СЛЪНЧЕВИ ПЛАТНА - част трета

Продължение от публикацията която се намира - ТУК!

Въпреки че физиката, на която се основава едно слънче­во платно е достатъчно проста напредъкът в действител­ното създаване на слънчево платно, което може да бъде из­пратено в Космоса, е непостоянен. През 2004 г. една японс­ка ракета разгърна успешно две малки прототипни слънче­ви платна в Космоса. През 2005 г. Планетарното общество, Космос Студиос и Руската академия на науките изстреляха космическото платно „Космос 1“ от подводница в Баренцово море, но неговата ракета носител „Волна“ не постигна успех и платното не излезе в орбита. (Един предишен опит със суборбитално платно също се провали през 2001 годи­на.) Но през февруари 2006 г. слънчево платно с дължина 15 метра  беше изпратено успешно в орбита от японска ­ракета  М-V, въпреки че платното не се разтвори напълно.

Напредъкът в технологията на слънчевите платна е мъ­чително бавен, но защитниците им имат още една идея, ко­ято може да ги отведе при звездите: изграждането на огромна батарея от лазери на Луната, която да изстрелва интен­зивни лъчи от лазерна светлина към слънчево платно, да­вайки му възможност да се отправи към най-близката звез­да. Физиката на подобно междупланетарно слънчево плат­но е наистина обезсърчаваща. Самото платно би трябвало да има диаметър от стотици мили и да бъде конструирано изцяло в открития космос. Човек ще трябва да изгради хи­ляди мощни лазери на Луната, като всеки от тях трябва да бъде в състояние да изстрелва лъчи в продължение на пери­оди, вариращи от няколко години до десетилетия. (По една експертна оценка ще се наложи да бъдат изстрелвани ла­зерни лъчи, които надминават хиляда пъти сегашната об­ща енергийна мощност на планетата Земя.)

На хартия подобно мамутско светлинно платно би могло да бъде в състояние да се движи със скорост, наполовина по-малка от скоростта на светлината. На такова слънчево плат­но ще му трябват само осем години или горе-долу толкова време, за да стигне до близките звезди. Предимството на та­кава система за задвижване е, че тя може да използва гото­ва технология. Не е необходимо да бъдат откривани нови закони на физиката, за да бъде създадено такова слънчево платно. Но главните проблеми са в областта на икономика­та и техниката. Инженерните проблеми при създаването на платно с диаметър от стотици мили, което се енергизира от хиляди мощни лазери, разположени на Луната, са страш­ни, тъй като изискват технология, която ще бъде разрабо­тена най-рано след век. (Един проблем пред междупланетарното слънчево платно е завръщането. Човек ще трябва Да изгради втора батарея от лазери на далечна луна, за да отправи летателния апарат към Земята. Или може би корабът ще може да се завърти бързо около една звезда, използвайки я като прашка, за да получи достатъчно ускорение за обратното пътуване. Тогава лазерите на Луната ще бъдат използвани, за да намалят скоростта на платното, за да мо­же то да кацне на Земята.)

И тогава идваме до идеята за създаване на постояннотоков реактивен двигател използващ ядрен синтез. За него ще ви разкажа в следващатата публикация.

Следва продължение…….

НИКОЛАЙ НИКОЛОВ