Пътят на хората...

Ние, хората, с душата си вървим един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим друг Път, който обаче само изглежда, че е различен.

Душата на човека е тая, която „първо върви”. Тя дава насоката на Пътя и стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и „вижда” различно. Тя също си има „свой свят” в който съществува като душа и където е като „у дома си”. Този неин свят е нещо странно за нас, свикналите да гледаме на света, като твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от Света на душата се управлява и живота ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това което съм в този момент… да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни… Помислете колко неща е трябвало да се случат вие двамата в този момент да сте тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате…
Така душата на човека живее в свят, където живеят всички човешки души. И там те се „разбират” и са взаимно преплетени в особени връзки, по един магичен начин. А тия връзки тук, на земята, в нашия познат живот, се превръщат в познанства, приятелства, омраза или обич, между деца и родители, между напълно непознати и неизвестни хора, или пък такива живеещи заедно… за определено време. Всички промени, развития или западане, всички случки в живота на човека, първо се случват в света на душите ни. И като се случат там, душите се свързват или разделят, или пък между тях остават връзки и чак след това се случват и тук, на Земята, в познатия ни живот.
С всичко това искам да кажа защо нишката на съдбата на всеки човек е онова, което е животът на душата – в нейния си свят на души. И като се говори за Път и Пътуващ, пътуването не е като да отидеш от едно село до друго, или да пътешестваш до непознати земи и народи, а е нещо съвсем различно. Защото където и да отидете, колкото и да вървите, всеки от вас носи душата със себе си и именно тази душа е онова което прави живота му. И ако нещо вътре във вас се бунтува, или пък остава неудовлетворено, дори да се опитате да избягате, няма къде да отидете. Защото където и да отидете, колкото и далече да е това, винаги ще носите душата в себе си. Защото душата ви дава крака и тя ви кара да се движите.
Някои хора са на по-високо духовно ниво, успяват да погледнат по-дълбоко в душата си и да чуят тънкия й глас. Понякога този глас е странен и се чува насън или достига до нас чрез думите на друг човек, чрез вятъра в гората, или пък с нашепването на листата. Когато този вътрешен глас иска да каже нещо, ще намери начин за това. Ако човек не го чува, душата се свързва с друга душа, която има връзка с този човек. Чрез нея той предава посланието си на човека. Ако човекът не е готов, дори по този заобиколен начин да получи това послание, ще се променят „случайности” в живота му, точно такива, от които той е зависим и той ще разбере.
Аз съм човекът, който ще ви каже неща, които всяка зряла душа вече е разбрала. И затова моите думи, независимо дали сте ги разбрали, ще останат във вас. И когато дойде времето, ще се „сътворят” в дела, в мотив да правите или не, да изберете или не. Аз съм само посланик, който се оставя да е използван от вашите души, чувам гласа им, повика им и се отзовавам на тях. Така някой ден и вие самите ще кажете или направите нещо, което да е породено от повика на друга душа.
Искам да ви кажа нещо и за „гласа” на душата във всеки един от вас. Когато егото е заслепило ума и чувствата на човека, когато е разпалило пожара на живот, потънал в изживяване, тогава гласът на душата се губи в толкова „шум”. В главите на всеки човек егото говори с разни гласове, случки, спомени, представи, мечти, рисувайки картини… Всичко това е преплетено с образите на родителите ви, приятели, „важни” хора или просто образи-фантазии. Този шум никога не спира. Егото се стреми да ви обсеби, бори се да бъде център на внимание и затова държи вратата към душата ви затворена, и вие не чувате гласа й.
Понякога се случва его-гласовете в главите ни да затихнат. Това като че ли става само, без ние да го правим. Но всъщност го прави душата ни. Тя прави така, че ние да изживеем нещо много силно, толкова разтърсващо, че умът да се обърка и дори за малко да се изключи. И дори да са само мигове, заедно с ума се изключват и тия гласове, с които той заглушава душата ни. Често в тези моменти, в главата на човек сякаш проблясва светлина и изведнъж той добива усещането, че някаква мъгла се разсейва и започва да вижда ясно и много надалеч. Изведнъж мислите му стават кристално ясни, той започва да вижда толкова много неща и прозира колко е голям светът, разбира скритите тайни, които движат него и вселената. Той сякаш проглежда с очите на Бог – вижда всичко, вижда надалеч в безкрая. Не чувства, не се страхува, не се тревожи за нищо…
Именно така живеят хората, които имат връзка с душата си. Хората които намират начин да накарат гласовете и очите на егото да станат слаби и по този начин да живеят с душата си един живот, сред хората, в тяло на човек. Това са хора, които чрез гласа на душата си различават в себе си Eгото и Aза. Но какво се случва в другите, които са просто „прекъснати”? Понеже тези мигове на тишина са редки или случайни, веднага след тях шумовете на ума се завръщат и прекъсването минава като нещо странно и необяснимо. Усещането е като за сън, който не можем да си спомним, нещо мъгляво, маскирано като мимолетна фантазия. Така хората не могат да разберат какво се е случило.
При някои хора душата им прави по-често такива „прекъсвания”. Те все повече започват да забелязват това прекъсване и то започва да привлича вниманието им. Това ги кара да се самонаблюдават и да опитват да запомнят какво им се случва. Осъзнаването на тези мигове на „прекъсване” започва да става все по-задълбочено и познато. Интересът на човек към тях става все по-значителен. Това се случва постепенно и се натрупва с времето.
Душата на човека не е Духът. Духът е нещо преди Душата. Духът е онова от което произлиза
самата душа, от което е изграден светът на душите, а оттам и човешкият свят. Духът пронизва всичко това. Светът на Душата е по-големия свят и заради това той управлява нашия свят. Именно така светът в който „живеят” душите на всички същества, а не само на хората, прави така, че да управлява и да се отразява в света, в който всички живеем. Каквото е отношението между света на душата и човешкия свят, такова е и на Духа спрямо света на Душата. Духът пронизва всички светове. И ако приемем, че всичко, за което говорихме, стои в една голяма къща с много чардаци, то на най-високия стои Духът, на по-ниския – светът на Душата, а на земята е човешкия свят, където живеят телата ни и който виждаме с очите си на хора. Важното е, че колкото по-висок е етажът, толкова това, което се намира на него, е по-широко и управлява долния етаж. Точно както царят в царството, който е на върха и управлява всички под него. Царските поданици и придворни управляват подчинени си. А най-отдолу, там където са селяните, няма по-ниско ниво и те няма кого да управляват. Тях ги управлява царят, чрез многото си придворни. Всички знаете, че понякога придворните се опитват да правят не това, което им е наредил царят. Те се опитват да бъдат нещо като царе на подчинените си. В света на егото това е възможно, но духът управлява всички светове, дори когато не разбираме това.
Хората, които започват да стават различни и по-задълбочени се замислят за всички тези неща. Независимо къде се намират, всички хора живеят вътре в себе си, по подобен начин и вътрешният свят е изграден от един материал. И хората, които започват да обръщат внимание на начина по който е направен вътрешния им свят, са тези, на които душата им все повече им напомня, че нейният глас е това, което чуват. И колкото човек е по-близо до себе си, толкова по-близо до душата си е. И той вече не само чува гласа й, а може и да гледа през нейните очи. Такива хора изглеждат странни в очите на хората около тях. Те виждат и чуват неща, които другите не могат и прозират през събитията. Често виждат неща преди да са станали, защото в света на душата нещата се случват предварително и едва тогава се случват в нашия свят.
Искам да ви кажа още нещо важно. Има нещо, което всяко дете, за да живее сред хората, за да е част от другите, прави със себе си. Когато то се ражда, вратата към душата му все още е отворена. Но после хората му насаждат един свят в който вратата към душата му все повече се затваря. Но колкото и да е заглушен гласът й тя присъства и го управлява. И това, което се случва, докато затваряме вратата, оставя в нас нишка. Чували ли сте за нишката на Ариадна? Всеки човек има такава нишка и с нейна помощ той може да се измъкне от лабиринта, който представлява неговият живот и да се спаси от Минотавъра, който е част от нас самите. Чрез тези легенди някои странници, са оставили следите на живота си. А „малките хора” ги пренасят като легенди, предания и митове, които пък сред тях са именно потребните. Така културата на груповите хора се използва за „преносител” и поле за следи на съвсем друг тип хора – на Хората-Странници. Тия следи могат да се разчетат после единствено от друг Странник. И да бъдат веднага разпознати – както смисъла, така и дълбочината.
И така - във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е „обърнат” към себе си може лесно да се научи да познава гласа на душата си, през вече споменатата ”нишка” която никога не може да се прекъсне. По тази „нишка” протича нещо от Душата, към света на Егото. Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.
ЧЕСТНОСТТА е най-страшният враг на егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на „вратата”. Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят се налага още от малки да се разделим с честността си. А тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят в който нея въобще я няма. Свят който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти в живота ви се налага да криете различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или на друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят при Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката с душата си и от многото лъжи вече преставаме да разбираме кога лъжем.
Още от малки се учим да лъжем, в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: „Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?” Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с останалите лъжи от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и „убиеца” на всички лъжи – честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото то я създава.
Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.
Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина която да не започва с честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешка и е много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между „двете лица” с които живеем. Върху това е основано всяко страдание, всяка мъка, всеки конфликт. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред другите хора. И именно това „лице” ние наричаме аз и тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която е затворена и отхвърлена, но е жива. Тя също е наш аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние го скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и го скрием изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения, и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, сред който да живее само „светлата” част от нас – тази, която е предпочетената от другите хора, ставаща и нашето лице пред света. Лице, което наричаме аз и му даваме силата да живее един разделен и измислен от нас разделен живот.
Това, че във всеки от нас живее едно ядро, което наричаме аз, но то е само разделена част, е основата на разделението на света сред хората.
Капана е още по-хитър – защото това, че сме разделени, прави така, че разделението в един човек, да го прави зависим от разделението при другия човек. Понеже остава за лице само една част, в нея остава следа, че тя не е цялото, остава една „недовършеност”. Остава един зов към възвръщане към цялото, към съединяването пак с предишното цяло. Обаче света предварително е сложил бариерата на страха там, вътре. И човекът преживява това разделение в себе си по два начина.
Първият е, че той остава недовършен. Все нещо му трябва, все усеща една празнота – именно заради липсващата част, което всъщност той самият е изрязал от себе си. Това усещане за празнота преминава в импулс, който да го компенсира. Така празнотата, поражда усещане за непълнота, за липса на нещо важно… и се появява естествения импулс, празното, липсата да се запълни. И човекът започва да запълва. най-простия и велик пример за вечното запълване на усещането за празнота се изразява в познатата на всички АЛЧНОСТ.
Няма нищо в живота на човек, което да не е подвластно на този силен първичен импулс – към запълване на празното. Обаче хитростта е, че това, че сме разделени и че живеем е свят на измислена лъжа, е тази непълнота, която усещаме в себе си, да прави празното винаги да го има – защото ние самите го поддържаме. И импулса, с който да го попълним винаги остава налице – и винаги и него го има. И непълнотата, почваща от разделението и лъжата, вечно е придружена от пораждащия се от нея импулс, да я запълним.
И второто – именно това, че ние хората живеем на групи, дава едно важно друго следствие – всяка част от нас, която наричаме аз, понеже е разделена и е налице импулс към запълване, взаимодейства със същото и у другите хора около нас. Така „частта” на един човек заради стремежа да се попълни, се среща със същото в друг човек, който пък има „различно лице, различна лъжа и се стреми да се допълни с различни неща”. Така хората помежду си образуват взаимодействие чрез своите части, които се стремят да се компенсират една спрямо друга. Ето това е основата на човешките отношения. На това се гради социалното битие между хората. И това го определя. Всички хора живеят заедно, защото ги обединява общите лъжи и разделението, което всеки от тях е принуден да направи, с идеята да оцелее. А всъщност оцеляването е само маска, с което прикрива факта, че заради потребностите си, е зависим от „другите”. И за да му ги дават те, си има цена. И условието е –даваме ти грижа, внимание, милувки, но само ако си угоден, („добър”). Това е първата сделка със себе си, заради която се разделяме. Заради нея, скриваме от себе си „неугодната” (лошата) част и оставяме да е лицето ни исканото от „другите” доброто-угодно на тях. И с това почваме живота ни сред лъжата. За тая „сделка” се говори още от древни времена и е казана със символни образи. Тя е вградена в легендите и митовете точно както горе казах за „нишката” на Ариадна. И защото както вече споменах, хората-деца това най-добре пренасят през поколенията.
По същия начин стои идеята за Сатаната и дявола, както и ангелите или вестителите. Но е много хитро завоалирана и много променена – за целите на Еговия свят. Най-интересното обаче е голямата лъжа за сатаната. Или ангела, който бил най-близкия до Бога. Най-умния, най-светлия от всички божии специални и издигнати синове. Но нещо се случило и той „възстанал”, защото чрез своята изключителност и вътрешна сияйност прозрял единствен една истина… Много важна истина…
И това е историята за човешкия стремеж към истината, за която няма цена, на която единствено можеш да се посветиш – единствено чрез своята честност. Измислиците за Дявола и Сатанаил после са украсени, като им се присвояват всички представи за злини, нещастия, беди, разрушения. И тази лъжа е прераснала като Ангела, който се опълчи срещу бог. Най-хитрото в това е подмяната на ролите на героите в тая история. Защото в основата на тази религиозна измислица стои една друга история, която също е намерила следите си сред легендите и митовете – дори скрита зад религиозните текстове.
„Един ден сред света на лъжата един човек слезнал от небето. Изправил се сред хората и заявил – вие живеете в лъжа, лъжете себе си, после се лъжете помежду си. Направихте целия ви свят от лъжа, и забравихте бог. Така не оставихте бог да слезне сред вас, защото какъв ще е този бог, в свят от лъжа. Така и самия Бог ще стане лъжа. И го направихте лъжа, като написахте и съчинихте истории за лъжовното лице на Бог, дори и на местата на които лъжовно нарекохте "божии" храмове.
За да дойде бог сред вас е нужна истина… Има ли сред вас хора достойни за истината. Хора, достойни да си спомнят как някога оставихте истината за себе си и направихте един свят от лъжа, опитвайки се да живеете именно в него”
Това казал вестителя и зачакал. А хората, влюбени в света на лъжите си, веднага разбрали, че за да се извади истината, за да си припомнят честността, целия им свят ще се разруши. Целия свят изграден от лъжа, ще се срути… И хората живеещи сред този лъжовен свят, също ще се погубят. И не посмяли да изберат истината – за пореден път. И за да забравят това, за да остане света, скрили още по-добре тия думи, зад хиляди образни измислици. Сега разбирате ли чий БОГ е образа за който се говори в света на лъжата? Чий е гласа който слушате, когато ви говори "тоя вашия бог".
Оттогава те нарекли този небесен пратеник „разрушителя на светове” и подменили образа му със образите от своите си страхове. И този избор, тази възможност е непрекъснато вътре в душата на всеки човек – още от зачатието си… а дори и преди него.
Сега разбрахте ли защо ЕДИНСТВЕНИЯ ХРАМ в който може да ДОЙДЕ БОГ, е тоя на храма на душата, изграден от честност и безпощадна откровеност. И да е заживян животк пропит и пронизан именно от ЧЕСТНОСТТА - като копието и стоителя на ЖИВОТ ОТ ИСТИНА.
Това е храма на честния човек - честен пред себе си, и чак тогава достоен да погледне онази своя част, на която другите невиждащи нарекли БОГ.

Николай Николов