Можем да започнем от “Теория на хаоса”, класическо четиво
на Джонатан Раб, в което Ватиканът уж не е поставен пряко на мушката на
авторовото въображение. Всъщност, какво има тук за Светата Църква – застрашена
пак, тя трябва да убие. Смъртоносният документ на Айзенрайх „За върховенството”
е същината на Теорията на хаоса – в него се описва глобалната интрига и
политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис,
който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Още по-реални /така ни се струва поне, въпреки “българската следа”/ са обаче гео-политическите щрихи в споменатия вече “Червеният заек”,
където ходовете на Папата-поляк, “Солидарност” и върховното ръководство на КПСС
са взети по-достоверно от историята. И ако някой мнителен любопитко – приел
сериозно Заговорът на Световната конспирация – се е примирил с масонското или
еврейското върховенство в реденето на невидимия пъзел на световната политика;
той пропуска най-важният играч – Ватиканът.
Обективно, “под повърхността” на събитията църквата
присъства и в романа на Джузепе Джена “В името на Измаил”, където основната
нишка е разплитането на операция на американското разузнаване, целяща да
попречи на Европа да се отърси от задокеанското влияние. Тук секти и тайни
култове се преплитат с действителни личности и събития: Кисинджър, смъртта на
Лейди Даяна, европейски държавни глави, президента на САЩ…
Съществуването на една религиозна реликва е пазено в строга
тайна от Ватикана: погребална плащаница, върху която ясно личи образът на младо
момиче – Вторият месия. Тази “божия дъщеря” е била убита по времето на
император Константин заради пола си и лечителските си умения – огромна заплаха
за току-що прохождащата християнска религия. Когато нацистите намерили
плащаницата, Хитлер използвал реликвата, за да изнуди папа Пий да мълчи за
зверствата. А богата плячка от произведения на изкуството,скрита през Втората
световна война в солна мина, привлича като мухи на мед главорези от руската
мафия, разузнаването на Ватикана и много други рицари на плаща и кинжала.
/Препратката към “Дъщерята на Бога” на Люис Пардю комбинира
мистиката на религиозните предания и днешните геополитически домогвания за
власт и върховенство. Защо – за Бога! – толкова съвременни автори подозират
Светата Римокатолическа църква в колаборация с хитлеристите? Защо й приписват
укрити колекционерски сбирки, богатства и реликви – които никой никога няма и
да признае, че все още съществуват? Защо книгите в жанра на художествената литература,
в които – примерно – се третират явни или тайни съкровища на мистичен милиардер
като Хауърд Хюз, са по-малко, отколкото онези, които визират Ватикана в
небогоугодни дела.../
… И РЕЛИГИОЗНИТЕ
Някои
вече отбелязахме, далеч не всички – все пак, ползвам „агентурата” във Ватикана
на литератори и изследователи в областта на популярната наука, по-точно –
ровещи се в църковните дела и мистерии. И в този раздел трябва да отделим
немалкия обем от теологическите и исторически изследвания. Не че не крият
тайни. Какво представлява Откровението на Йоан, познато като “Апокалипсис” –
библейско “фентъзи” или истинско пророчество за онези “които могат да виждат”.
Настоящата
книга е, в крайна сметка, това, което някога се наричаше апология на
християнството. Вместо да скривам този аспект, аз го споменавам без колебание.
Тази „антропологическа“ защита на християнството, разбира се, няма нищо общо
нито със старите „доказателства за съществуването на Бога“, нито с
„онтологическия аргумент“, нито с „екзистенциалната“ тръпка, която за кратко
разколеба духовната инертност на ХХ в. “Видях сатаната, как падна от небето
като светкавица” – пише Рене Жирар в актуална за състоянието на християнството
книга. Безспорно, важни неща, но далеч по-интересно продължава да бъде в
трилърите, при това без /да го кажа за кой ли път/ да липсват автентични факти
и описания.
“АгиаХодопория” беше така търсеното Q от германската дума Die Quelle, означаваща
Източник. До този момент КЮ не беше нищо друго освен хипотеза, начин, по който един
учен търсеше смисъла в основната дилема на християнската теология. Ставаше дума
за авторството на Евангелията. Накратко: ако Матей и Лука бяха използвали Марк
като общ източник /което сигурно бяха направили/, откъде се бяха появили
еднакви откъси в двете Евангелия, които въобще нямаха нищо общо с писанието на
Марк? С други думи, как би могъл един писател – без дори да е видял книгата на
другия – да стигне до почти еднакви изрази при описанието на историята? Как?
Единственият отговор: съществуваше друг източник, извън Марк. И такъв, който
определено предшестваше Евангелията. Простотата на словата на Иисус беше
загубена, прекарана през Марк, Матей, Лука, Йоан, Петър и Павел, за да се
осигури връзка с месианското минало – пророчествата на Исаия – и да се положат
основите на една несъкрушима църква. Но това ли беше посланието?
Манихейството
и подозираното от някои “пето евангелие” – това е темата на “Ръкописът Q” на
Джонатан Раб. И неслучайно авторът благодари за подкрепата и помощта /а и че са
предоставили книгите и изследванията си/ на множество автори и учени: върху
гностицизма, ранното християнство, изследвания върху КЮ, върху
манихейството…/Питър Браун например/. А Папи-манихеи е имало и преди – Бенедикт
Девети, Целестин Пети /също отдадени на Ходопория?/.
Мани е
смятал човешките същества за създадени от демонични сили – принуждаващи ги да
пазят Светлината завинаги затворена, - той е мислел и че хората трябва да
играят активна роля в своето собствено избавление: да откриват нещата, които им
помагат да се освободи Светлината… Чакайте да подчертая: „това Кю” не е като „Шифъра на Леонардо”, много по-реално е за изследователите
си.
Е.
Братанов
Николай
Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар