогата, защото обществената молитва е по-ефективна.

Хранителните забрани се смятат за част от кодекса за святост, приложим само по отношение на еврейския народ. Те не се разглеждат като желателни или задължителни за цялото човечество.

Празници.
Сред главните празници и свещени дни на евреите са: Шабат (Съботата), ден за покой всяка седмица като спомен за сътворението на света и изхода от Египет; Рош ашана (Нова година), годишнина от сътворението на света и ден за духовно и морално обновление; Йом кипур (Ден на съда), ден за покаяние и връщане към Бога чрез духовно обновление и добри дела; Сукот (Колиби, Шатри), девет дена (в Израел и при реформистите - осем), посветени на есенната реколта и напомнящи за странстването в пустинята, последен ден от празника е Симхат Тора (Радост на Тората); Песах (Пасха), свързан с настъпването на пролетта и освобождаването от египетско робство; Шавуот (Петдесетница), отчасти земеделски празник, но на първо място напомня за деня, когато Мойсей получава Тората на планината Синай; Ханука (празник на Огньовете), отбелязва победата на Макавеите над войските на Антиох Епифан, когато евреите постигат свободата да изповядват своята религия; Пурим (празник на Жребиите), свързан с поражението на Аман, замислил ликвидирането на евреите; Тиша бе ав (Девети ав), ден на траур във връзка с разрушаването на Първия и Втория храм.

Обреди при раждане и пълнолетие. Когато се ражда дете от мъжки пол, обрязват му крайната плът, за да може съюзът (договорът) с Бога да бъде отбелязан със знак на тялото му. Момчетата получават името си при обрязването. Името на момичетата се дава в синагогата. Обредът за откупването на момчетата-първенци се извършва на тринадесетия ден след раждането им. Във връзка с началото на обучението си децата извършват посвещаващи обреди. Когато станат на тринадесет години, момчетата (а при консервативните и някои реформистки общини и момичетата) участват в церемонията бар мицва (при момичетата - бат мицва), позволяваща им да влязат в общината на Израел като пълноправни членове, отговорни за своите постъпки. През ХІХ в. в консервативните и реформистки общини за юношите и девойките е въведена церемония за конфирмация, осъществявана обикновено в деня на празника Шавуот.

Брачна церемония. 
Отначало се извършва тържествен годеж. След това в съботата, предшестваща сватбата, женихът се кани в синагогата за четене на Тората (в реформистките общини обикновено не се практикува). По време на сватбената церемония женихът и невестата стоят под хупа - балдахин (при реформистите не винаги). Стоейки под хупата, женихът и невестата отпиват вино от една чаша. Женихът слага пръстен на показалеца на невестата и произнася древна формула, провъзгласяваща, че мъжът взема жената за своя съпруга. Казват се седем благословии за слава на Бога (при реформистите - една). В памет за разрушаването на Храма женихът счупва чашата, от която е пил с невестата вино (в реформистките общини не се прави). При реформистите има заключителен благослов. В ортодоксалните общини по време на церемонията се сключва и брачен договор (кетуба).

Погреб*лен ритуал.
Преди смъртта умиращият се изповядва. Роднините на покойника си късат дрехите (обичаят е разпространен сред ортодоксите). В памет за умрелия се запалва свещ. Тялото му се облича с бял саван (при ортодоксите). По време на погребението четат "Кадиш", молитвата, посветена на Бога и изразяваща готовността да се приеме неговата воля. Дълбокият траур продължава една седмица, по време на която скърбящите не излизат от дома си (при реформистите периодът е по-кратък). Скърбящите четат "Кадиш" в синагогата в продължение на единадесет месеца. След изтичането на една година върху гроба се поставя надгробен паметник. Годишнината от смъртта ("Йорцайт") отбелязват със запалване на свещ за помен и четене на "Кадиш". На празниците Йом кипур, Сукот, Песах и Шавуот се организира заупокойна служба, по време на която се чете молитвата "Йизкор".

Етични и социални аспекти на юдаизма

Юдеизмът е етически монотеизъм. В юдаизма етиката не трябва да се допълва с религия, защото тя е нейна неразделима част. В юдаизма да познаеш Бога не означава да разбереш природата на неговото битие; богопознанието означава знание за това, че Бог управлява света, че човекът е длъжен да се стреми към следване на правилния път, който Бог е отредил за хората.

Любовта към Бога е първото задължение на човека, защото ако човекът е обзет от нея, ще се стреми да прави добро дори с цената на живота си. Дълг на човека е да запази чистотата на душата си, защото тя е Божи дар. Човекът е роден с предразположение към греха ("йецер ра"), но има в себе си и склонност към добро ("йецер тов"), позволяваща му да го преодолее, особено с помощта на наставленията от Тората. Той може дори да обърне енергията на йецер ра към добро, проявявайки свободната си воля. "Всичко е предопределено [от Бога] - учи рави Акива, - но на човека е дадена свободата да избира". Ако човекът е сгрешил с действие или бездействие, пътят за прошка е отворен чрез покаяние, съществена част от което е възстановяването на всяка нанесена щета.

Човекът, създаден по Божи образ, трябва да запази и защити своето и чуждото достойнство. Всички хора са равни и в равна степен имат право на свобода и справедливост. Заповедта "Обичай ближния си като себе си" е начин да се изрази това, че човекът трябва да обича другите хора, защото всички са деца на Бога. Такава е еврейската концепция за човешкото братство под бащинската закрила на единия Бог.

Човекът трябва да бъде верен на истината, защото "печатът на Пресветия е истината". Светът се крепи на истината и този, който пренебрегва своя дълг да живее, говори и действа в името на истината, предава света.

Светът е благ и затова неговите дарове, включително и богатството, са благословени, ако се използват правилно. Юдаизмът е противник на аскетизма. Той гледа с оптимизъм в бъдещето на този свят, светът не е "място на сълзи, от което трябва да се бяга в друг свят, а мястото, където Бог ни предлага да основем неговото царство".

В числото на добродетелите, които юдейската традиция смята за задължение на всеки човек, влиза и благотворителността. Тези, които се нуждаят от помощ, се считат за достойни да я получат, нали и те са деца на Бога. В юдаизма се смята, че милостинята не е просто състрадание, а форма на съществуване на справедливостта, възстановяване на това, от което хората са се оказали лишени в резултат от несъвършенството на обществото, и затова в юдаизма милостинята се нарича "цедака" ("праведност").

Човекът не може да се отдели от обществото и трябва да изпълнява всичките си задължения към държавата. Още преди стотици години юдаизмът е учел, че "дина де малхута дина" ("законите на държавата са наши закони").

Семейството в юдаизма се смята аз крайъгълен камък на обществения живот. Безбрачието винаги се е отхвърляло решително и за задача на семейството се е смятало не само раждането на деца, но и осигуряването на сплотеност между неговите членове. Бракът дава възможност да се допринесе за благополучието на света; бракът е установен от Бога. Жената, както и мъжът, е създадена по Божи образ, затова е равноправен партньор в брака и във всичко останало. В кабалата бракосъчетанието е подражание на древното съединяване на мъжкото и женското начало, присъщи на Бога. От най-ранни времена обичайна форма на брак при евреите е моногамията. Около 1000 г. рави Гершом бен Юда от Майнц издава постановление, определящо моногамията като единствена норма и това постановление става закон за евреите, с изключение на тези, които живеят в мюсюлманските страни. Смесените бракове са забранени от ортодоксалния юдаизъм и не се поощряват от реформистите. Но ако неевреинът приеме юдаизма, такъв брак се разрешава.

Разводът е допустим, но не се одобрява, като се изключат случаите, когато бракът се е оказал неуспешен. По библейските закони жената не можела да се противопостави на мъжа, ако той реши да се разведе, но още ранното равинско законодателство защитава положението на жената, правейки разтрогването на брака скъпоструваща процедура за мъжа, а освен това дава право на жената да иска развод в случай на грубо отношение. По-късният равински закон забранява развода без съгласието на жената. Днешната ортодоксална практика е близка до старите равински уставни положения. Ортодоксалните равини не разрешават на евреина сватбена церемония, ако той е разведен само от гражданска инстанция. Преди второто бракосъчетание те искат "гет" (еврейско свидетелство за развод). Реформистките равини признават гражданския развод и не искат гет.

Задължението да се възпитават децата е посочено в Библията. Възпитанието включва не само образование в общия смисъл на думата, но и помощ на децата. Децата трябва да се отнасят към родителите с почит и уважение. Пророк Малахия  учи, че Божето царство ще настъпи, когато се обърнат "сърцата на бащите към децата и сърцата на децата към бащите".

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ