Обикновено главата ми е толкова ангажирана, че смисъла на арогантните послания отправени към мен, започвам да разбирам след години, когато вече няма и никаква опасност да ми навредят, но оставям в складовете си при останалите материали за размисъл. Понякога ги меря на медицинските си везни, набивам ги на хаванчето; записвам си данните, проверявам реактивността им към други остатъчни материали, дори ги добавям за да подобря качеството на някои от сплавите, които сам си майсторя за една или друга житейска цел. Така попаднах и на едни забутани из шкафовете ми доста неприятни сиви и черни угарки: думи и думички на хора към мен. Някои изречени с доста злобничък тон, други с усмивка: ту насмешлива, ту една ей такава, която просто не слиза от лицата им, ту искрено доброжелателна и доста позитивна. Думи изречени с омраза, с безразличие, със загриженост, просто ей така, между другото, защото останалите изричат подобни на моменти дори с явна сексуална възбуда, с тон на човек, който изпълнява своя дълг към обществото, а смисъла им общо взето един: да престана да пиша, да пиша по-малко (което си е същото; само, че се иска чувство и ум да се осъзнае и не може да бъде обяснено), да се занимавам с нещо по-полезно или по-интересно. Понеже явно този, който ги изрича е световен критерии и което не го вълнува обезателно е вредно за останалите. Понеже явно съм му изял десерта или съм виновен, че бирата му е вкисната; понеже е попаднал на нещо зловредно за партийната му линия била тя тоталитарно-комунистическа или либертиан – фашизоидна, пазарно фундаменталистична или такава за която даже не съм чувал, нито някой друг е чувал. Понеже може би съм показал нещо, което не може да се купи и тук не иде реч за талант, а по-вероятно житейски маниер различен от моделите за съществуване, които световния пазар продава (вън от стандарта са) и няма как да си премерим п...достойнствата. Понеже как ще покаже величие, ако не смачка нечие самочувствие, а чие, ако не на някоя «нежна душичка, която пише красиво», понеже ако всички започнат така като мен, кой ще му обърне внимание: пренебрегната ученичка ли да се чувства. Понеже началника му е свил сармите, а жена му го е довършила, да не говорим за тъщата. Понеже му са гадни всички онези от телевизията (каква случайност на мен също), но няма да разтвори книга да почете или да потича по балканите и живота му е скучен, непременно трябва да си го изкара на някого. Понеже хич не е учил или не разбира или прекалено много е учил и трябва да покаже колко много разбира, но не там където наистина разбира, а там където е адски неприятно, че наистина не е подготвен...И хиляди други причини...Се ла ви...Докато анализирах угарката стигнах до резултата: ОПИТЪТ ЗА СКЛОНЯВАНЕТО МИ КЪМ ОТКАЗ ЗА ПИСАНЕ и ОПИТЪТ ЗА СКЛОНЯВАНЕТО МИ КЪМ САМОУБИЙСТВО са едно и също. Разбира се по-голямата част, над 99% от хората, които са го направили не са имали явна умисъл. При някои е била на подсъзнателно ниво, други изобщо не са разбирали какво правят. По закон, че бил той единствено морален това не може да се възприеме като посегателство към живота. Реално Е. За щастие не ме е засегнало, още по-добре е, че защитата ми е прекалено здрава и не може и да ме засегне, но сега какво...Да простя (?!), ами за това се иска най-малко да съм се разсърдил, запазил се е някъде в рецепторите ми малко гаден вкус, но от него не искам да се разделя. Нагоре написах едни неща от които става ясно защо. Този вкус ми е материал за размисъл. Съпоставих го и с други, и се получиха пак интересни резултати. Част от хората, които ме склоняваха по този начин да сложа край на живота си бяха много против това да се говори, да се споменава изобщо за Живите факли, понеже можели да предизвикат други самоубийства, а самоубийството е лошо. Та ето един пример за лицемерие или явно неразбиране на живота, който живеем.
Че хората за които иде най-вече реч ще се изсмеят, ще се изсмеят. Че ще започнат пак да увъртат, ще започнат. Че ще се кривят всякак (и пред огледалото и като език), ще се кривят, но има други, които неволно влизат в предизвиканата вълна. Доверяват се, доверяват се на първични симпатии, без да се замислят (в случаи наистина нямат време), а трябва – защото думите са оръжие, а и тухли с които градим домовете си, крепостите и затворите си: най-вече своя живот – добър и лош – просто живот.
Стефан Кръстев
Николай Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар