ЧОВЕКА, КОЙТО СЕ СМЕЕ

През 1928 година - тогава бях деветгодишен - принадлежах телом и духом на една организация, известна под името Клуб на команчите. Всеки ден в три часа нашият Вожд ни чакаше пред изхода на 165-то училище, което се намираше на Сто и девета улица, близо до Амстердам Авеню. След това с блъскане и ръгане ние, двадесет и петте команчи, се качвахме в рейса на Вожда и той ни откарваше (съгласно финансовото споразумение с нашите родители) в Централния парк. При хубаво време и в зависимост (доста относителна) от сезона по цял следобед играехме ръгби, футбол или бейзбол. В дъждовни дни Вожда неизменно ни водеше или в природонаучния музей, или в художествената галерия "Метрополитен".

Единствен син на богати мисионери, Човека, който се смее, бил откраднат като малко дете от китайски разбойници. Когато богатите мисионери отказали (от религиозни съображения) да платят откуп за сина си, разбойниците, кръвно обидени, пъхнали главата на детето в дърводелско менгеме и завъртели няколко пъти винта надясно. Обектът на този безподобен експеримент пораснал и възмъжал, но главата му останала с крушовидна форма, съвсем плешива, а под носа вместо уста зеел огромен овален отвор. Самият нос пък представлявал сраснали, слепени за лицето ноздри. Затова, когато Човека дишал, страшната, безрадостна паст под носа му се разширявала и свивала - така поне си представях аз - като някаква огромна вакуола. (Вожда по-скоро ни показа нагледно, отколкото да ни опише, как е дишал Човека, който се смее.) При вида на чудовищното лице на Човека, хора, които не го познавали, падали в несвяст. А познатите му го избягвали. Колкото и да е чудно, разбойниците не го гонели от свърталището си - той само трябвало да прикрива лицето си със светлочервена маска от макови листа. Маската не само спестявала на разбойниците неприятната гледка - лицето на техния храненик, но благодарение на нея те винаги знаели къде се намира той: по разбираеми причини с нея той вонял на опиум.

Джеръм Селинджър

ВИЖТЕ ЦЕЛИЯ ПРЕВОД

Николай Николов