ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ. Част втора.

Страната Балхара
Сведения за тази българска държава срещаме в редица исторически извори. Първият книжовен паметник, написан на санскрит “Ведите”, по-точно в “Атхартва веда”, пише, че на север от Индия живеят народите булинги, балхики, врики, хунга и хети. В “Махабхарата” (VII – X в. пр. Хр) балхиките (болхики) болги са сред най-споменаваните имена – над седемдесет пъти. В “Латински анонимен хронограф” пише, че българите произлизат от сина на Ной-Зиези, а в арменската география “Ашхарацуиц” (VII век) българите, заедно с масагетите, са споменати като най-развитите народи в Централна Азия. От описанията, които има в тези и в други писмени източници, става ясно, че тази българска държава е обхващала планината Имеон (Памир, Хиндукуш, Тян Шан), земите на запад от нея, както и Таримската котловина, между северен Тибет и Тян Шан. На запад и югозапад са се намирали и други арийски народи, на североизток – хуните и на изток Китай. Нейната столица е бил град Балх (в днешен северен Афганистан), който е бил наричан “люлката на царете”. Българите оказват огромно културно влияние в тази част на света. През XVII в. пр. Хр. китайците заимстват от българите календара, както и различни строителни умения, познания в областта на военното изкуство. Около 1800 г. пр. Хр. ариите, идващи от Памир и Хиндукуш завладяват северна Индия. В индийските източници, държавата Балхара се е славела с бързоногите си коне и красиви бойни колесници. Отделна прослойка от българите са били духовни учители и пазители на знания (брахмани). След завладяването на северна Индия осъществяват жреческа власт и разделят обществото на три съставни части – жреци, военни, производители.

През IV в. пр. Хр. до Балхара достигат войските на Александър Велики. Въпреки че печели някои битки, на великия пълководец не се отдава да завладее трайно българската държава. В края на краищата, след като една македонска армия е изтребена до крак от българите, той е принуден да сключи мир, а десет хиляди от своите войници жени за местни девойки.
С течение на времето в Централна Азия настъпва постепенно засушаване на климата и плодородната някога Таримска котловина се превръща постепенно в пустиня. Тези климатични промени, както и натиска на засилващия се Китай, предизвикват огромни раздвижвания на човешки маси. Част от хуните се предвижват на юг и запад. Това създава напрежение в района на Балхара. Първи век след Христа, един от царете на Балхара, който бил син на Праипати Кардама предава царството на сина си Саса Бинду, а сам се преселва в Индия. Отишъл със своя народ в Мадхиядеша (дн. Мадхия Прадеш), основава град с името Пратиштам. От този преселил се бактрийски цар произлязла една нова индийска династия, която носела името Кардама. Тя управлявала до XI век, а владетелската титла била “балхара”. Друга част от българите, още през IV – III век пр. Хр. се придвижила към Европа, където в Поволжието и при Урал се срещнали с останалите някога тука арийци.
В Памир обаче, до X век се запазва княжество с име Бургар, за което ни съобщава Ибн Хаукал (X век), Ибн ал Асир – 1024 г. До същото откритие достига и академик Бартолд.
Стара Велика България

В “Именник на българските канове” пише, че българите са имали своя държава в Европа 515 години преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.). Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава петстотин и петнадесет години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.” Тази българска държава възникнала през 165 г. в района на Кавказко-Черноморския басейн.
Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише, че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска земя.
В “География на Птоломей” (II век) е обозначено, че в земите на север от Черно море живее народ с името “буленсии”.
Подобни сведения откриваме в картата на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век), Михаил Сирийски (VII век).
Баварският историк Авентиус (XVI век) твърди, че българи и баварци имат общ произход и между V – I в. пр. Хр. са живели заедно в Кавказ. Такива сведения има и в хрониката на манастира Мелк.
В Кавказ и северното Черноморие са открити останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище, както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. За създател на Стара Велика България се смята Авитохол, а неин последен владетел е Кубрат.
Още през IV век българи се заселват в Панония. По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат до Апенините и територията на днешна Франция. След смъртта на Атила в 453 г., българите започват системни нападения на земите на юг от Дунав, а от началото на VI век датират и първите трайни поселения на Балканския полуостров.
В края на VI век част от българските земи попадат под зависимост от западните тюрки. Тази зависимост е отхвърлена от Кубрат в началото на VII век. Братът на Кубрат Шамбат се отделя от Велика България и през периода 623 г. - 658г. създава държавата Дулоба със столица Киев. Разбит от франките, той се присъединява отново към брат си. След смъртта на Кубрат, в резултат на вътрешни междуособици, както и под натиска на хазарите, Стара Велика България се разпада. Аспарух създава Дунавска България, а брат му Боян (до 690г.) Черна България със столица Киев. Един от неговите потомци Джилки през 858г. премества столицата във Велики Болгар и става основоположник на Волжка България (до XVI в.).
Българските държави оставят дълбока следа в историческия процес с високоразвитата си организация и стройна уредба от норми, овладявайки пространството с добродетели като лоялност, търпимост, справедливост. Българската идея за държавност се оказва изключително жизнена. Въпреки преселенията и дори когато българските държави губят за дълго своята независимост, те отново възкръсват. В Европа българите създават втората след Римската империя държава, но като държавно устройство тя е коренно различна от гръко-римския модел - не е била робовладелска.  България е най-старата европейска държава, просъществувала повече от осемнадесет века под едно и също име. Тя е съхранена и до днес от българския народ. През 2003 г. се навършват 1838 години от създаването на Стара Велика България и 1323 години от основаването на Дунавска България.

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ